2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
гр. София, 28.06.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 974/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 142 от 30.12.2016 г., постановено по в. т. д. № 307/2016 г. на Апелативен съд – Б.. С посоченото решение, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 2 от 04.01.2017 г., е потвърдено решение № 25 от 27.07.2016 г. по т. д. № 12/2016 г. на Окръжен съд – Сливен, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [община] иск за заплащане на сумата 32 359.70 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от неточно изпълнение на договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2003 г., вписан в Служба по вписванията под акт № 158, т.5, рег. № 4752/16.09.2003 г., изменен с анекс от 03.06.2009 г., и [фирма] е осъдено да заплати на [община] разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. По съображения в жалбата моли за отмяна на решението и за уважаване на предявения иск с присъждане на направените по делото разноски.
Приложното поле на касационния контрол е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът твърди, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по следния значим за изхода на делото правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : „Следва ли в случай, при който заплащането на обезщетение е предмет на подписаното споразумение за частично прекратяване на договора за аренда, да се приеме погасяване на това право с обща петгодишна давност по чл.110 от ЗЗД или приложение следва да намери текста на чл.111, б.”б” от ЗЗД”.
Ответникът по касация [община] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради отсъствие на общата и на специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предпоставки и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи излага в писмен отговор от 12.04.2017 г., съдържащ и искане за разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Окръжен съд – Сливен по т. д. № 12/2014 г., с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [община] иск за заплащане на сумата 32 359.70 лв. – обезщетение за имуществени вреди от неточно изпълнение на договор за аренда на земеделска земя от 31.07.2003 г., Апелативен съд – Б. е приел, че искът е неоснователен поради погасяване по давност на претендираното с него вземане за обезщетение.
След анализ на фактите и доказателствата по делото в рамките на правомощията по чл.269 ГПК Апелативен съд – Б. е приел, че : В качеството на арендатор на земеделска земя, предоставена за ползване от [община] със сключения на 31.07.2003 г. договор за аренда, ищецът [фирма] е претърпял имуществена вреда на стойност 32 359.70 лв., представляваща върната на 13.05.2011 г. част от получена субсидия по Програма „С.”, отпусната от ДФ „Земеделие” с договор от 14.07.2006 г., поради констатирано неизпълнение на договора – неползване по предназначение и премахване на закупено със средства от субсидията капково напояване от част от предоставените с арендния договор земеделски площи; Връщането на субсидията е в пряка причинно – следствена връзка с действията на [община] като страна по договора за аренда, предвид извършеното отнемане на част от предоставените с договора земеделски площи, върху които е било монтирано капковото напояване, за провеждане на общинско мероприятие; С анекс от 03.06.2009 г. страните са постигнали съгласие за намаляване на площта на арендуваната земя и на размера на арендната вноска, като общината се е задължила да обезщети ищеца – арендатор за произтичащите от намалението вреди и пропуснати ползи. Въззивният съд е направил извод, че отнемането на част от предоставените с договора за аренда земеделски площи съставлява неизпълнение на задължението по чл.6 ЗАЗ на общината – арендодател да осигури на арендатора спокойно и безпрепятствено ползване на отдадената под аренда земя и предвид доказаната имуществена вреда за ищеца, намираща се в пряка причинна връзка с неточното изпълнение на договора, е основание за ангажиране на отговорността на общината за заплащане на обезщетение в размер на сумата 32 359.70 лв.
Въпреки извода за дължимост на претендираното обезщетение, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на осъдителния иск, след като е преценил за основателно възражението на ответника за погасяване по давност на вземането за обезщетение. Като е съобразил характера на претендираното с иска вземане – вземане за обезщетение за вреди от неизпълнение на договора за аренда, съдът е изразил становище, че за същото се прилага предвидената в чл.111, б.”б” ЗЗД кратка тригодишна погасителна давност. Посочил е, че давността е започнала да тече от датата 12.05.2011 г., когато ищецът е превел на ДФ „Земеделие” сумата 32 359.70 лв., и е изтекла преди предявяване на иска на 02.03.2016 г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Посочването на правния въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос трябва да е от значение за формирането на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, а не за правилността на въззивното решение.
Посоченият в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. На първо място, прилагането на кратката погасителна давност по чл.111, б.”б” ЗЗД е от значение за правилността на решението, тъй като е обусловено от възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по спора и от преценката, че предмет на исковата претенция е вземане за обезщетение от неизпълнен договор /неточно изпълнение на договора за аренда и в частност – на задължението на арендодателя за осигуряване на спокойно и безпрепятствено ползване на отдадената под аренда земя/. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява правилността на въззивното решение и законосъобразността на изводите на въззивния съд, поради което евентуалното нарушение на закона при прилагане на института на погасителната давност не може да бъде взето предвид в стадия на производството по чл.288 ГПК. На второ място, въпросът не кореспондира с мотивите към обжалваното решение, които не съдържат извод заплащането на претендираното с иска обезщетение да е предмет на подписаното от страните споразумение, т. е. задължението за плащане на обезщетение в търсения с иска размер да е предмет на уговаряне в подписано от страните споразумение. Въззивният съд е приел, че с анекса от 03.06.2009 г. ответникът – касатор е поел задължение да обезщети дружеството – ищец за вредите от отнемане на част от предоставената с договора за аренда земя, но не е формирал извод, че обезщетението в размер на исковата сума е уговорено в анекса и че искът е предявен за реално изпълнение на произтичащо от анекса задължение за плащане на обезщетение. Решаващият извод на въззивния съд е в смисъл, че обезщетението се претендира за неизпълнение на договора за аренда /в каквато насока са твърденията на ищеца, последователно поддържани в исковата молба, в допълнителната искова молба, в първото съдебно заседание пред Окръжен съд – Сливен и в хода на устните състезания пред първата инстанция/, а съгласно разпоредбата на чл.111, б.”б” ЗЗД вземанията за обезщетения от неизпълнен договор се погасяват с изтичане на тригодишна давност.
Несъответствието на формулирания в изложението въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на въззивното решение до касационен контрол и освобождава касационната инстанция от задължението да обсъжда поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За изчерпателност следва да се отбележи, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.111, б.”б” ЗЗД е точна и пълна и посочва ясно за кои вземания се прилага уредената в съдържанието й кратка тригодишна погасителна давност. По приложението на чл.111, б.”б” ЗЗД съществува трайна и непротиворечива съдебна практика, включително задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което касационното разглеждане на поставения въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на разясненията, дадени с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по в. т. д. № 307/2016 г. на Апелативен съд – Б..
В зависимост от изхода на делото касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация направените за производството по чл.288 ГПК разноски в размер на 2 160 лв. – адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 20.03.2017 г. и фактура № [ЕГН]/23.03.2017 г., заплатено по банков път с преводно нареждане от 24.03.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 142 от 30.12.2016 г., постановено по в. т. д. № 307/2016 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] – [населено място],[жк], [улица], вх.В, ет.1, ап.1, да заплати на [община] с Булстат[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 2 160 лв. /две хиляди сто и шестдесет лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :