О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№420
София, 09.10.2019 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1520 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] чрез пълномощника й Ваня Костадинова Костадинова, директор „УОАТ“ против решение № 64 от 14.01.2019 г. по гр.д. № 1578 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение № 239 от 29.05.2018 г. по гр.д. № 1542/2017 г. на Районен съд-Асеновград за признаване за установено в отношенията между С. Д. Н. и М. Д. К. и [община], че имотът, съставляващ нива от 5.000 дка в местността „Д. къщата“, землището на [населено място] връх, за който с решение от 26.04.1994 г. на ОСЗ-гр.А. на наследници на А. Д. К. е възстановено правото на собственост в съществуващи стари реални граници е с местоположение и граници, както следва: 561 кв.м. от имота попадат върху ПИ *** по КК, отразен като общински имот и са разположени между точките А, Б, В, Ж, З и А на скицата към заключението на вещото лице Д. Г., неразделна част от решението, * кв.м. попадат върху ПИ ***, който по КК е отразен като общински имот, целият с площ * кв.м. и са разположени между точките З, Ж, Г, Д, Е и З по същата скица, оцветени в зелено. С. Д. Н. и М. Д. К. са подали чрез пълномощника си адвокат Мери Аргирова писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Ищците С. Д. Н. и М. Д. К. са обосновали правния интерес от предявения иск на твърденията, че като наследници на А. Д. К. им е признато правото на възстановяване на собствеността в стари реални граници на нива от 5.000 дка в м.“Д. къщата“, землището на [населено място] връх с решение на ОСЗ-гр.А. от 26.04.1996 г., като с молба от 2007 г. поискали издаване на решение за възстановяване правото на собственост и извършили установяване на границите на имота на основание чл.45е, ал.3 ППЗСПЗЗ по реда на ЗКИР; части от имота попадат в имоти, актувани и отразени в кадастралната карта като общинска собственост поземлени имоти *** и ***, но ответната община оспорила нанасянето на имота в кадастралната карта. [община] е оспорила иска с твърдения, поземлени имоти *** и *** са предадени на община като остатъчен фонд по смисъла на чл.19 ЗСПЗЗ, че местност „Д. къщата“ /в която е признато правото на възстановяване на собствеността“ и местност „Д.“ /където се намира процесния имот/ са съществуващи местности по кадастралната карта и първата не е подместност на местност „Д.“; провеждането на административното производство по чл.45д и чл.45е ППЗСПЗЗ не може да бъде заместено от настоящото съдебно производство.
Въззивният съд е приел за установено, че имотът, предмет на спора, е бил собственост на А. Д. К., като е признато правото на възстановяване на собствеността в стари реални граници с решение на ОСЗ-гр.А. и части от него попадат поземлени имоти *** и ***, актувани като частна общинска собственост. Счел е, че експертното заключение установява идентичността на м.“Д.“ и м.“Д. къщата“, а и събраните гласни доказателства подкрепят извода, че имотът е бил на наследодателя на ищците и че местностите са едни и същи. След като имотът е заявен за възстановяване, то части от него неправилно са актувани и отразени в кадастралната карта като общински, поради което искът по чл.54, ал.2 ЗКИР е основателен.
В касационната жалба на [община] са възпроизведени доводите по отговора на исковата молба и въззивната жалба. Поддържа се, че претенцията на ищците за придобиване на имота в рамките на образуваното съдебно производство се явява недопустима, а и практиката на ВКС приема, че когато спорът е за точното местоположние на подлежащите на възстановяване земеделски земи, разпоредбата на чл.26, ал.12 ППЗСПЗЗ предвижда, спорът да бъде разрешен по реда на чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, а не в рамките на производство по чл.54, ал.2 ЗКИР, който може да бъде разгледан след постановяване на решението по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Към касационната жалба са приложени копия от решения на ВКС, но липсва формулиран правен въпрос, спрямо който да се прецени дали въззивното решение не противоречи на сочената практика на ВКС.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е недопустимо с оглед довода на касатора, че искът по чл.54, ал.2 ЗКИР би бил допустим след разрешаване на спора за материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ. Спор по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ е налице когато насрещните стени в производство претендират възстановяване на един и същ недвижим имот, който е бил собственост на заявителя /негов наследодател/ към момента на обобществяване на земеделската земя, респ. при спор старите реални граници на кой от притежаваните към момента на обобществяването имоти, съответстват на обособен към настоящия момент имот. Подобен спор между страните по делото липсва. Настоящия спор е възникнал във връзка с довършване на процедурата по възстановяване правото на собственост, признато с решението на ОСЗ от 1994 г. на основание чл.45д, ал.5 ППЗСПЗЗ и индивидуализиране на подлежащия на реституция имот по реда на чл.45е ППЗСПЗЗ
Отделно от изложеното трайна е практиката на ВКС, че общината може да придобие право на собственост на подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ земеделски имот само, ако за този имот липсва подадено заявление за възстановяване на правото на собственост.
С оглед изхода на настоящото производство касаторът следва да възстанови на С. Д. Н. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 700.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 64 от 14.01.2019 г. по гр.д. № 1578 по описа за 2018 г. на Окръжен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА [община], [населено място], пл.“А..Н. Х.“ № * да заплати на С. Д. Н., [населено място],[жк][жилищен адрес] направените по повод касационната жалба разноски в размер на 700.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: