О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 26.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3149/2013 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № V- 6 от 04.02.2012 г. по в.гр.д. № 2283/2012 г. на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № VІІІ- 1312 от 24.10.2012 г. по гр.д. № 3002/2012 г. на Бургаския районен съд, с което е допусната съдебна делба между “А. И.” Е. със седалище и адрес на управление [населено място], Л. Г. П., М. Г. С. и З. В. П. на следния недвижим имот: нива с площ 2.135 дка по документ за собственост, а по кадастрална карта – 2 173 кв.м, находяща се в [населено място], м.”М.”, [улица], представляваща поземлен имот с идентификатор 67800.504.258 по кадастралната карта на [населено място], при права: 1/6 ид. част за [фирма], 1/6 ид. част за Л. Г. П., 1/6 ид. част за М. Г. С. и ? ид. част за З. В. П..
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от З. В. П. чрез нейния процесуален представител адв. В. С.. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим иск за делба, евентуално – за неправилност на същото поради допуснати съществени нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон.
Правните въпроси, по които се иска допускане на касационното обжалване, са относно приложението на чл. 26 ЗЗД и чл. 76 ЗН и относно допустимостта на иска за делба с оглед разпоредбата на чл. 72 ЗН. Твърдението на жалбоподателката е, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Ответниците по касация не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с решение на ПК- С. в полза на наследниците на В. Б. П. е възстановено правото на собственост в съществуващи на терена стари реални граници върху нива с площ 2.135 дка в землището на [населено място], м.” М.”, в регулация, съставляваща имот пл.№ 1694 по плана на града от 1989 г. В. Б. П. е починал през 1955 г. и е оставил за наследници съпруга А., поч. през 1988 г. , и две деца – ответницата З. В. П. и син Г. В. П.. Последният е починал през 1987 г. и е оставил за наследници съпруга А. П. и деца – М. Г. С. и Л. Г. П.. На 09.08.2011 г. Л. П., М. С., А. П. и З. П. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на възстановения имот при посочените в акта права: по 1/6 ид. част за А. П., М. С. и Л. П. и 1/2 ид. част за З. П.
С нотариален акт № 82, т.ІІ, дело № 269/2011 г. А. П. дарила на дъщерите си Л. П. и М. С. при равни права собствената си 1/6 ид. част от този имот. С нотариален акт № 83, т.ІІ, дело № 270/2011 г. Л. П. и М. С. прехвърлили на [фирма] общо 1/3 от собствената си 1/2 ид. част от имота, т.е. 1/6 от него, срещу задължението на приобретателя да разработи и внесе подробен устройствен план за регулация и застрояване на имота, по силата на който от него да бъдат обособени два самостоятелни имота; да разработи и внесе за одобрение инвестиционен проект за изграждане на масивна жилищна сграда със застроена площ, съответстваща на притежаваната от страните по договора 1/2 ид. част; да изгради и въведе в експлоатация сградата; като страните уговорили след одобряване на ПУП за имота да си учредят взаимно право на строеж за изграждане на една от проектираните в имота сгради при определени условия.
При така установените факти въззивният съд е приел, че процесният имот е съсобствен между страните по делото – търговското дружество, Л. П., М. С. и З. П., като първите трима съделители притежават по 1/6 ид. част от него, а останалата 1/2 ид. част е собственост на З. П. Приел е, че А. П. се е разпоредила валидно с притежаваните от нея права в полза на съделителките М. С. и Л. П. преди предявяване на иска, поради което не следва да участва в делбата. Намерил е, че не следва да обсъжда възражението на ответницата З. П., че договорът, с който М. С. и Л. П. са прехвърлили на “А. И.” част от притежаваните от тях права, е нищожен, тъй като насрещната престация на приобретателя по него не била остойностена и по този начин се нарушавали правата й по чл. 33 ЗС да иска изкупуване на прехвърления дял, като е посочил, че ответницата не е страна по този договор и няма правен интерес да иска установяване на твърдяната нищожност. Това възражение същата би имала интерес да релевира в производство по иск чл. 33, ал.2 ЗС, какъв няма данни да е бил предявен. Съдът е приел, че не следва да обсъжда и възражението на З. П. по чл. 76 ЗН, поради това, че същото е направено несвоевременно едва с въззивната жалба. Въззивният съд е намерил за неоснователен и доводът на жалбоподателката за недопустимост на иска за делба, обоснован с това, че процесният недвижим имот представлява нива с площ по – малка от посочената в чл. 72 ЗН, като е изложил съображения, че разпоредбата на чл. 72 ЗН има значение за начина на прекратяване на съсобствеността, но не изключва допустимостта на иска за делба.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката не е формулирала ясно и конкретно правните въпроси, по които иска допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 26 ЗЗД и чл. 76 ЗН не е мотивирано с представяне или посочване на конкретни съдебни решения, свързани с тълкуване и прилагане на тези норми. Жалбоподателката не представя съдебна практика, която да подкрепя тезата й, че договор за прехвърляне на идеална част от съсобствен недвижим имот срещу задължението на приобретателя да извърши за своя сметка определени фактически и правни действия, е нищожен, тъй като с него се заобикаля закона с цел да се изключи приложението на чл. 33, ал.1 ЗС и да се осуети възможността на съсобственика да реализира правата си по чл. 33, ал.2 ЗС. Що се касае до въпроса за “приложението на чл. 76 ЗН”, то същественият за настоящото дело въпрос е свързан с възможността това възражение да се заяви за пръв път пред въззивната инстанция, но такъв въпрос не е поставен, нито се сочи практика по него. Не се представя и практика на ВКС, която да приема, че искът за делба на ниви с площ под 3 дка е недопустим по аргумент от чл. 72 ЗН. Становището на въззивния съд, според което разпоредбата на чл. 72 ЗН е от значение за поделяемостта на имота, а оттук – и за способа за прекратяване на съсобствеността, е изведен при точно тълкуване на цитираната разпоредба.
Изложеното налага извод, че твърдението за разрешаване в противоречие с практиката на ВС и ВКС на въпросите, свързани с приложението на чл. 26 ЗЗД, чл. 72 ЗН и чл. 76 ЗН, е заявено формално, без формулирани на конкретни въпроси и без посочване на конкретни решения, които да се съпоставят с обжалваното въззивно решение. Поради това следва да се приеме, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано от жалбоподателката, не е доказано и въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V- 6 от 04.02.2012 г. по в.гр.д. № 2283/2012 г. на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: