О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
София, 24.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3187/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], действащ чрез пълномощника си адв. К. К., против решение № 341 от 18.12.2012 г. по гр.д. № 492/2012 г. на Апелативен съд – Велико Т.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд относно началния момент на погасителната давност за вземането му за подобрения, е необоснован и не кореспондира със събраните по делото доказателства.
Счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за началния момент, от който започва да тече погасителна давност за вземането на владелеца за извършени от него подобрения в чужд имот, е разрешен от въззивната инстанция в противоречие със задължителната практика на ВКС – ППВС № 6/74 г., което обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Б. Г. Д. и Г. Н. Д. чрез своя процесуален представител адв. Е. К. изразяват становище, че не е налице соченото от жалбоподателя основание за касационно обжалване.
Становище за неоснователност на касационната жалба изразява в писмен отговор и ответникът по касация [община].
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 498 от 31.07.2012 г. по гр.д. № 199/08 г. на Русенския окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] със седалище [населено място], представлявано от прокуриста Н. Т. Т., против Б. Г. Д., Г. Н. Д. и [община] иск за заплащане на сумата, с която се е увеличила стойността на недвижим имот – “Търговски комплекс” в [населено място], вследствие извършени от ищеца строително – монтажни работи през периода 1996 – 1999 г. както следва: против Б. Г. Д. – за сумата 170 550 лв., против Г. Н. Д.- за сумата 3000 лв. и против [община] – за сумата 126 450 лв., както и предявеният в условията на евентуалност иск за заплащане на разходите, направени за тези строително – монтажни работи, в същите размери.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № 19, т.4, дело № 2834/1995 г. на Нотариус при Районен съд – [населено място], ГПК ”Н.” е продала на [фирма], недвижим имот, представляващ търговска сграда, ведно с отстъпено право на строеж върху общинско място с площ 1 680 кв.м, съставляващо парцел ІХ в кв. 176 по плана на [населено място]. След извършване на продажбата, между продава и купувача е сключено споразумение, по силата което ГПК ”Н.” е възложила на едноличния търговец да довърши строежа на сградата на търговския комплекс, като след изготвяне на документацията за конкретните работи ще уредят отношенията помежду си.
С решение № 320 от 02.06.1993 г. по гр.д. № 568/92 г. по описа на Районен съд- Бяла, влязло в сила, е бил отхвърлен иск за собственост на сградата, предявен от РПК “Н.” против [община].
С решение по адм. д. № 72/1999 г. по описа на Окръжен съд- Русе и по адм.д. № 6317/1999 г. на Върховен административен съд, е било признато правото на Г. Н. Д., Б. Д. и Ж. Т. на обезщетение по ЗОСОИ чрез съсобственост в парцел ІХ, кв. 176 по плана на [населено място] в размер на 38.66 % ид. части общо за тримата, а с решение по адм.д. № 7410/2000 г. на Върховен административен съд – и правото на Б. Ц. на обезщетение чрез съсобственост в размер на 19.19 % ид. части в същия парцел. След извършени прехвърлителни сделки Г. Д. и Б. Д. се легитимират като собственици съответно на 1% ид. части за първия и 56.85 % ид. части за втория от парцела и построената в него сграда. Останалите 42.15% ид. части са собственост на [община].
След преценка на събраните по делото доказателства- свидетелски показания и съдебно- технически експертизи, въззивният съд е приел, че в периода 1996-1999 г. ищецът е извършил в имота строително – монтажни работи, които са довели до увеличаване на неговата стойност, която според различните експертизи варира между 73 900 лв. и 182 478 лв., а стойността на разходите – между 26 388 лв. и 104 536 лв.
При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че по време на извършване на подобренията ищецът е имал качеството на добросъвестен владелец и на основание чл. 72 ЗС има право на увеличената стойност на имота. Намерил е обаче за основателно възражението на ответниците за погасяване на вземането по давност, като е посочил, че няма данни след края на 2001 г. ищецът да е владял имота. При формиране на този извод се е позовал на разпитаните по делото свидетели, които са заявили, че след като били обезщетени чрез съсобственост, ответниците са разполагали с ключ от имота и са влизали в него необезпокоявано от никого. Съдът е намерил за недоказано твърдението на ищеца, че е владял имота до края на 2004 г., като е посочил, че от представените от него писмени доказателства – трудови договори, сключени с лице, на което ЕТ е възложил да охранява по два часа на ден обект в [населено място], не е конкретизиран точно обекта и затова не може да се направи категоричен извод, че те касаят именно процесния имот.
Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно началния момент, от който започва да тече погасителната давност за вземането на владелеца за извършените подобрения в чужд имот, не е в противоречие с ППВС № 6/ 74 г. В т.VІ от същото е посочено, че вземането става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. В случая въззивният съд е приел, че владението на касатора е прекъснато най – късно в началото на 2002 г. и преценен спрямо този момент, изводът, че вземането му срещу собствениците за подобрения е погасено по давност, тъй като искът е предявен на 29.12.2008 г., е съобразен с цитираната задължителна практика. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения от касатора въпрос. В настоящото производство не може да се проверява обосноваността на направените от въззивния съд фактически изводи относно началния момент на погасителната давност и съответствието им със събраните по делото доказателства.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 341 от 18.12.2012 г. по гр.д. № 492/2012 г. на Апелативен съд- Велико Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: