О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 421
Гр.София, 07.10.2010г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева ч.г.д. N.3234 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
С определение №.401/17.06.19 по ч.г.д.№.300/19 на Апелативен съд Варна, 1с., е потвърдено протоколно определение от 5.04.19 по г.д.№.1907/ 17 на ОС Варна за прекратяване на производството по делото като недопустимо.
Постъпила е частна касационна жалба от Н. Р. Н., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че неправилно е прието, че за ищцата не е налице правен интерес от предявения установителен иск. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС /реш.№.207/24.07.12 по г.д.№.914/11, ІV ГО; ТР 5/12, реш.№.90/16.06.15 по г.д.№.4406/14, ІІІ ГО/ по въпросите: 1.“Следва ли съдът, пред който е висящо делото, да призове страните за първо съдебно заседание след многократни уточнения на иска и правния интерес от водене на производството по отношение на нашата доверителка, да прекрати същото поради недопустимост на иска, поради липса на правен интерес; налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който той не е страна, доколкото ищецът няма да може да черпи права от съдебното решение, дори ако то бъде постановено в негова полза?“; 2.“Налице ли е правен интерес от водене на производство за нищожност на договор поради заобикаляне на закона /арг. от чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД/ от трето неучаствало в сделката лице, което е заинтересовано от връщането на недвижимия имот в патримониума на прехвърлителя, за да удовлетвори едно свое вземане към него; може ли лице, кредитор на един от ответниците по делото да има активна процесуална легитимация от водене на производство по чл.26 ал.1 пр.2 ЗЗД, като с връщането на имота в патримониума на продавача да търси от него удовлетворяване на своето вземане?“; 3. „Налице ли е нововъзникнал факт, след като имаме произнасяне по висящо наказателно производство, касаещо същите сделки, предмет на настоящото производство с присъда №.138/4.06.19 по нохд №.5488/18 по описа на РС Варна, 22с., по повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.210 ал.1 т.5 вр. с чл.209 ал.1 вр. с чл.26 НК, който трябва да бъде съобразен от гражданския съд пред който има висящо гражданско дело?“; 4.“Допустимо ли е решаващият съд да обвързва извода си за недопустимост на иска, поради прекратяване на друго висящо производство по чл.19 ал.3 от ЗЗД?“- както и, че определението е очевидно неправилно.
Ответните страни Д. Ж. К. и Ю. Б. К. оспорват жалбата; претендират разноски.
Частната касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:
С обжалвания акт въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по установителни искове за прогласяване на нищожност на сделка и отрицателни установителни за собственост върху недвижим имот-които са били първоначално съединени с иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот. Посочил е, че правният интерес от воденето им е бил обоснован с уважаването на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД, а впоследствие – след отделянето на производството по него и прекратяването му с влязло в сила определение – с обстоятелството, че при връщане на имота в патримониума на „Комформен дом“ЕООД, ищцата би могла да се удовлетвори от него в междувременно течащо изпълнение, като го насочи върху този имот. Освен това се сочи, че, макар договорът да е прекратен, връщането на имота би позволило страните да извършат ново договаряне за прехвърлянето му/респективно да постигнат нови евентуални уговорки за изпълнението на предварителния договор/, тъй като дружеството няма как да върне сумата. Излагат се и твърдения, че върху представените от ответника договори и протоколи има множество подписи, които не са положени от управителя на дружеството, и в настоящото производство ще се установи кой ги е полагал. При тези обстоятелства в преценката за допустимост на производството е изходено от принципните постановки, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск, за която съдът следи служебно във всяко положение на делото. В случая той е отпаднал с развалянето от ищцата на предварителния договор за прехвърляне на процесния имот, предмет на атакуваната сделка. Това е така, тъй като интереса да се иска обявяване нищожността на правна сделка принадлежи на страните по същата /за да се обяви липсата на обвързващи я от тази сделка правни последици/ или на трети за сделката лица – но само когато от прогласяването на нищожността на сделката за самите тях ще настъпят съответни правни последици /ищецът ще може да осъществи претендирано от него право или ще отрече претендирано по отношение на него такова/. В случая ищцата като трето за процесния договор лице би имала правен интерес от прогласяване на неговата нищожност за да осъществи свое материално право – да придобие имота, за който е сключила предварителен договор с прехвърлителя на атакувания договор. При отпадане на облигационната връзка, учредена с предварителния договор, за нея е отпаднал и правния интерес от така предявения установителен иск. Същият не може да се обоснове нито с възможността бившите страни по предварителния договор “да го предоговарят“, така че ищцата да придобие имота /било то в рамките на принудително изпълнение на паричното вземане за връщане на покупната цена или извън него/, нито с възможността да се разкрива неистинност на документи, представени по делото от ответното дружество, нито с възможността за насочване на принудителното изпълнение върху процесния имот – тъй като липсват твърдения на факти от хипотезата на правната норма, регламентираща косвения иск.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първият въпрос в първата си част не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая в първата си част въпросът не е общ и абстрактен, какъвто визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретен, фактически, свързан с обстоятелствата по делото, като отговорът му зависи от данните по всеки отделен случай, респективно от съответно направените уточнения и настъпилите факти. Отделно от изложеното, той не е бил и предмет на обсъждане от въззивния съд и изрични мотиви в тази връзка не са излагани. Предвид изложеното същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Втората част от въпроса удовлетворява изискването за такова, но не би могла да обоснове допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК /изяснени в т.2 и т.4 на ТР №.1/09 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС/. Налице е трайно установена и безпротиворечива практика на ВКС – в това число цитирана от самия касатор /реш.№.207/24.07.12 по г.д.№.914/11 г. на ВКС, ІVГО, реш.№.90/16.06.15 по г.д.№.4406/14, ІІІ ГО и др./ – съгласно която интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен; решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие; няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца или ако в негово разположение има друг по-ефективен способ за защита; в подобни хипотези избраната форма на защита изключва съдействието на съда, което обуславя извода за липсата на правен интерес. Като е приел, че правният интерес от иск за обявяване нищожност на правна сделка принадлежи на страните по нея или на трети лица – но само когато от прогласяването на нищожността й за самите тях ще настъпят съответни правни последици /ищецът ще може да осъществи претендирано от него право или ще отрече претендираното по отношение на него право/, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с наличната задължителна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Цитираната по-горе практика е относима и към втория въпрос, тъй като установява общата рамка, респективно принципните постановки, при които за страната е налице правен интерес да води установителен иск за нищожност на договор. Поради това и приетото в тази връзка от съда е в съответствие с нея. От друга страна средството за защита, с което кредиторът разполага в случай, че неговият длъжник предприема увреждащи действия, с които намалява имуществото си и/или затруднява удовлетворението от него, е П. иск /чл.135 ЗЗД/. Целта му е да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора действията на длъжника, с които той го уврежда, а последиците от уважаването му се изразяват в това, че атакуваното действие – увреждащата сделка – остава действителна за страните по нея /прехвърлител и приобретател/, но се счита за недействителна /т.е. за нестанала/ по отношение на кредитора ищец – и той може да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е преминало в патримониума на приобретателя. В случая, обаче, такъв иск не е предявен, респективно предвид изложеното по-горе, не е налице твърдяното основание на чл.280 ГПК.
Третият и четвъртият въпрос отново не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Това е така, тъй като третият въпрос е неотносим-не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви във връзка с него, а четвъртият е фактически, конкретен, свързан с фактите и обстоятелствата по делото – а не общ и абстрактен. По тези съображения те не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване и не биха могли да обусловят същото.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 ГПК/, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че евентуално разделяне на производството и отделянето на това по чл.19 ал.3 ЗЗД като особено исково производство само по себе си не съставлява пречка за обосноваване на правния интерес на касатора, а релевантното в случая негово последващото прекратяване безспорно е при условията на чл.129 ал.3 ГПК.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното производство не следва да се допуска. Предвид изхода от спора на пълномощника на ответните страни трябва да се присъди възнаграждение при условията на чл.38 ал.1 т.3 ГПК вр. с чл.78 ал.4 ГПК в размер на 500лв.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.401/17.06.19 по ч.г.д.№.300/19 на Апелативен съд В., 1с.
ОСЪЖДА Н. Р. Н. да плати на адв. А. Е. К. от АК Варна 500лв. /петстотин лева/ на основание чл.38 ЗА вр. с чл.78 ал.4 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: