О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 422
гр.София, 25.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
деветнадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1243/ 2014 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по искане на К. П. П. и на П. на Р. Б. (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 550 от 11.11.2013 г. по гр.д.№ 967/ 2013 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Пазарджишки окръжен съд по гр.д.№ 268/ 2013 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на К. П. П. на основание чл.2 ЗОДОВ сумата 20 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, като за разликата до 35 000 лв искът е отхвърлен.
Жалбоподателят К. П. оспорва решението в частта, отхвърляща иска. За да обоснове искането за допускане на касационно обжалване, той поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС и при условията на противоречива практика материалноправният въпрос за приложението на критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди от незаконно обвинение. Според него прекомерната продължителност на наказателното производство следва да бъде отчетена при определяне на този размер.
П. атакува решението в осъдителната му част и също обосновава искането си за допускане на обжалването с неправилно разрешаване на материалноправният въпрос за критерия „справедливост” при определяне на размерът на дължимото обезщетение, който счита, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/ 1968 г. Освен това поддържа, че по този въпрос е налице противоречива съдебна практика, доколкото при сходна обстановка по конкретни дела, разгледани от ВКС, е присъдено обезщетение в различен размер. В срока за обжалване от П. е постъпило допълнително изложение на основанията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в което е формулиран материалноправният въпрос съставлява ли поведение, съпричиняващо вредите по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ, отсъствието на обвиненото лице от посочения от него адрес, което е обусловило по-голямата продължителност на наказателното производство срещу него. Счита, че и този въпрос въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на ВКС.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
Не се установява твърдението на касатора – ищец, че е налице противоречива практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280 ал.1 т.2 ГПК е налице тогава, когато един и същ правен въпрос е разрешен по противоположен начин в две различни влезли в сила съдебни решения. Касаторът е този, който носи тежестта да посочи и представи решенията, разрешаващи противоречиво въпроса, както и данни за влизането им в сила. В конкретния случай жалбоподателят представя решения на въззивни съдилища, които подлежат на обжалване и за които няма данни да са влезли в сила. Тези решения не обективират съдебна практика по смисъла на цитираното ТР № 1/ 19.02.2010 г. и въз основа на тях не може да се направи извод за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
По поставения от ищеца материалноправен въпрос въззивното решение не противоречи и на практиката на ВКС. Единственият представен от касатора акт, който обективира задължителна съдебна практика (по смисъла на цитираното ТР № 1 от 19.02.2010 г.), е решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 1416/ 2012 г., в което е посочено кои са правнорелевантните обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение за търпени неимуществени вреди. Обжалваният акт е съобразен с тези указания, тъй като в него е посочено значението на продължителността на наказателното преследване, тежестта на обвинението, мерките за неотклонение и за процесуална принуда, упражнени срещу ищеца, както и всички данни за отражението на предприетото срещу него наказателно преследване върху личния му живот. Съдът изрично е посочил, че производството е продължило прекомерно, че повече от 7 години прокуратурата е бездействала, което обуславя присъждане на значително обезщетение. Дали преценката на въззивния съд за това, какво е справедливото обезщетение при съобразяване на конкретно установените обстоятелства, е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява. В това производство касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивния съд и то доколкото касаторът е повдигнал във връзка с тях въпрос, имащ значението по т.1 – 3 на ал.1 на чл.280 ГПК. В случая по поставения въпрос въззивното решение е съобразено с представената от касатора – ищец обвързваща практика, поради което по неговата жалба няма основание за допускането му до касационен контрол.
Не е налице такова основание и по жалбата на ответника П.. Материалноправният въпрос за определяне на размера на обезщетението с оглед критерия „справедливост“, не е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. Въззивното решение е съобразено с дадените в постановлението указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението срещу ищеца и негативния ефект върху живота му.
Не могат да се приемат за основателни и доводите на П., че по въпроса за критериите при определяне на размера на обезщетението е налице противоречива съдебна практика, доколкото при сходна обстановка по конкретни дела, разгледани от ВКС, е присъдено обезщетение в различен размер. В нито едно от решенията, на които ответникът се позовава, не е разглеждан случай при сходна фактическа обстановка. Въззивният съд е установил, (а фактическите му констатации не подлежат на проверка в това производство), че от 08.02.1999 г. до 15.05.2006 г. (т.е. повече от седем години), при наличие на висящо обвинение срещу две лица, делото е било в прокуратурата, без тя да предприеме каквото и да е процесуално действие по него, макар да не е имало акт за спиране на производството. Такова фрапантно нарушение на процесуалните правила, довело до прекомерно удължаване на продължителността на наказателното преследване без основание, не е установено в нито от едно от решенията, представени от П.. Поради това извод за наличие на противоречива практика по въпроса за размера на обезщетението не може да бъде направен.
Що се касае до повдигнатия от П. материалноправен въпрос дали укриването или промяната на адреса от страна на обвиняемия съставлява поведение, съпричиняващо вредите по смисъла на чл.5 ал.2 ЗОДОВ, то той не обуславя въззивното решение. Въззивният съд не е отговорил на този въпрос, тъй като от фактическа страна е приел за установено, че обвиняемият нито е променял адреса си в хода на наказателното производство, нито се е укривал. Вече бе посочено, че фактическите констатации на въззивния съд в производството по чл.288 ГПК са даденост, при която се проверяват правните му разрешения, без касационният съд да може да приема различни факти. След като ищецът нито се е укривал, нито е променял адреса си, въпросът дали при евентуално наличие на такива факти поведението му би се явило съпричиняващо вредите, няма никакво значение за крайното решение по спора. По необуславящ въззивното решение въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Поради това съдът приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за осъществяване на касационен контрол върху обжалвания акт и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 550 от 11.11.2013 г. по гр.д.№ 967/ 2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: