О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр.София, 11 април 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети април, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4762 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. К. А., чрез адвокат К. С. от АК К. срещу решение № 1111 от 02.06.2016 г. по гр.д. № 1040/2016 г. на Апелативен съд София в частта, в която се потвърждава решение № 414 от 15.12.2015 г. по гр.д. № 755/2014 г. на Окръжен съд Кюстендил, с което е уважен предявения от М. С. А. и М. И. А. срещу Й. И. А. и М. К. А. иск на основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 18.01.1990 г., сключен с нотариален акт № 23 от 1990 г. между М. С. А. и И. Й. А., от една страна и Й. И. А. – от друга страна, по силата на който е прехвърлена собствеността върху 3/6 идеални части от парцел Х-3699, с площ от 331 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], целият първи етаж, заедно с Ѕ идеална част от сутерена, Ѕ идеална част от общите части на построената в него жилищна сграда и от правото на строеж върху мястото.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и 3 ГПК, тъй като мотивите на атакуваното решение са в противоречие със уеднаквената задължителна практика на Върховния касационен съд /без да се представени цитираните съдебни актове/ според която съдът следва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, според касатора, следва да се допусне касационно обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси, които се свеждат до наличието на доказателства в подкрепа на твърденията му за симулативно водене на процеса – длъжен ли е съда да се произнесе по направеното възражение са привидност като изследва в пълнота изложените основания за това; Не представлява ли основание за съмнение в симулативност на процеса, когато процесуалния представител на едната страна представлява паралелно другата страна в друг процес; Налице ли е правен интерес за наследник на прехвърлителя да предяви иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, без да е направено искане за връщане на даденото по договора; Има ли правен интерес от въззивно обжалване страната по делото, която се позовава на симулативен процес. Според касатора поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касационната жалба – М. С. А. и М. И. А., двамата чрез адвокат Д. Д. от АК К. са подали писмен отговор, в който оспорват изложените доводи и считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като претендират разноски пред касационната инстанция.
Ответникът Й. И. А. не е подал писмен отговор.
При проверка на касационните основания за допустимост, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от действителен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с нотариален акт № 23/18.01.1990 г., като ответниците са се задължили да осигурят спокоен и нормален живот на прехвърлителите „до края на живота им”. Съдът е установил, че и двамата ответници не са изпълнявали поетите задължения да полагат грижи и издръжка нито лично, нито чрез трети лица. Преди смъртта на И. Й. А., починал през 2007 г., а и след това -до предявяването на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД, според въззивния съд, не са представени убедителни доказателства за трайно и непрекъснато, а не инцидентно или епизодично предоставяне на дължимата грижа и издръжка на прехвърлителите по договора, поради което съдът е достигнал до извод за виновно неизпълнение на задълженията, което е основание за разваляне на процесния договор и уважаване на иска.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат доводи за нарушение на съдопроизводствените правила поради потвърждаването на първоинстанционното решение в обжалваната му част, което според касатора е нищожно поради това, че не са били обсъдени доказателствата във връзка с твърденията му за симулативност на процеса, както и че въззивната инстанция е следвало да следи служебно за интереса на някоя от страните по делото, тъй като в настоящото производство не е изследван въпроса за разглеждания в друго производство правен спор за ползването на семейното жилище между бившите съпрузи. По своето съдържание тези доводи представляват оспорване на правните и фактически изводи на въззивния съд и оплаквания по съществото на правния спор – основания по чл.281, т.3 ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В случая, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо, с което отхвърля доводите за недопустимост на производството по разглеждания правен спор, а поставените въпроси и съображенията за неправилност на тези изводи могат да бъдат предмет на разглеждане пред касационната инстанция само след като се допусне касационно обжалване, при наличие релевантен за изхода на спора правен въпрос, който е обосновал крайните изводи на съда в обжалваното решение и по отношение на който да е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване, което да обоснове противоречие с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл.280, ал.1 ГПК.
В своето изложение, касаторът не е формулирал обуславящ изхода на делото правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а е изложил съображения, че обжалваното решение е необосновано и постановено в противоречие съдебната практика, но без да е посочено, какъв е правният въпрос, по който съдът се е произнесъл различно от цитираните решения на Върховния касационен съд. Изложените съображения за неправилност на мотивите на съда и нарушения на съдопроизводствените правила при потвърждаване действията на първата инстанция, с което са отхвърлени доказателствените искания на ответницата, всъщност се припокриват с касационните доводи в жалбата. Тези съображения са конкретни, но имат отношение към правилността на решението и поради това не могат да обусловят допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка, доводите на касатора за необоснованост поради неправилна преценка на събраните доказателства и установените факти по делото не могат да бъдат разгледани в производството по чл.288 ГПК, в което се преценяват основанията за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички доводи и възражения, обуславя изхода на делото, но същият не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съдебната практика по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства и изложи мотиви за доводите на страните е уеднаквена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.
При постановяване на обжалваното въззивно решение, съдът е взел отношение по всички релевантни за делото обстоятелства от значение за изхода на делото, въз основа на които е достигнал до крайния извод, че ответниците не са полагали грижи и издръжка на прехвърлите в онзи обем, който ги е мотивирал да прехвърлят своя собствен недвижим имот, а неизпълнението на задълженията не е незначително, с оглед интересите на кредитора, поради което е налице основание за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД за притежаваните от ищците дялове. Тези изводи са в съответствие с трайно установената и безпротиворечива практика на съдилищата – напр. решение № 11 от 25.02.2011 г. по гр.д. № 2510/2009 г. на ВКС, ІV г.о., според което по иска с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор поради неизпълнение на задължението за издръжка и гледане, предявен от един от двамата прехвърлители, следва да се съобрази наследственото правоприемство. Ищецът може да иска разваляне на договора както за своята част, така и за тази част от имота, която има съобразно наследствените си права. Когато е поето неделимо задължение за гледане и издръжка към повече от един кредитор по алеаторен договор, преживелият прехвърлител може да иска разваляне на договора поради неизпълнение след смъртта на другия прехвърлител за частта, отговаряща на правата му в съсобствеността /респ. прекратената със смъртта СИО/, както и за частта, отговаряща на правата му на наследник на последния. В този смисъл, изводите на въззивния съд, че ищците имат правен интерес да искат разваляне на алеаторния договор на основание чл.87, ал.3 ЗЗД са в съответствие с практиката на ВКС, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В изложението към касационната жалба са изложени декларативно твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въпросите не са формулирани изрично и не са представени влезли в сила решения или определения на съда, представляващи незадължителна съдебна практика, поради което не е налице приложното поле на тази хипотеза.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, във връзка със съществуването, изпълнението или развалянето на алеаторния договор, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните разпоредби, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По последния поставен от касатора въпрос, за правния интерес от въззивно обжалване на първоинстанционното решение в частта, в която е развален договора за 5/6 идеални части, е неотносим, тъй като срещу въззивното решение в тази част не е подадена касационна жалба.
Ответниците по касационната жалба са поискали разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция и са представили доказателства за изплащането им, поради което следва да им бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.09.2016 г. на адвокатско дружество „Д. и Д.”.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1111 от 02.06.2016 г. по гр.д. № 1040/2016 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА М. К. А., ЕГН [ЕГН], да заплати на М. С. А. и М. И. А., двамата чрез адвокат Д. Д. от АК К., сумата от 400 (четиристотин) лева разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.