1
4
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
София, 02.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 865 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена от И. Д. Т., Х. К. Х. и С. Д. Г. касационна жалба, приподписана от адв. Е. Т., против решение № III-71 от 18. 07. 2017 г. на Бургаския окръжен съд, 3 с-в, с което е потвърдено решение № 39 от 15. 03. 2017 г. по гр. д. № 475/2016 г. на РС – [населено място] в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите И. Д. Т., Х. К. Х. и С. Д. Г. против В. Т. В., М. Т. С., А. П. П. и Д. К. Т. искове с правни основания чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците да премахнат четири бунгала, находящи се в недвижим имот с площ от 3624 кв.м., съставляващ УПИ I-159, в кв. 16 по регулационния план на [населено място], общ. С.. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба М. Т. С., Д. К. Т., двете чрез адв. Ж. А., А. П. П. и В. Т. В., двамата чрез адв. С. Г.-Т., изразяват становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за правилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение окръжният съд е приел неоснователност на иска по чл. 109 ЗС, тъй като не е установено ищците да придобили имота, върху който се намират бунгалата, чието премахване се иска, на соченото от тях основание – придобивна давност.
От фактическа страна е прието, че процесният имот по кадастралния и регулационен план от 1936 г., действал до 2007 г., е съставлявал имот пл. № 53, за който са били отредени парцел I-53, в кв. 29, с площ от 1460 кв.м., от които придадени по регулация 25 кв.м., и парцел II-53, в кв. 29, с площ от 1765 кв.м. През 1961 г. парцел II -53 е изключен от регулация, на основание ПМС № 216/1961 г., а през 1991 г. отново е включен в регулационния план с решение на ИК на ОНС – Б.. По следващия кадастрален и регулационен план, одобрен 2007 г., процесният имот е нанесен като имот пл. № 159, за който е отреден УПИ I „За почивна база на „Х.“ – Я.“, в кв. 16 по плана на селото, целият с площ от 3624 кв.м. Ищците са наследници на И. С. Д.. В разписния лист към кадастралния план от 1936 г. процесният имот бил записан като собственост на И. С. Д. – лице различно от наследодателя на ищците, родено на друга дата и оставило след смъртта си други законни наследници. В разписния лист към следващия кадастрален план от 2007 г. имотът е записан като собственост на „Х.“ – [населено място]. Фактическа власт върху процесния имот в периода 1988 г. – 2011 г. е упражнявана от завода за хидравлична техника в [населено място]. Бунгалата са построени от завода през 1988 г. – 1989 г. Тогава е направена и инфраструктурата на почивната база, както и ограждането на имота. От 1988 г. до 2011 г. имотът бил експлоатиран като база за отдих „Д.“ към завода за хидравлична техника в [населено място] (първоначално с наименование ТКХИ „И. Т. – [населено място], променено на Завод „Х.“ – [населено място], понастоящем собственост на [фирма] – [населено място]) – охраняван, с ограничен достъп само за почиващите, стопанисван и поддържан. През 2011 г. за бунгалата и идеални части от терена били сключени писмени договори за продажба между [фирма] и ответниците-физически лица. Към 2014 г. имотът също е бил ограден, имало е врата със синджир и катинар, без достъп на външни лица. Преди 1988 г. имотът бил изоставен, ползван от жители на селото за косене на трева, а от децата – за игри.
От правна страна е прието, че верността на извода на нотариуса, съдържащ се в представените от ищците нотариални актове, издадени по обстоятелствена проверка, за придобиване на собствеността по давност, е оборена от събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи упражнявано в периода 1988 г. – 2014 г. владение от други лица (от 1988 г. до 2011 г. – от държавно предприятие и приобретателя му – търговско дружество, а след 2011 г. – от физическите лица, сключили писмените договори за продажба на бунгалата), но не и от ищците. Последните били лишени от достъп до имота и не са упражнявали фактическа власт върху същия. Относно частта от имота, която в периода 1961 г. – 1991 г. е била изключена от регулационния план на населеното място по силата на ПМС № 216/1991 г., е приета приложимост и на нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:
а/. при оспорване на признато с констативен нотариален акт по чл. 587 ГПК право на собственост върху недвижим имот, чия е тежестта за установяване неверността на констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост;
б/. дали всички земи, намиращи се извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер и подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ;
в/. прилага ли се нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ за имоти, които са били включени в регулационния план и не са имали земеделски характер към образуване на ТКЗС, не са изключвани от регулация в периода от образуване на ТКЗС до влизане в сила на ЗСПЗЗ, не са одържавявани, кооперирани или обобществявани на друго основание, както и за имоти, които не са били в регулация към образуване на ТКЗС, но граничат с регулационните граници на населеното място, не са били обобществявани от селскостопанска организация и по отношение на тях не е налице нито една от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ.
По първия въпрос се твърди противоречивото му разрешаване с ТР № 11/2013 г., ОСГК на ВКС, по втория и третия – разрешаването му в противоречие с решение № 249 по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, 1 г.о.
Не е налице соченото от ищеца основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по първия въпрос. Според разясненията, дадени с ТР № 11/2013 г., ОСГК на ВКС, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК, издаден въз основа на писмени доказателства или обстоятелствена проверка, притежава обвързваща доказателствена сила за съда и третите лица, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота. Правният извод на нотариуса за съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с влязло в сила решение. Всяко лице с правен интерес може да твърди, че титулярът на акта не е собственик и обори доказателствената му стойност или чрез доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, или чрез опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание, или чрез доказване погасяването или прехвърлянето на признатото право на собственост след издаване на нотариалния акт. Когато оспорващата страна не разполага с документ за собственост, тя носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни се легитимират с нотариални актове /констативни или за правна сделка/, всяка страна следва да докаже своето право, тоест фактическия състав на удостовереното от нотариуса придобивно основание.
В случая, съдът е приел, че верността на извода на нотариуса за придобиване на собствеността върху имота от ищците по давност е опровергана от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени в тяхната съвкупност – свидетелските показания, от които е установено, че от 1988 г. до 2014 г. ищците не са упражнявали фактическа власт върху имота и същият е владян от други лица, както и записванията в разписните листове към кадастралните планове от 1936 и 2007 г., според които ищците или наследодателят им не са вписани като собственици на имота.
Въпросите по точки „б“ и „в“ не са от решаващо значение за преценка основателността на иска и дадените по същите отговори не биха повлияли на изхода на делото, доколкото не е установено осъществявано от ищците владение върху имота в продължение на десет години преди издаване на констативните нотариални актова и преди предявяване на иска, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по тези въпроси.
С оглед изхода на делото жалбоподателите И. Д. Т., Х. К. Х. и С. Д. Г. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на М. Т. С. и Д. К. Т. общо сумата 500 лв., а на А. П. П. и В. Т. В. общо сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-71 от 18. 07. 2017 г. на Бургаския окръжен съд, 3 с-в.
ОСЪЖДА И. Д. Т., Х. К. Х. и С. Д. Г., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на М. Т. С. и Д. К. Т. общо сумата 500 лв., а на А. П. П. и В. Т. В. общо сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: