О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
[населено място],29,05,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на дванадесети май, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 4572 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба подадена от А. Г. А. против решение № 1559 / 21.06.2013 год. по гр.д.№ 120 / 2013 год. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение от 09.11.2012 год.по гр.д.№ 13 579/2011 год. на СГС,в обжалваната му,отхвърлителна по отношение предявения от касатора против Г. фонд иск, с правно основание чл.288 ал.1 КЗ, за разликата между присъдените му 1 600 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди и претендираните 72 600 лева.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с чл.51 ал.2 ЗЗД – досежно възприетото 50 % съпричиняване на вредоносния резултат от самия пострадал,както и с чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4/1968 год. по приложение критерия за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, както и поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила – недопускане на относими към твърденията на ищеца доказателствени средства,а също и несъобразяване с доводи на страната като този за предварително приспаднат от претендираното обезщетение размер на доброволно заплатеното от ответника преди завеждането на делото.Формално се сочи и необоснованост на въззивното решение .
Ответната страна – Г. фонд – оспорва обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване и касационната жалба като неоснователна .
Върховен касационен съд,първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт .
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното :
Предявеният от А. Г. А. иск с правно основание чл. 288 ал.1 КЗ,е за присъждане на обезщетение за търпими неимуществени вреди от ПТП,настъпило на 02.12.2009 год. по вина на водач на неизвестно МПС,при което ищецът е получил открито счупване на лява подбедрица, разкъсно контузна рана в тилната област и такава в дясна седалищна област,както и мозъчно сътресение.За да определи размера на дължимото обезщетение съдилищата са кредитирали приетата по делото съдебно-медицинска експертиза,работила единствено по документи,установила следното : Счупеният крайник е бил поставен на директна екстензия,а впоследствие опериран с плакаи винтове,като металната плака все още не е извадена. Възстановителният период за счупената подбедрица,при липса на усложнения, е продължил 3-4 месеца,в който период са били търпими болки и страдания,по-интензивни само през първия месец. Възстановителният период на разкъсно-контузните рани е бил под 30 дни.Полученото мозъчно сътресение е било в лека степен,не е прилагано специфично лечение и възстановителният му период е идентичен с предходния.Експертът не установява данни за остатъчни последици върху здравословното състояние на ищеца,като счита,че уврежданията биха могли да му причиняват неприятни усещания до болка при рязка промяна на времето и / или висока влажност на въздуха,както и при продължително стоене прав.Заключението не е оспорено,а при разпит в съдебно заседание вещото лице е заявило,че увреждането не предпоставя повече от година и половина неразположение,нито негодност за тежка физическа работа след този срок. Въззивният съд не е кредитирал, като неподкрепени от друг доказателствен материал и при възможна заинтересованост , показанията на разпитаната в същото съдебно заседание /12.04.2012год./ свидетелка А. И., живееща на съпружески начала с пострадалия ,заявила противоречащи на заключението на медицинската експертиза обстоятелства: че около 8 месеца след произшествието ищецът е бил в невъзможност за лично обслужване и придвижване,а след година се е придвижвал само с помощта на патерица,като опитът да се завърне на предходната си работа – в строителството – се е провалил,поради постоянни болки в крака. Първоинстанционният съд в същото заседание,предвид молба на всяка от страните и с оглед съдържанието на събраните доказателства,е предоставил едномесечен срок, за поставяне на допълнителни задачи на СМЕ и А..Такава молба ищецът е депозирал след срока / вх. 55 175 от 21.05.2012 год./ и същата е оставена без уважение,макар по съображения основани на липсата на предпоставки за възлагане на „ допълнително „ по смисъла на чл.201 ГПК заключение.
Относно механизма на ПТП е възприето основно и допълнително заключения на автотехническа експертиза,вещото лице по която приема, че с каквато и скорост да се е движил пешеходеца А. А. – бърз,бавен ход или тичайки,ударът е бил предотвратим с аварийно спиране, ако неизвестният автомобил се е движел с разрешена за участъка скоросот / доколкото обективни данни за скоростта му не са налице /.За да приеме наличие на 50 % съпричиняване от ищеца,първоинстанционният съд е приел,а въззивният споделил довода за пресичане на необозначено за тази цел място,при условия на намалена видимост / в тъмната частна на денонощието / и лоши пътни условия / мокър асфалт /, игнорирайки непосредствената близост на специално пътно съоръжение, осигуряващо безопасно пресичане на петлентовия , двупосочен път, което поведение е в нарушение на чл.113 ал.1 т.1 вр. с чл.114 т.1 и т.2 от ЗДвП.
С въззивната жалба ищецът е подновил доказателственото си искане за допълнителна задача на СМЕ , за установяване състоянието му понастоящем,наличието на твърдени остатъчни,вкл.пожизнени последици за здравето му и пригодността му за тежък физически труд. Искането е оставено без уважение по съображения за допустимо установяване на остатъчни проявления от травмата и непригодност за тежък физически труд със свидетелски показания , без необходимост от специални знания на вещо лице,каквито свидетелски показания страната не е ангажирала своевременно според въззивния състав. Същият е споделил обоснован размер на обезщетението от общо 18 000 лева , намален до 9 000 лева,предвид прието 50 % съпричиняване, респ. до присъдените 1 600 лева,предвид доброволно заплатено от ответника обезщетение в размер на 7 400 лева преди завеждането на делото .
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът поставя най-общо въпроса за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД , в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год. при определяне справедлив размер на претендираното обезщетение. Страната се позовава на липсата на точен и пълен регламент в закона,по силата на който да бъде определян размера,която липса е предпоставила сериозни несъответствия в присъдимите обезщетения при аналогични случаи.Въпросът е предявен в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК – противоречие с ППВС № 4 от 1968 год. , както и по т.2 – с решения, макар на наказателни състави , но по предявени в наказателното производство граждански искове за обезщетяване на неимуществени вреди. Формално касаторът се позовава и на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.Следва да се съобрази,че справедлив размер на обезщетяването следва да се преценява спрямо определената от въззивния съд сума от 18 000 лева, тъй като намаляването й до присъдимите 1 600 лева е резултат на други съобразени факти / съпричиняването, частично доброволно погасяване от застрахователя – по същите не са формулирани правни въпроси /, както и в съответствие със събраните по делото,а не възможните доказателсва / доколкото се заявяват и процесуални нарушения по допускане и събиране на такива доказателства, но процесуалноправен въпрос по отношение приложената от съда преклузия също не е формулиран /. Касаторът , обаче, извън твърдението за разнородна и противоречива практика по определяне на обезщетения в идентични случаи , не е обосновал релевантността на въпроса с оглед решаващите мотиви на въззивния съд и конкретно противоречие с кое от изискванията за прилагане критерия за справедливост,съгласно т.11 на ППВС № 4/1968 год.,е допуснато с въззивното решение.Съобразени са всички установени по делото обстоятелства и решението е мотивирано с оглед значението им при определяне размера на обезщетението.Неблагоприятни последици за настоящото и бъдещото състояние на касатора / извън единичните показания на свидетел, възприети с резерва и непотвърдени с друг доказателствен материал по делото/ не са установени.Цитираните решения на ВКС по наказателни дела,доколкото предмет на същите е инстанционен контрол на разгледани в наказателното съдопроизводство граждански искове и преценими като казуална съдебна практика единствено в тази им част,не обосновават допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.В мотивите на същите не са посочени обстоятелствено вида и характеристиката на обезщетените увреждания,като дори само от квалификацията им на „тежки „ и „средни телесни повреди „, в различна комбинация и от различния момент на настъпване на уврежданията спрямо този на настоящото,се установява липсата на необходимия обективен идентитет във фактите, относими към определяне размера на обезщетението,за да би се приело,че са налице противоречиви разрешения в прилагане критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД .Следователно, така формулиран въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК,като не сочи предпоставки за извеждане вложен в приложението на нормата от съда смисъл, различен от вложения от законодателя .Независимо от това не се явява обоснован и допълнителен селективен критерий по чл.280 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Вторият от поставените въпроси – Изпълнил ли е въззивният съд задължението си да постанови своя акт след преценка на всички доказателства по делото ? – е въпрос по правилността на въззивното решение, на основанията по чл.281 т.3 ГПК,различни от тези за допускане на касационното обжалване , и касае отговор налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.235 ал.2 ГПК – опорочило правните изводи,но само в конкретния случай.Така поставен въпросът не предпоставя еднозначен отговор на процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на конкретна правна норма, в отклонение от което въззивният съд да е процедирал,обосновавайки изводите си.Поради това , същият не би могъл да обоснове общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,което изключва необходимостта,а и възможността за произнасяне по допълнителен селективен критерий. Още повече,че конкретен такъв е заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 ГПК, с позоваване на решения,постановени по реда на чл. 290 ГПК , но по напълно различни от поставения правни въпроси /реш.№ 250 от 21.11.2012 год. по гр.д. № 1504 / 2011 год. на ІІІ г.о. на ВКС – по приложението на конкретни разпоредби от Закона за здравето,а реш.№ 508 от 18.06.2010 год. по гр.д.№ 1411 / 2009 год. на ІІІ г.о. на ВКС – по приложението на чл. 157б и чл. 157 ал.3 ГПК / отм./ , в аспект на задължението на съда да отграничи и съобрази при произнасянето си онази категория връзки между фактите,за които са му нужни специални знания , от други – следващи от приложението на опитни правила и логиката – и двете решения постановени по искове за обезщетяване на неимуществени вреди от допуснати лекарски грешки /.
В хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът е формулирал следните въпроси : 1/Следва ли съдът при постановяване на решението си по иск за обезщетяване неимуществени вреди,предявен срещу Г. фонд,на основание чл.288 КЗ / в който смисъл съдът уточнява въпроса,прилагайки вярната правна квалификация на иска /, да съобрази наред с критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и лимитите на застрахователно покритие,съобразно чл.266 КЗ вр. с пар. 27 от ПЗР на КЗ? 2 / Не следва ли размерът на присъдимите обезщетения да е съобразен с промените в обществено – икономическите и социалните условия в страната след увреждането ? ; 3 / Може ли съдът да се произнесе по наличие на съпричиняване от страна на пострадалия при непредявено възражение за съпричиняване от ответника с отговора на исковата молба,а едва в първото съдебно заседание ? и 4 / Налице ли е произнасяне свръхпетитум при положение,че ответникът не е направил възражение за съпричиняване с отговора на исковата молба, а съдът се е произнесъл по наличието на такова?.
Следва да се посочи, че трети и четвърти от така зададените въпроси са ирелевантни и като такива не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Ответникът не е направил изрично възражение за съпричиняване с отговора на исковата молба, но изрично е запазил това си право с искане за възможност за становище и доказателствени искания след постъпване на преписката по образуваното досъдебно производство, предвид неизвестност за обстоятелствата по настъпване на ПТП и поведението на пострадалия.Волеизявлението на страната е по същество молба за продължаване на срок,по смисъла на чл.63 ГПК,напълно допустима, по арг. от чл.63 ал.3 ГПК.Следователно, не е налице служебно произнасяне на съда по наличие на съпричиняване, нито съобразяване с преклудирано възражение на ответника с този предмет.
Първият и вторият от поставените въпроси засягат значението на лимитите на застрахователна отговорност и на конкретната икономическа конюнктура в процеса на определяне справедлив размер на обезщетението за вреди. С решения , постановени по реда на чл.290 от ГПК – реш. № 1 / 26.03.2012 год. по т.д.№ 299 / 2011 год. на ІІ т.о. ВКС , реш.№ 95 / 24.10.2012 год. по т.д.№ 916/2011год.на І т.о.на ВКС,реш.№ 155 / 11.12.2012 год. по т.д.№ 711 / 2011 год. , е възприето,че определимите от съда обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат съобразени с действително търпимите вреди, съобразно критериите по чл.52 от ЗЗД, а не с лимитите на отговорността на застрахователя .Последните са преценими само като ориентир при отчитане на конкретните икономически условия ,имащи значение при формиране критерия за справедливост. Доколко,обаче,конкретното решение е съобразено с действително претърпените и търпими неимуществени вреди, както и с икономическата конюнктура към момента на увреждането отражение на която са и законодателно залегналите лимити на застрахователна отговорност,е въпрос на преценка за правилност и на основанията по чл.281 т.3 от ГПК във всеки конкретен случай, извън обхвата на настоящото производство.Поради това и така поставените два въпроса не съставляват правни въпроси по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 год. по т.д.№ 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1559 / 21.06.2013 год. по гр.д.№ 120 / 2013 год. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. А., на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.3 ГПК , да заплати на Г. фонд разноски за настоящото производство , в размер на 945 лева – юрисконсултско възнаграждение за фазата по допускане на касационното обжалване.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :