О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№420
С., 24.11.2015 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4863 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. К. чрез пълномощника й адвокат Ж. К. против решение № 322 от 2.06.2015 г., постановено по гр.д. № 356 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което е обезсилено решение № 78 от 3.02.2015 г. по гр.д. № 240/2014 г. на Районен съд-Пазарджик и делото е върнато на районния съд за разглеждане на предявения иск.
Ответникът по касационната жалба [община] не е подала писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съдът съобрази следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че първоинстанционният съд е квалифицирал предявения от [община] против М. Х. К. иск за заплащане на 11 661 лева главница-обезщетение за неправомерно ползване на земеделски земи, собственост на [община], лихва в размер на 116,85 лева върху претендираната главница периода от 15.07.2013 година до 20.08.2013 година и законната лихва върху главницата, считано от 20.08.2013 г. – до окончателно погасяване на задължението по чл.34 ЗСПЗЗ и е приел, че заповед № 332 на кмета на [община] издадена на основание чл.34, ал.4, вр. ал.1 ЗСПЗЗ по реда на чл.65, ал.1 ЗОС не създава задължение за адресата – ответник по делото за заплащане на сумите, посочени в нея, тъй като с посочената разпоредба: на чл.34, ал.6 ЗСПЗЗ се дава само правната възможност лицето, което ползва неправомерно земята да заплати трикратния размер съгласно средното годишно ползване, за да се спре изпълнението на заповедта, но не създава задължение за плащане на тази сума. На това основание, първоинстанционният съд е приел, че иска за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 11 661 лв. е неоснователен, без да обсъжда останалите спорни въпроси по делото – по отношение на размера на включените в заповедта декари, компетентността на общинския съвет да определя средното годишно рентно ползване, неговия размер, както и дали заповедта на кмета е била връчена или съобщена надлежно на ответницата.
При тези констатации въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционният съд са правилни относно правните последици на заповедта по чл.34 от ЗСПЗЗ, но е счел, че произнасяйки се по иск с правна квалификация чл.34 от ЗСПЗЗ, съдът се е произнесъл по непредявен иск. Приел е, че обстоятелствата в исковата молба обосновават правна квалификация по чл.59 ЗЗД, тъй като хаотичното им изложените сочи на твърдението, че ответницата, без да е в договорни отношения с общината и без да е налице друго правно основание, обработва процесните земеделски земи, собственост на [община] и ги е декларирала по програми на ДФ“Земеделие“ за пряко финансиране, в резултат на което [община] е претърпяла загуба, тъй като не е реализирала доход от заплащане на арендна вноска, каквато би получила, ако имаше сключен договор за аренда с ответницата. Като критерий за определяне на претърпяната загуба общината сочи възприетото с решение № 352/28.02.2013 г. на Общински съвет Б. средно рентно годишно плащане за всички землища на [община] с изключение на землищата, за които има официални данни от Областна дирекция „Земеделие“ – П. за стопанската 2011-2012 г., в размер на 26 лв. на декар. По-нататък се сочи, че тъй като ответницата не заплатила сумата в размер на 4 724,20 лева /149,5 дка по 26,00 лева/,на основание чл.34 от ЗСПЗЗ била издадена заповед № 332/25.06.2013 г. от Кмета на [община], с която на основание чл.34, ал.4 от ЗСПЗЗ тази сума била трикратно увеличена до размера на 11 661,00 лв. и било указано на ответницата, че ако я заплати в 3-дневен срок, действието на заповедта ще бъде спряно, а по-късно–и отменено. При тези твърдения ищецът е формулирал искане ответницата да бъде осъдена да му заплати обезщетение за неправомерно ползване на земеделски земи, собственост на [община] в размер на 11 661,00 лв. и лихви. Счетено е, че така изложените обстоятелства обосновават претенция за неоснователно обедняване на [община] със сумата 11 661,00 лв., и съответно – обогатяването на ответницата със същата сума, представляваща трикратният размер на арендните вноски, които същата не е заплатила за ползваните от нея земеделски земи, собственост на ищеца или иск с правно основание чл.59 от ЗЗД. В. съд е изложил съображения, че чл.34 от ЗСПЗЗ не може да бъде самостоятелно правно основание за предявяване на осъдителен иск, тъй като той само сочи реда, по който се възстановява владението върху земеделски имоти по искане на техните собственици или ползуватели на правно основание, а внасянето на трикратния размер на арендното плащане за предходната година не се вменява в задължение на адресата на заповедта, а представлява възможност, при която неправомерно ползващият земеделския имот може да спре действието на заповедта, а при изпълнението на допълнителни условия – и тя да бъде отменена. Следователно само на волята на адресата на заповедта е предоставено плащането или неплащането на тази сума, а в резултат на неговия избор заповедта по чл.34 от ЗСПЗЗ ще бъде приведена в изпълнение или ще бъде отменена. Липсва задължение за плащане, вменено с надлежен акт /напр. влязло в сила съдебно решение, заповед и др./, поради което ищецът не може само с тази заповед да обоснове претенцията си за заплащане на каквато и да е сума. В конкретния случай исковата претенция се основава на твърдения за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, а сумата, посочена в заповедта по чл.34 от ЗСПЗЗ, служи само като критерий на ищеца да изчисли размера на обогатяването на ответника и на своето обедняване. Тъй като в решението си районният съд се е занимал с това дали заповедта по чл.34 от ЗСПЗЗ е породила за ответницата задължение за плащане, изхождайки /при това правилно/ от характера на заповедта, но не се е произнесъл по елементите на фактическия състав на чл.59 от ЗЗД – налице ли е едностранно разместване на материални блага от правната сфера на ищеца към правната сфера на ответника, в резултат на което ответникът да се е обогатил за сметна на ищеца, то липсва произнасяне по предявения иск, което налага обезсилване на обжалваното решение и връщането на делото на районния съд за произнасяне по предявения иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът М. Х. К. поставя въпросите: 1. при ограниченото /непълно/ въззивно обжалване, с оглед действащата процесуална уредба по ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ втората инстанция като решаващ /по съществото на делото/ или като контролноотменителен /проверяващ/ правораздавателен съд действа и 2. Какви са правомощията на въззивния съд, когато установи, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, след като е сезиран с конкретно оплакване по това обстоятелство във въззивната жалба, като в този случай недопустимо или неправилно е решението на първоинстанционния съд, по които поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС пот.1 и т.2 на ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.10 от ТР № ?.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 144 от 22.11.2013 г. ро н.д. № 406/2012 , І т.о. и Решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ІІ т.о.
Поставените въпроси са обосновани с тезата на касатора, че въззивният съд от една страна е приел, че въззивната жалба е бланкетна /не са посочени фактически и правни доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, включително и за неправилна правна квалификация/ и без да спази ограничените си правомощия по чл.269, изр.второ ГПК сам и вместо въззивника, по служебен почин, е констатирал неправилна правна квалификация, без да е нарушена императивна материалноправна норма и е определил нова правна квалификация, а от друга страна – неправилно е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо и го е обезсилил, вместо да приеме, че е неправилно и при наличието на изискванията на процесуалния и материалния закон да реши спора по същество, а не да действа като контролноотменителен /проверяващ/ съд. Посочената теза обаче, а съответно и поставените въпроси, са неотносими към мотивите на въззивния съд, въз основа на които е прието, че първоинстанционното решение е процесуално недупостимо, а именно – че при постановяването му районният съд се е произнесъл възниква ли задължение на ответника по заповедта по чл.34 ЗСПЗЗ, а не по наведените в исковата молба твърдения, относими към фактическия състав на чл.59 ЗЗД: налице ли е едностранно разместване на материални блага от правната сфера на ищеца към правната сфера на ответника, в резултат на което ответникът да се е обогатил за сметна на ищеца, т.е. собственик ли е ищецът на описаните в исковата молба имоти, ползвани ли са същите от ответника през процесния период без правно основание. Обстоятелството, че до разглеждането на спора на различно от предявеното фактическо основание, се е стигнало в резултат на правна квалификация, която въззивният съд е приел за неправилна, не обосновава относимост на поставените процесуалноправни въпроси, а съответно и противоречие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице твърдяното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и атакуваното въззивно решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 322 от 2.06.2015 г., постановено по гр.д. № 356 по описа за 2015 г. на Окръжен съд-Пазарджик.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: