1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр. София, 12.06.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на трети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 748 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Л. К. Д. срещу решение от 23.03.2011г. по гр. дело № 400/2009г. на Кюстендилски окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение от 04.03.2009г. по гр. дело № 1331/2008г. на Районен съд Дупница, с което [фирма], [населено място] е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] сумата 19 357,87 лв., от която 16 000 лв. – месечен наем за периода 15.09.2007г. – 15.05.2008г. по договор за наем от 15.09.2007г., 1 357,87 лв. – мораторни лихви върху главницата, 2 000 лв. – неустойка поради неизпълнение на договора за наем, както и разноски в размер 774,31 лв., а по сметка на Районен съд Дупница сумата 54,31 лв. – държавна такса за иска по чл. 86 ЗЗД.
Касаторът прави оплакване за недопустимост, евентуално неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и необоснованост. Съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ дължимо ли е плащането на наемна цена, когато наемодателят не е изпълнил основното си задължение по договора за наем, а именно не е предал на наемателя за ползване наетата вещ; 2/ с оглед разпоредбите на чл. 235, ал. 2 във връзка с чл. 326, ал. 2 във връзка с чл. 5 и чл. 12 ГПК обосновано ли е осъдително решение, с което наемателят е осъден да плати месечен наем, мораторни лихви и неустойка за неизпълнение на договор за наем при положение, че ищецът не е посочил в исковата си молба, че е предал на наемателя наетите вещи, през целия процес не е поддържал такова твърдение и по делото не е прието нито едно писмено или гласно доказателство, чрез което е възможно да се установи такова предаване на наетите вещи. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа становище, че релевантният материалноправен въпрос е решен по различен начин от други съдилища – решение № 64/23.03.2009г. по в. т. д. № 64/2009г. на ВтАС, решение № 94/17.11.2009г. по т. д. № 222/2009г. на БАС, решение № 51/13.03.2006г. по в. гр. т. д. № 34/2006г. на ВтАС, решение № 54/21.02.2003г. по ч. гр. д. № 998/2002г. на ОС Ямбол, решение от 20.02.2009г. по гр. д. № 3919/2007г. на СГС, ГО, ІІ-Д състав, определение № 31/03.10.2008г. по т. д. № 502/2008г. на ВКС, ТК.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за неговата допустимост/недопустимост. Доводът на касатора за недопустимост на решението на въззивната инстанция поради това, че не му е връчено първоинстанционното решение, е неоснователен. От една страна, видно от приложеното към решението на Районен съд Дупница съобщение, препис от първоинстанционния съдебен акт е изпратен на [фирма] на 10.03.2009г. и е връчен на 11.03.2009г. – препис от решението е получено от В. З., счетоводител, пълномощно № 3178/06.10.2006г. От друга страна, връчването на решението на първоинстанционния съд е от значение за спазване на срока за подаване на въззивна жалба, което в конкретния случай е направено на 25.03.2009г.
Въззивният съд е приел, че по силата на сключен между страните на 15.09.2007г. договор за наем е възникнало валидно облигационно правоотношение с предмет отдаване под наем на недвижим имот с находящите се в него площадки, сгради и съоръжения. Съобразно разпределяне на доказателствената тежест съдебният състав е направил извод, че ищецът в качеството си на наемодател е предоставил за временно ползване имота си, с което е изпълнил своето задължение, а ответникът – наемател не е доказал, че е изпълнил възникналите за него периодични задължения, т. е. не е доказал, че е изплатил всички дължими суми за наем за исковия период.
Поради неизпълнение на ежемесечните задължения за заплащане на наемна цена в уговорения срок – 25-то число на предходния месец, е присъдена сумата 1 357,87 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Основателността на иска за заплащане на неустойка по чл. 92 ЗЗД е обоснована с наличието на необходимите предпоставки – клаузата на чл. 19, т. 3 от договора за наем и неизпълнение на задълженията на наемателя.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Въпросът „дължимо ли е плащането на наемна цена, когато наемодателят не е изпълнил основното си задължение по договора за наем, а именно не е предал на наемателя за ползване наетата вещ“ не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е приел, че ищецът в качеството си на наемодател е изпълнил задължението си по договора, като е предоставил имота за временно ползване на наемодателя. Доказателствената тежест е разпределена между страните съобразно практиката на ВКС, съгласно която наемодателят трябва да докаже възникналото между страните наемно правоотношение и предаване на държането на имота, а наемателят – да установи извършеното плащане на наема и връщането на имота на бившия наемодател /връщане на държането му/ след прекратяване на наемното правоотношение. Обстоятелството дали наемателят реално е ползвал отдадения под наем недвижим имот е без значение, тъй като по делото не са налице възражения от ответника по иска и доказателства, че ищецът е създал пречки за ползването на имота – предмет на договора за наем.
Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос, както и обстоятелството доколко изводът на въззивната инстанция, че ищецът е изпълнил задължението си по договора като е предоставил на ответника по иска имота, съответства на представените доказателства, са въпроси, които касаят обосноваността, респективно необосноваността на решението и са относими към правилността на постановения съдебен акт, т. е. представляват основание за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Различният изход на приложените от касатора решения се дължи на различна конкретно установена фактическа обстановка по всяко едно от делата, а не на един и същ правен въпрос, разрешен по различен начин.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По релевантния материалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, а на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.03.2011г. по гр. дело № 400/2009г. на Кюстендилски окръжен съд, гражданска колегия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: