О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
гр. София, 24.11.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева т.д. № 61326 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу решение № 220 от 02.02.2016 г. по т.д. № 871/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1871 от 15.12.2014г. по т.д. № 933/2014г. на Софийски градски съд, VІ-6 състав и вместо това е осъдено дружеството касатор [фирма] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК], сумата 35 961,66 лв., заедно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното изплащане, на основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД – плащане на отпаднало основание – предварително определена от ДКЕВР цена за достъп до електроразпределителната мрежа.
В касационната жалба се поддържа, че част от изводите на съда са в противоречие със закона или са лишени от законова опора, както и че производството по иск с правно основание чл. 55, ал.1, изр. 3 ЗЗД е недопустимо, тъй като страните са обвързани от валидно договорно правоотношение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване на първо място се изтъква вече посочената недопустимост на производството доколкото договорната отговорност изключва тази за неоснователно обогатяване. На второ място са поставени правни въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката или по които няма формирана съдебна практика, но които имат безусловно значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Въпросите са: 1/ може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносната мрежа да има и друг недоговорен източник /сложен фактически състав от договор и друг елемент/ и кое би било непосредственото основание за плащане в такъв случай – договорът или юридическия факт с недоговорен произход; 2/ допустимо ли е реализиране на кондикционен иск за неоснователно обогатяване за договор с продължително или периодично действие досежно заплатените договорни задължения до датата на отпадане на основанието; представлява ли предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие сделки; 3/ допустимо ли е след промяна на правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд, въззивният съд да изгради изводите си, без да извърши ново разпределение на доказателствената тежест спрямо релевантните за новата квалификация обстоятелства; 4/ длъжен ли е съдът при обосноваване на правните си изводи да посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти.
Ответникът по касационната жалба [фирма] взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявен от Българска индустрия” Е., ЕИК[ЕИК], срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 35 961,66 лв., представляваща платена от ищеца на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника за периода 18.09.2012г. – 30.09.2013г. Ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници – притежава фотоволтаична електрическа централа в [населено място], която е включена в електропреносната мрежа на ответника, за което е сключен договор от 25.10.2011г. С анекс от октомври 2012г. е уговорено осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа от страна на разпределителното предприятие срещу възнаграждение по цени, определени с решение на ДКЕВР. С решение № Ц-33 от 14.09.2012г. на ДКЕВР на основание чл. 32, ал.4, чл. 30, ал.1, т.13 и чл. 21, ал.1,т.8 от Закона за енергетиката във вр. с §197, ал.2 ЗИД ЗЕ, са определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа, които да бъдат заплащани от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници. Въз основа на тези цени за исковия период ищецът е заплатил цена за достъп в размер на 35 961,66лв. с посочени фактури.
Решението на ДКЕВР № Ц-33 от 14.09.2012г. е отменено с влезли в сила решения на Върховния административен съд. С последващо решение № Ц-6/13.03.2014г. на ДКЕВР са определени окончателни цени на услугата, които за използваната от производителите мрежова услуга на [фирма] са фиксирани в нулеви стойности.
За да постанови обжалваното решение, с което искът е уважен, Софийски апелативен съд на първо място е установил приложимата нормативна уредба спрямо правоотношението между страните – производител на електроенергия от възобновяем източник и електроразпределително предприятие. На следващо място е изтъкнал приоритетното ползване на този вид енергия и нормите на правото на Европейския съюз, които гарантират този приоритет. Според съда, сключеният между страните договор за използване на електроразпределителната мрежа препраща към цените, определени от ДКЕВР. С отмяната на административния акт отпада и основанието, на което е платена цената за достъп от ищеца. Съгласно чл. 177 АПК отмяната на акта има обратно действие, като отпадат и последиците, породени от неговата предварителна изпълняемост. В резултат на отмяната няма цена, определена от ДКЕВР, а с това отпада и основанието на извършените разплащания по първоначално определената, но впоследствие отменена цена. Съдът е намерил за неприложима нормата на чл. 326, ал.2 ТЗ доколкото договорът е за пренос на електроенергия, а за тази услуга няма свободен пазар, за да са налице обичайни цени. В обобщение съдът е счел, че независимо от приемането на фактурите и плащането по тях, основанието за плащане е заличено и на основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД заплатените от ищеца суми подлежат на връщане. На последно място е отдадено значение на обстоятелството, че с последващото решение на ДКЕВР определената окончателна цена за достъп е 0,00лв.
При преценка на основанията по чл. 280, ал1 ГПК за допускане на касационно обжалване настоящият състав установи следното:
Застъпената от касатора теза за недопустимост на претенцията за неоснователно обогатяване поради наличие на договорно правоотношение, има отношение към основателността, а не към допустимостта на иска, съответно към правилността на съдебния акт по същество, поради което не може да обоснове допускане на касационния контрол поради съмнение за недопустимост на постановеното решение.
Правните въпроси, повдигнати от касатора са две групи. Първите два въпроса касаят действието във времето и последиците от отмяната на решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, извършена с решението на Върховния административен съд, и отражението на тази отмяна върху правоотношенията между ползвателите на преносната мрежа и мрежовите оператори. По тези въпроси е формирана практика на ВКС по чл.290 ГПК – решение № 212/23.12.2015г. по т.д. № 2956/2014 г. на І т.о., решение № 155 от 11.01.2016г. по т.д. № 2611/2014 г. на ІІ т.о., решение № 157 от 11.01.2016г. по т.д. № 3018/2014г. на ІІ т.о., решение №7/26.04.2016г. по т.д. № 3196/2014г. на ІІ т.о., решение № 28 от 28.04.2016г. по т.д. № 353/2015г. на ІІ т.о., Решение № 126/ 16.08.2016 г. по т.д.№ 1592/15 г. на ІІ т.о., Решение № 128 от 11.11.2016г. по т.д. № 2354/2015г. на ІІт.о. и др. Дадено е еднопосочно решение досежно обратното действие на отмяната на индивидуалния административен акт за определяне на временни цени за достъп и съответно отпадането на основанието, по силата на което е заплатена цена за достъп от дружествата, произвеждащи електроенергия от възобноваеми източници. Решаващите правни изводи на Софийски апелативен съд напълно кореспондират с тази практика, поради което не са налице основанията на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по конкретния правен спор.
Втората група въпроси /трети и четвърти/ са процесуалноправни – за задължението на съда да посочи приложимата правна норма и за дължимите действия от въззивния съд при промяна на правната квалификация. Въпросите са неотносими за настоящия спор – и двете съдебни инстанции са квалифицирали иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД, така че промяна пред въззивния съд не е настъпила, а и в решението съдът изрично е посочил коя правна норма прилага.
Предвид изложеното следва да се откаже достъп до касационно обжалване. Ответникът по жалбата има право на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, възлизащи на 960 лв.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 220 от 02.02.2016г. по т.д. № 871/2015 г. на Софийски апелативен съд, по касационната жалба на [фирма].
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Българска индустрия” Е., ЕИК[ЕИК], сумата 960 /деветстотин и шестдесет / лева разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.