О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 01.06.2018 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 388 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма], чрез процесуален представител адв.С., срещу решение от 04.10.2017г., постановено по гр.д.№ 288/2017г. на Окръжен съд – Монтана, в частта, с която след отмяна на решение от 11.07.2017г., постановено по гр.д.№ 2326/2016г. на Районен съд – Лом, са уважени предявените от Х. К. Х. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1и 2 КТ.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност.
Ответникът по касационната жалба Х. К. Х., чрез процесуален представител адв.Б., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира се възнаграждение по чл.38 ЗА.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от Х. К. Х. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяната на уволнението му, извършено със заповед № 67/03.10.2016г. на управителя на [фирма] на основание чл.325, т.1 КТ и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „водач на тежкотоварен автомобил“.
Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на работодателя, че е осъществена хипотезата на чл.344, ал.2 КТ и липсва интерес от отмяна на вече отмененото уволнение и от иск за възстановяване на заеманата длъжност. Изложил е съображения, че заповедта за отмяна на уволнението, издадена след предявяване на иска не може да породи желаната правна промяна, поради което исковете са допустими.
Въззивният съд е приел, че не е постигната обща воля между работника и работодателя за преустановяване действието на трудовия договор, тъй като работникът не е изразил чрез писмено изявление воля за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. В тази насока са както твърденията на ищеца в исковата молба, така и признание на работодателя в писмения отговор на исковата молба.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е вероятно недопустимо като постановено по недопустими искове поради липса на правен интерес от предявяването им. Съображенията на въззивния съд, че заповедта за отмяна на уволнението, издадена след предявяване на иска не може да породи желаната правна промяна, са в съотвествие с практиката на ВКС – напр. решение по гр.д. № 33/2010 г. на ВКС, ІVг.о.по чл.290 ГПК, с което е изяснено, че отмяната на заповедта от работодателя, когато е сторено преди подаване на исковата молба, предизвиква правната промяна и няма интерес и от съдебна намеса. Съображенията за ирелевантност на обстоятелството, че заповедта за отмяна на заповедта за уволнение е отменена преди работодателят да узнае за подадената искова молба, са в съотвествие с практиката на ВКС – напр. определение № 149-2004-ІІІ ГО ВКС по ч.гр.д. № 30/2004 г., в което е изяснено, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ биха били допустими само, ако по-раншната отмяна на заповедта за уволнение от работодателя не е достигнала до знанието на работника до подаване на исковата молба в съда. С отмяната й от работодателя той признава, че тя е била незаконна. В отговора на исковата молба той признава, че не е било постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. По делото не са ангажирани доказателства за изразена от работника воля за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е очевидно неправилно. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, но не е мотивирал наличието на такава. Съдът не намира, че има правни проблеми, свързани с неточно приложение на императивни правни норми, които да обосноват допускане на касационно обжалване.
С оглед на изложеното касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ответника по касация адв. Б. на основание чл.38, ал.2 ЗА, вр. с чл.36, ал.2 ЗА, вр. чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвокатско възнаграждение в размер на 500лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 04.10.2017г., постановено по гр.д.№ 288/2017г. на Окръжен съд – Монтана.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] да заплати на адвокат Р. В. Б., член на АК-М., на основание чл.38 от Закона за адвокатурата сумата 500лв. – адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: