Определение №422 от 29.4.2011 по гр. дело №1604/1604 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 422
София, 29.04.2011 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1604 /2010 година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 2578 /23.09.2010 година на Р. И. А. и Д. М. А., и двамата от[населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. Д. САК срещу въззивно Решение Nо 358 от 14.07.2010 година, постановено по гр.възз.д. Nо 143/2010 година на Софийския окръжен съд.
С обжалваното решение , окръжният съд по реда на чл. 196 и сл. ГПК/ отм./ по въззивните жалби на Д. и Р. А. и тази на Н. Г. е отменил 1./ Решение Nо 128 от 27.08.2009 година по гр.д. Nо 13/2007 година на Районен съд- Елин Пелин, в ЧАСТТА , по уважения положителен установителен иск за собственост на основание чл. 97 ал.1 ГПК / отм./ , че Р. А. и Д. А. са собственици на вилен недвижим имот , находящ се в м.”П. к.”, [община] – УПИ * от кв.19 по плана на вилната зона с площ от 1050 кв.м., заедно с паянтова сграда от 8 кв.м., Решение Nо 143 от 20.07.2007 година постановено по гр.д. Nо 13/2007 година на РС- Елин Пелин и Решение Nо 16 от 27.02.2008 година за допълване на първото, В ЧАСТТА , с която е отхвърлен иска за собственост на Н. И. Г., заявен на основание чл. 108 ЗС, и е постановил ново решение , с което 1./осъжда Р. и Д. А. , на основание чл. 108 ЗС да предадат владението на вилен недвижим имот , находящ се в м.”П. к.”, [община] – УПИ * от кв.19 по плана на вилната зона с площ от 1050 кв.м., заедно с паянтова сграда от 8 кв.м., на Н. Г. , придобит по силата на наследствено правоприемство и доброволна делба и 2/ е отхвърлил заявения положителен установителен иск за собственост , на основание чл. 97 ал.1 ГПК / отм./ , основана на договор за покупко-продажба , сключен с НА Nо * година и давностно владение на следния недвижим имот- незастроено дворно място от 1100 кв.м., находящо се във вилната зона „П. к.”, [община], съставляващо имоти с пл. NNо * и * за които е отреден парцел IX от кв. 19 и е отменил на основание чл. 431 ал.2 ГПК/ отм./ констативен НА Nо * година.
За да уважи иска на Н. Г., въззивният съд е приел, че същата е доказала придобивното основание на собственост на дворното място- УПИ * от кв. 19 по плана на вилна зона „П. к.” , [община] с площ от 1050 кв.м., заедно с построената паянтова вилна сграда на 8 кв.м. / узаконена 1998 година / – наследствено правоприемство и доброволна делба . Прието е, че сключеният от наследодателя –баща И. Н. И. , Договор за покупко-продажба на този имот[населено място] на Софийска област като представителна Държавата от 14.05.1999 година е породил вещно-правните си последици, тъй като учреденото право на строеж / като основание, пораждащо правото да се изкупи терена на по силата на § 1 от ПЗР на ПМС 235/19.09.1996 година /, учредено по силата на Т. договор от 09.01.1975 година , съществува в патримониума на купувача /наследодателя/, въпреки лисата на реализация в 5-годишен срок, тъй като това право на строеж не се погасява – арг. от чл. 67 ал.2 ЗС/ отм. ДВ.бр. 33/1996 година /когато касае държавни и общински имоти , а само може да бъде отнето по силата на уредена от закона процедура –решение на председателя на ИК на ОбНС , в която насока липсват каквито и да е данни по делото.
За да отхвърли заявения от Р. и Д. А. положителен установителен иск за собственост на процесния имот , на основание договор за покупко-продажба по НА Nо * година евентуално на основание придобивна давност, въззивният съд е приел, че не са били налице предпоставки за възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ в полза на Д. И. Г., след като възстановения имот се намира в терен по § 4 ЗСПЗЗ- раздаван за ползване на граждани/ извън възстановената собственост с решение на съда по чл. 14 ал.3 ЗСПЗЗ/, а Решение Nо 17-1/ 12.06.2000 година е нищожно , като прието е за неоснователно и възражението за изтекла в полза на приобретателите А. придобивна давност , тъй като владението е осъществяване на основание , което не е годно да направи владелеца собственик.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно в нарушение на материалния закон , основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК.
Допустимостта на касационното обжалване на основание чл. 280 ал.1 т.2 и 3 ГПК се поддържа с доводите ,че въпросът за предпоставките, обуславящи възможността да придобиване на право на собственост върху земята в патримониума на лицата, в полза на които е учредено право на строеж върху държавна земя по §1 ал.2 и ал. 4 от ПМС 235 /19.09.1996 година , е произнесен от двете съдебни инстанции по съществото в противоположен смисъл, която сочи на противоречиво разрешаване по см. на т.2, както и обуславя необходимостта от произнасяне от касационната инстанция за изясняване на точния смисъл на установеното от закона правило за да се гарантира точното прилагане на закона и за преодоляване на погрешно застъпената с обжалваното решение, както и за развитие на правото чрез създаването на единна и непротиворечива съдебна практика. Касаторите поддържа , че поставеният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, като се позовава на Решение Nо 175/ 16. 06. 2009 година по гр.д. Nо 6508/2007 година на ВКС-I отд. Решение Nо 245 / 02.06.2009 година по гр.д. Nо 924/2008 година на ВКС-II отд. , Решение Nо 1193/02.07.1999 година по гр.д. Nо 2055/1998 година на ВКС-IV отд. и Решение Nо 295 / 08.04.2009 година по гр.д. Nо 5364/2007 година на ВКС-I. отд.,
С изложението на касаторите се поддържа , че по материално-правния въпрос за характера на владението на касаторите , приобретатели по сделка от лице , в чиято полза е реституиран процесния имот като земеделска земя по ЗСПЗЗ и от кой момент тече давността по чл. 79 ал.2 ЗС са налице противоречиви разрешения, като сочи Решение Nо 649 от 1.07.1993 година по гр.д. Nо 477/1992 година на ВС-Iотд, а по въпроса за правното значение на Решенето на О. Nо 17-1/12.06.2000 година за установяване правото на собственост, се поддържа , че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР 1/1997 година на ОСГК на ВКС и е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК.
С изложението към касационната жалба се поддържа довод , че постановеното въззивно решение е в нарушение на съществено процесуално правило за гражданското съдопроизводство , тъй като е в противоречие с трайно установената практика по отношение задължението на съда за пълен и задълбочен анализ на доказателствата / ТР 1/2000 ОСГК на ВКС , Решение Nо 120/16.02.2009 година по гр.д. Nо 5226/2007 година на ВКС, IV отд. и Решение Nо 113/28.04.2009 година по гр.д. Nо 601/ 2008 година.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация Н. Г. адв.В. С.-САК , с който се обстойно се оспорват релевираните основания за допустимост на касационното обжалване.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК , намира :
След преценка на данните по делото за данъчната оценка на недвижимия имот от 1984.10 лв. , обуславяща имуществен интерес над 1000 лв. / арг. чл. 280 ал.2 ГПК редакция до изменението ДВ. бр.100/ 2009 година / и с оглед на спазения срока по чл. 283 ГПК,настоящият състав на ВКС приема , че касационната жалба е процесуално допустима.
Преценявайки наведените доводи в контекста на цитираната и представена с изложението съдебна практика, настоящият състав на ВКС , намира че сочените процесуални и материално правни въпроси , с оглед на които се обосновава допустимостта на касационното обжалване, не са разрешени с обжалваното решение в противоречие с задължителната практика на ВС/ВКС, не се разрешават противоречиво от съдилищата нито обосновават необходимост от произнасяне с оглед на точното прилагане на закона и развитие на правото , поради което съдът счита , че касационното обжалване не може да бъде допуснато , тъй като не са налице поддържаните основания по см. чл. 280 ал.1 т.1 , 2 и т.3 ГПК.
Касационното обжалване по въпроса за предпоставките, обуславящи възможността да придобиване на право на собственост върху земята в патримониума на лицата, в полза на които е учредено право на строеж върху държавна земя по §1 ал.2 и ал. 4 от ПМС 235/19.09.1996 година , не може да бъде допусната в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.2 и т. 3 ГПК. Произнасянето по съществото на спора от двете съдебни инстанции по делото, в противоположен смисъл, нито сочи на противоречиво разрешаване по см. на т.2 , нито, като факт, налага произнасяне от касационната инстанция за изясняване на точния смисъл на установеното от закона правило за да се гарантира точното прилагане на закона и за да се преодолее „погрешно застъпената с обжалваното решение” теза. Наличието на взаимно противоречиви решения – на районния, първостепенен съд и на окръжен – въззивен съд по едно и също дело, с коренно противоположни изводи на съдилищата както по отношение на фактите , така и на правните изводи, не попада под приложното поле на основанията за допустимост на касационно обжалване по см. на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Касае се до решаването по същество на дело, който правен спор , като краен резултат, може да бъде разрешен по силата само на едно единствено решение на последната , разгледала го по същество , съдебна инстанция. Само противоречивото разрешаване на сходни хипотези от различни по степен или еднакви по степен съдилища с влезли в сила съдебни решения , но по различни дела, може да обуслови наличие на посоченото основание.
Неоснователен е и довода за противоречиво разрешаване на поставения въпрос от съдилищата с оглед на изводите на съдилищата по цитираните решения. Това е така , тъй като с Решение Nо 175/ 16. 06. 2009 година по гр.д. Nо 6508/2007 година на ВКС-I отд. е застъпено становище, че само при реализирано право на строеж , суперфициарният собственик може да се възползва от привилегията на § 1 от ПЗР на ПМС 235 и да изкупи земята. В случая се касае до хипотеза на установен факт не само на учредено, но и на реализирано право на строеж в терен бивша земеделска земя, а спорният и обуславящ изхода на делото по обжалването решене въпрос е бил този, дали е само учредено право на строеж, която не е реализирано в законовия срок, но не е и погасено, може да послужи за фактическо основание да се изкупи валидно държавна земята по §1 ал.2 и ал. 4 от ПМС 235/19.09.1996 година .
С Решение Nо 245 / 02.06.2009 година по гр.д. Nо 924/2008 година на ВКС-II отд. , е прието , че „продажбата на земеделска земя , извършена на основание § 27 от ПЗР на ЗИД ЗС, не отговаря на императивните норми на закона , тъй като към момента на закупуването на земята , не е реализирано правото на строеж” също не може да обуслови констатацията за противоречие поради различие на фактическите състави, при които съдът е направил преценка на спазване на определени / непосочени в решението/ императивни правила.
Обуславящият извод на въззивният съд е , че ако има учредено право на строеж , което не е реализирано в 5 годишния срок , то не може да се счита за погасено, защото реда за отнемането му е административен. Посочените решения третират хипотези на реализирано право на строеж или липса на такова, поради нарушени императивно правила при придобиването/ учредяването/ му.
Решение Nо 1193/02.07.1999 година по гр.д. Nо 2055/1998 година на ВКС-IV отд. и Решение Nо 295 / 08.04.2009 година по гр.д. Nо 5364/ 2007 година на ВКС-I. отд., касаят изложени тези на съдебните състави , кога има „застроена сграда” в терен по § 4 ЗСПЗЗ, които хипотези са неотносими към спора по обжалваното решение, имащ предвид друг фактически състав ,а именно този за придобиване на правото на собственост на бивша земеделска земя от държавата по силата на сделка, а не касае предпоставките за трансформация на правото на ползване в право на собственост, поради което също не могат да се ценят в контекста на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК.
Поставеният въпрос за характера на владението на касаторите , приобретатели по сделка от лице , в чиято полза е реституиран процесния имот като земеделска земя по ЗСПЗЗ и от кой момент тече давността по чл. 79 ал.2 ЗС , също не може да се приеме , че се разрешава противоречиво от съдилищата, в контекста на Решение Nо 649 от 1. 07. 1993 година по гр.д. Nо 477/1992 година на ВС-I отд. , с което е прието , че „добросъвестно е владението , придобито от владелеца на правно основание, годно да го направи собственик”. Разпоредбата на законодателя е ясна и липсва спор по приложението и при изяснена фактическа обстановка относно това кога и как е получена фактическата власт на имота. Поставеният въпрос е разрешен различно по делата, тъй като посоченото дело не касае хипотеза на получена фактическа власт въз основа на нищожното решение на ПК/О. , поради което не може да се приеме , че правните изводи на съда сочат на различно квалифициране на едни и същи факти по различните дела.
По въпроса за правното значение на Решенето на О. Nо 17-1/12.06.2000 година за установяване правото на собственост и неговото зачитане касаторите поддържа , че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР 1/1997 година на ОСГК на ВКС и е налице основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Този довод не се подкрепя от данните по делото, които сочат , че изводите на съда за незачитане на решението на ПК е обусловено от извод за нищожността на решението на органа на земеделската реституция , а не касаят евентуалните предпоставките да не се зачете конститутивното действие на валиден административен акт.
Поддържаният в изложението довод , че постановеното въззивно решение е в нарушение на съществено процесуално правило за гражданското съдопроизводство , тъй като е в противоречие с трайно установената практика по отношение задължението на съда за пълен и задълбочен анализ на доказателствата / ТР 1/2000 ОСГК на ВКС , Решение Nо 120 / 16.02.2009 година по гр.д. Nо 5226/2007 година на ВКС, IV отд. и Решение Nо 113/ 28.04.2009 година по гр.д. Nо 601/2008 година/ , не може да бъде обсъждан в производството по преценка допустимостта на касационното обжалване, тъй като по същество съставлява довод за неправилност на обжалваното съдебното решение по чл. 281 т.3 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК , състав на ВКС-второ отделение на гражданска колегия

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 2578 / 23.09.2010 година на Р. И. А. и Д. М. А., и двамата от[населено място] чрез процесуалния си представител адв. А. Д. САК срещу въззивно Решение Nо 358 от 14.07.2010 година, постановено по гр.възз.д. Nо 143/2010 година на Софийския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :

Scroll to Top