1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
гр. София, 03.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети март през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1820 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Б. Д. от [населено място] против решение № 603 от 25.03.2015 г. по гр.д. 1438/2014 г., САС, 2 състав. С това решение, Софийски апелативен съд е потвърдил, постановено от Софийски градски съд, I-16 състав по гр.д. 13 246/2012 г. решение от 20.11.2013 г., с което предявеният иск от касатора за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 226 от КЗ в размер на 50 000 лв е уважен за 27 000 лв, и е отхвърлен за 23 000 лв. Т. Д. обжалва решението в отхвърлената част на иска с твърдение, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което иска да бъде отменено и да се уважи искът му за още 23 000 лв заедно със законната лихва от 17.07.2012 г. до окончателното изплащане на сумата, както и да се присъдят направените разноски пред трите инстанции.
В касационната жалба се излагат доводи по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна в обжалваната част, за уважаване на иска в пълен размер и за присъждане на разноски. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и е определил обезщетение в занижен размер, несъобразен с интезитета на понесените вреди, видът на вредите, обстоятелството, че са неимуществени и са причинени на млад мъж, който ще бъде затруднен в целия си живот, включително били му останали белези от раните по тялото и лицето, които му носят ежедневно страдания. Присъденото застрахователно обезщетение било несправедливо занижено при условие, че лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ е в размер на 1 000 000 лв. Законодателят бил предвидил такъв лимит на застраховката, за да може да пострадалите да бъдат адекватно обезщетени.
С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което приложеното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Касаторът Т. Б. Д. обосновава в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК общия критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, сочейки, че даденото разрешение от въззивния съд по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане противоречи на практиката на ВКС, изразена в ППВС 4/1968 г. Съдът бил се отклонил от тълкуването по т. 11 на ППВС 4/1968 г. на чл. 52 от ЗЗД. Поставя въпроса за нарушение на задължителните указания по приложението на чл. 52 от ЗЗД, дадени в т. II на ППВС 4/1968 г. Не били отчетени онези специфични за случая обстоятелства, които имат значение при преценката на претърпените от ищеца вреди като са отчетени сериозността на получените в резултат на произшествието травматични увреждания от пострадалия, възможните усложнения като трудно раздвижване сутрин, постоянните болки в дясната подбедрица, които се засилвали при промяна на времето. Уврежданията били изключително тежки, лечението дълго и продължително. Обезщетението не отговаряло на обстоятелството, че пострадалият бил здрав, жизнен, в цветущо здраве, но тежките травми, получени в резултат на ПТП са довели до влошаване на здравословното му състояние. Освен това решението се отклонявало от детерминиране на критерия справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Позовава се на нарушение на решение № 749 от 05.12.2008 г. на ВКС, ТК. Счита, че през съответните периоди от време са действали наредби за задължително застраховане. Лимитите били увеличавани почти ежегодно като за 2010 г. застрахователната сума за едно събитие била 1 000 000 лв, а за две и повече 5 000 000 лв, за всяко събитие. При определяне на дължимото застрахователно обезщетение като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент.
Касаторът сочи и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като въпросите се явявали от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че касационен контрол следвало да се допусне, защото в противен случай се нарушава чл. 124 от Конституцията на Р България за осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища с цел съдебната практика да бъде безпротиворечива, включително и тези решения на ВКС, които противоречали едно на друго. Посочва съдържанието на понятието справедливост като счита, че при детерминирането му съдът следвало да отчете обективно съществуващите конкретни доказателства. Нарушавал се чл. 5 от ГПК за спазване принципа на законност. Присъждането на по-малки обезщетения или обезщетения, които в пъти превишават размерите, установени от съдебната практика водел до неточното прилагане на чл. 52 от ЗЗД. Провъзгласеният принцип на справедливост при неуеднаквяване на съдебната практика водел до нарушение на чл. 5 от ГПК, защото едно решение не било законно когато се различава от друго. А това водело до неточно прилагане на закона.
Ответникът по касация ЗД [фирма] не е подал отговор на касационната жалба на Т. Б. Д..
В касационната си жалба срещу решението на Софийски апелативен съд, 2 състав ЗД [фирма] оспорва приетите от въззивния съд факти относно това, че е налице деликт от страна на водача на лекия автомобил и няма съпричиняване и относно размера на обезщетението. Правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, според касатора бил относно обстоятелството – доказано ли е с надлежни доказателствени средства в процеса правоизключващото възражение, направено от страна на застрахователя относно наличието на случайно деяние. Според ЗД [фирма] от събраните доказателства не се установявало по безспорен начин конкретното противоправно поведение в причинно-следствена връзка, с което е настъпило пътно-транспортно произшествие. Според ЗД [фирма] в хода на процеса не бил доказан основен елемент от фактическия състав на деликта. Но съдът бил приел в противоречие с доказателствата по делото, че има деликт, като така бил нарушил разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК.
ЗД [фирма] в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК се позовава на основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК като твърди, че въззивният съд е постановил решението си в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, на основание чл. 290 от ГПК решение № 72 от 12.03.2010 г. на II ТО на ВКС. В него било предвидено, че решението е незаконосъобразно, ако съдът не е изпълнил задължението си да основе решението си на събраните в хода на процеса доказателства. А също така не било съобразено с Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/30.12.1959 г. т. 1 и т. 2 във връзка с Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/04.10.1978 г. т. 9 на ВС. Според жалбоподателя от доказателствата по делото не се установявало извършването на деликт. Твърди, че липсва противоправно деяние, а било налице осъществено случайно деяние по смисъла на закона, за което водачът на автомобила не бил отговорен и съответно и застрахователят не следвало да отговаря.
Освен това според касатора било нарушено и Постановление на Пленума на ОСГК на Върховния съд на Р България № 17/63 г. т. 7 относно обезщетението при съпричиняване. Имало значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат.
Сочи като основание за допускане на касационно обжалване и значимия за крайния правен резултат по делото въпрос за материалното право, свързан с критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при пътно-транспортно произшествие неимуществени вреди, който въпрос бил разрешен в противоречие с практиката на Върховния съд, изразена в ППВС 4/68 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими, подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
В обжалваното пред настоящата инстанция съдебно решение, Софийски апелативен съд, за да потвърди решение от 20.11.2013 г. по гр.д. № 13 246/12 г. по описа на СГС, I-16 състав е приел, че е налице сключен договор за застраховка „гражданска отговорност“ между Р. С. и ЗД [фирма] относно лек автомобил „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС] и това обуславя приложението на чл. 226, ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на застрахователя във връзка с претърпените от Т. Д. вреди, причинени му при състояло се ПТП, вина, за което има водачът на лекия автомобил.
Т. Б. Д. е предявил пред Софийски градски съд иск срещу ЗД [фирма] за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. за претърпяно пътно транспортно произшествие на 17.07.2012 г. в [населено място], на бул. Р. от водач на лек автомобил „Опел А.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Р. Б. С.. Собственикът на лекия автомобил „Опел А.“ бил сключил договор за застраховка „гражданска отговорност“ с ответника със застрахователна полица, валидна от 31.12.2011 г. до 30.12.2012 г. Софийски градски съд е уважил иска като е осъдил ЗД [фирма] да заплати на Т. Б. Д. сумата от 27 000 лв, представляваща застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, станало на 17.07.2012 г. на правно основание чл. 226 , ал. 1 от КЗ, а искът за разликата над 27 000 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв е отхвърлил. Въззивни жалби са постъпили и от двете страни в процеса и от Т. Б. Д. , и от ЗД [фирма]. Т. Д. е обжалвал в частта, с която не е уважен искът му за разликата над 27 000 лв, а ЗД [фирма] е обжалвал решението в частта, с която е уважен искът от 50 000 лв.
При разглеждане на въззивните жалби, Софийски апелативен съд, основавайки се на съдебно-техническа експертиза, изготвена по делото, е приел, че е налице виновно и противоправно поведение на водача, управлявал лекия автомобил, тъй като същият е предприел завой наляво, без да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и да извърши маневрата като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение (задължение по чл. 25 от ЗДвП). Поради това е приел, че водачът на автомобила има противоправно поведение. Определил е, че с оглед характера и степента на уврежданията сумата от 27 000 лв ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди. Отчел е, че в резултат на пътно-транспортното произшествие е налице средна телесна повреда. Съдът е посочил, че няма данни да са претърпени повече увреждания от обичайните за такъв род травми.
По отношение възражението за съпричиняване, въззивният съд е приел, че по делото е установен фактът на управление на мотоциклета от Т. Д., без да има правоспоспобност – свидетелство за право да го управлява. Но също така е приел, че това обстоятелство не е в причинна връзка с увреждането, защото няма доказателства Т. Д. да е нарушил правилата за движение по пътищата.
По основанията за допускане на касационно обжалване, на Т. Б. Д. съгласно изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Върховният касационен съд намира, че поставените въпроси относно приложението на принципа на справедливост, въведен с чл. 52 от ЗЗД и как се определя въз основа на него дължимото обезщетение, са въпроси от значение за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като разрешаването им от въззивния съд е обусловил частичното отхвърляне на предявения от касатора пряк иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ. Касационното обжалване по тези въпроси не може да се допусне поради отсъствие на специфичната за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК допълнителна предпоставка – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВС и ВКС, посочена в изложението.
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени задължителни за съдилищата указания относно критериите, които следва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетения за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД. Според указанията в т. 11 от Постановлението при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите като в мотивите следва да се посочат конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В. съд в мотивите на посоченото постановление т. II е разяснил, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и това понятие, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания в цитираното постановление са залегнали и в решенията, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК, конкретно посоченото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК – № 749/05.12.2008 г. по т.д 387/2008 г. на II ТО на ВКС. В това решение е възприето, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът се ръководи от принципа на справедливост, който е основен принцип в демократичното общество. Критерият за справедливост не е абстрактен, а е определен от съществуващото в страната икономическо равнище и от общественото възприемане за справедливост на даден етап на развитие на обществото в държавата. В трайната съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 от ГПК и в съответствие с посоченото постановление на Пленума на Върховния съд, изразена в решение № 317/1.7.2011 г. по гр.д. 1553/2010 г. на IV ГО, решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. 1273/2009 г. на III ГО, решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. 1328/12 г. на III ГО, решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. 78/2011 г. на IV ГО, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. 465/2011 г. на I ГО е възприето разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от посочената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 52 то ЗЗД. В мотивите към решението съдът е посочил обстоятелствата, които е преценил като значими за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е акцентирал върху момента на настъпване на вредите, видът на вредите, претърпените болки и страдания, периодът, в който са претърпени и настъпилото подобрение в здравословното състояние на пострадалия. Доводите на касатора, че съдът не се е съобразил в достатъчна степен с критериите, посочени в ППВС № 4/1968 г., не е посочил значението на всяко обстоятелство за размера на обезщетението и не е съобразил обезщетението с нивото на застрахователното покритие към момента на настъпване на вредите, са относими към правилността на обжалваното решение. Според указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правилността на решението не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, поради което касационната инстанция не може да допусне въззивното решение до касационно обжалване по съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за нарушение на процесуалните правила за мотивиране на решението.
Поставеният от касатора Т. Д. въпрос относно икономическата конюнктура към момента на настъпване на вредите не е обуславящ за изхода на делото. Въззивният съд е посочил на какво основание е определил обезщетението за неимуществени вреди като е приел, че критерий за определянето им е справедливостта съгласно чл. 52 от ЗЗД и е съобразил задължителната съдебна практика на основание чл. 290 от ГПК. Липсата на подробно обсъждане в мотивите към решението на поддържаните във въззивната жалба доводи относно значението на икономическата конюнктура за размера на обезщетението не е равнозначно на несъобразяване на този правнорелевантен факт. Несъответствието на поставения въпрос с общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване във връзка с него и не се налага обсъждане на твърденията в изложението за разрешаване на въпроса в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС № 7/1965 г., решение № 93/06.07.2010 г. по т.д. 808/2009 г. на I ТО, ВКС, решение № 125/29.05.2012 г. по гр.д. 534/2011 г. на IV ГО и решение № 200/21.10.2013 г. по гр.д. 2254/2013 г. на II ГО на ВКС.
Позоваването на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК съдът намира за формално посочено. Възражението за неправилно приложение на нормата на чл. 52 от ЗЗД не може да се обсъжда в производството по чл. 288 то ГПК от Върховния касационен съд, съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК Върховният касационен съд може да само да преценява общото основание за достъп до касация – разрешаване на правния въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са посочени от касатора като разрешен от въззивния съд правен въпрос и според него е занижен размерът на присъденото му обезщетение спрямо причинените му вреди. Но както съдът посочи, въззивният съд е съобразил при произнасянето си разясненията в задължителната практика на Върховния касационен съд, която определя как точно се прилага нормата на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът не е обусловил въпрос, който налага тълкуване на тази норма с оглед точното й прилагане и развитието на правото. Поради това не е налице и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1 т. 3 то ГПК.
По доводите на ЗД [фирма] за допускане на касационно обжалване съгласно изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.
В обжалваното въззивно решение по направеното възражение от ЗД [фирма] за недоказаност на противоправното деяние на водача на лекия автомобил, за който е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със ЗД [фирма], Софийски апелативен съд е приел, че от представените доказателства се установява наличието на противоправно и виновно поведение на водача, управлявал лекия автомобил, предприемайки завой наляво, без да се убеди че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него и да извърши маневрата като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение (задължение по чл. 25 ЗДвП). Формулираният от касатора въпрос е обусловил извода на съда относно това, че е налице противоправно деяние от страна на водача на автомобила. Според разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. въпросът, който се поставя от касатора, следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изводите на въззивния съд са направени въз основа на анализ на доказателствата и се отнасят за правилността на въззивното решение, а не са процесуален въпрос, който да е разрешен от въззивния съд. Въпросът за анализ на доказателствата не е идентичен с въпроса за относимите и допустими доказателства, установяващи противоправното деяние. Така както е формулиран въпросът от касатора, е относно това дали обстоятелствата за противоправността на деянието са доказани с надлежни доказателствени средства в процеса. Но касаторът не е посочил процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд относно правилата за допускане на доказателства или относно обсъждането на неотносими доказателства. А така формулираният въпрос, че съдът бил основал изводите си на доказателства, които не са събрани в хода на процеса, не отговаря на изложеното в мотивите от взъзивния съд и не представлява въпрос, разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поради това липсва общото основание за достъп до касационно обжалване съгласно разясненията в т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, което е достатъчно, за да не се допусне до касационно обжалване посоченото съдебно решение. Формулирането на въпроса относно установяване на фактите, е въпрос за анализ на доказателствата и какви факти от тях възприема съдът. В разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че материалноправният или процесуалноправният въпрос не може да се отнася за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая посоченият от касатора въпрос е именно относно анализа на доказателствата и изводите, които съдът е направил въз основа на тях. Позоваването в касационната жалба на решение № 72 /12.03.2010 г., ІІ ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, е неотносимо към случая, защото спорът, който е разгледан по делото, по което е постановено това решение, е свързан с относимост на доказателства, а не е свързан с анализа им и с установяване на факти по делото. Ето защо формулираният от касатора въпрос не отговаря на мотивите, изложени от въззивния съд и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, така както е разяснено в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
В касационната жалба е извършено само позоваване на т. 1 и 2 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/30.12.1959 г. и Постановление на Пленума на Върховния съд № 7/04.10.1978 г., т. 9 и Постановление на Пленума на Върховния съд № 17/1963 г. и не е формулиран конкретен въпрос. Касаторът не е изпълнил задължението си да формулира ясно и точно правният въпрос, чието разрешаване е обусловило изхода на конкретното дело. Позоваването на задължителната съдебна практика е подчинена на тезата на касатора, че не са установени съществени елементи от фактическия състав на деликта като противоправното поведение на водача на лекия автомобил, както и на липса на причинно-следствена връзка между него и настъпилите вреди за мотоциклетиста. Въпросът за това дали е налице причинна връзка между процесното пътно-транспортно произшествие и липсата на свидетелство за управление на пътно-превозно средство мотоциклет за Т. Д., отново е въпрос на установяване на фактите по делото. Този въпрос не е правен въпрос, който въззивният съд е разрешил. Въззивният съд е приел след анализ на доказателствата, че първопричината и единствената причина за настъпване на пътно-транспортното произшествие е неспазване на правилата на чл. 25 от ЗДвП от водача на лекия автомобил. В този смисъл съдът не е разрешил правен въпрос като поставения от касатора ЗД [фирма] относно липсата на свидетелство за правоуправление на мотоциклетиста Д.. Изрично са изложени съображения, че пътно-транспортното произшествие се е състояло само поради неспазване на правилата от водача на лекия автомобил, а не и от управлението на мотора от мотоциклетиста. Поради това и въззивният съд е приел, че самият факт на управление на мотоциклетиста без квалификация е извън комплекса от причини, част от противоправното деяние, причинило неимуществените вреди на Т. Д.. Противоправността на управлението на мотора от Т. Д. без свидетелство за правоуправление макар и противоправно деяние, според анализа на доказателствата, извършен от въззивния съд е извън причинно-следствения комплекс за настъпване на пътно-транспортното произшествие. Съдът е приел, че не самото нарушение на правилата за движение по пътищата, а нарушението, което е в пряка причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, е от значение за определяне на съпричиняване. Всички тези обстоятелства относно това кои действия са противоправни и са причинили вредите са от значение за правилността на обжалваното решение и не представляват предмет на преценка в производството по чл. 288 от ГПК.
По отношение на поставения и неконкретизиран въпрос за размера на обезщетението, определен по справедливост, касаторът ЗД [фирма] сочи противоречие с т. 7 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 17/1963 г., което не представлява посочване на правен въпрос от касатора, така както изисква нормата на чл. 280, ал. 1 и както е разяснена в т. 1 от тълкувателно решение № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд на Р България. Разрешението на крайния правен резултат по делото, свързан с критерия за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, е обуславящ изхода на делото, доколкото съдът е определил по размер следващото се обезщетение за неимуществени вреди. От защитната теза на касатора може да се направи предположение, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди според него е завишен. Но други конкретни въпроси не са поставени и съдът намира, че липсва обуславящ изхода на делото въпрос, поставен в изложението на ЗД [фирма] по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. Поради това не е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това не се налага и обсъждане на твърденията в изложението за разрешаване на въпроса в противоречие с посочената задължителна практика съгласно Постановление на Пленума на Върховния съд № 17/1963 г. и решение № 93 от 23.06.2011 г. по т.д. 566/2010 г.
Касаторът Т. Б. Д. не е направил искане за присъждане на разноски.
Касаторът ЗД [фирма] е направил такова искане, но предвид изводите на съда за липсата на основание за допускане въззивното решение до касационно обжалване разноски не следва да му се присъждат.
С оглед на всички посочени по-горе съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия счита, че следва да не допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби и на Т. Б. Д., и на ЗД [фирма], при което
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение по гр.д. № 1438/2014 г., Софийски апелативен съд, 2 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.