О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 423
София, 31.07.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май, две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 61/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. А. К. и К. М. К., [населено място], чрез пълномощника им адвокат Л. С., срещу въззивно решение № 442/18.10.2017г. по гр.д.№240/2017г. на Смолянския окръжен съд. В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК /ред. до ДВ, бр.86/2017г./ за допускане касационно обжалване на решението. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК се поставят следните въпроси : 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички свидетелски показания, да обсъди и се произнесе по противоречията с тях, както и във връзка с останалите доказателства по делото и да изложи съображения кои кредитира; 2.При възприемане мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на всички доводи във въззивната жалба; 3.При приращение върху съсобствен имот има ли пречка всеки един от съсобствениците да претендира от останалите своя дял от приращението; 4.Учредяват ли право на строеж върху чужд имот издадените в полза на едно лице разрешение за строеж, архитектурен проект и протокол за строителна линия; 5.Може ли да се придобие право на собственост върху самостоятелен обект в сграда, построена в чужд имот, без да се упражнява фактическа власт. В хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се поставя въпрос №6 : Запазва ли действието си договор за учредяване право на строеж след уважен иск за съдебно отстранение по чл.108 ЗС срещу учредителя на правото на строеж върху общински имот и носителя на правото на строеж. Прилагат се решения на ВКС.
Ответникът по касационната жалба К. С. К.,с.Б., [община], оспорва същата в становище в срока по чл.287,ал.1 ГПК.
Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №58/19.05.2017г., по гр.д.№ 197/2016г. на Районен съд – Чепеларе, с което е отхвърлен предявеният от С. К. и К. М. К. срещу К. С. К. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване за установено, че ищците са собственици на самостоятелен обект с идентификатор № 80371.242.3149.1.3 по КК на [населено място], представляващ трети жилищен етаж от жилищна сграда, построена в поземлен имот с идентификатор №80371.242.3149, на основание приращение /извършено строителство в собствен на ищците имот/ и осъждане на ответницата да предаде на ищците владението на имота. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците са син и снаха на ответницата. С нотариален акт № 158/2016г. ищците са признати за собственици по давност на първия етаж от процесната жилищна сграда, както и на цялото дворно място с идентификатор 80371.242.3149, в което тя е построена. С нотариален акт № 176/2016г. ответницата е призната за собственик по давност на третия жилищен етаж в процесната сграда. С нотариален акт № 177/2016г. К. К. /вторият син на ответницата и брат на ищеца/ е признат за собственик по давност на втория жилищен етаж от същата сграда. С влязло в сила решение по гр.д.№138/2016г. на РС-Чепеларе е признато за установено спрямо С. К. и съпругата му К. К., че К. К. /брат на С./ и съпругата му В. К. са собственици по давност на 1/2 ид.ч. от дворното място с идентификатор 80371.242.3149. Ищците основават правото си на собственост по приращение по чл.92 ЗС с твърдение, че процесният етаж се намира в жилищна сграда, построена върху имот- тяхна собственост. Въззивният съд е зачел влязлото в сила съдебно решение, с което върху дворното място са признати права -1/2ид.ч. в режим на СИО на К. и В. К. въз основа на давностно владение, упражнявано от 1990г. до 2003г. и е изследвал въпроса кога е построената процесната жилищна сграда. Проследил е приетите по делото строителни книжа и заповеди като е приел за установено, че със заповед от 05.04.1988г. и договор от същата дата е отстъпено право на строеж върху държавна земя за един жилищен етаж на А. К. /поч.1998г./, съпруг на ответницата по иска и баща на К. и С. К.. На 05.04.1988г. със заповед и договор е отстъпено право на строеж върху държавна земя за един жилищен етаж на С. К.. На 07.06.1988г. по същия ред е отстъпено право на строеж върху един етаж и на К. К.. Съгласно разрешение за строеж е започнало изграждане на триетажната жилищна сграда в процесния имот.С влязло в сила ершение на РС-Чепеларе от 05.01.1989г. по гр.д.№274/1988г. ОНС и физически лица измежду които А. К. и К. К. са осъдени да предадат владението върху процесното дворно място на ищци – собственици на същия/наследници на Т. Ш./. Със заповеди от 1990г. е отнето правото на строеж. Относно частни писмени договори с дата 10.05.1990г. въззивният съд е приел, че те са антидатирани -не са съставени на тази дата, а по –късно – след 2000г. С тях наследницата Т. Ш. –М. К. „продава” на С. К. -0,360 кв.м. /по единия договор/ , а на А., К. и С. К. -1/3 ид.ч. /по другия/ от парцел Х-1350, кв.11 по плана на Ч., в който купувачите са построили триетажна жилищна сграда за сумата 2000 лева. След анализ на тези частни документи във връзка с останалите данни по делото въззивният съд е направил извод, че К. е „продала” своята част от имота като е отстъпила на бащата и двамата братя К. владението върху нея. Относно построяването на жилищната сграда са анализирани приетите писмени и гласни доказателства и е направен извод, че ищците не са доказали,че процесният трети етаж е тяхна собственост по приращение. От една страна е отчетен фактът, че по представените нотариален акт и влязло в сила съдебно решение, ищците се легитимират като собственици на 1/2 ид.ч. по давностно владение на дворното място и на целия първи жилищен етаж, другата 1/2 ид.ч. от дворното място, както и вторият жилищен етаж са собственост по давност на К. и В. К., т.е. недоказано е твъреднието им, че единствено те са придобили дворното място по давност за периода 1990г. – 2000г. От друга страна са обсъдени данните, сочещи, че след договорките с К. и въз основа на строителните книжа, къщата е строена със средства на бащата А. и ответницата – негова съпруга, както и на двамата братя – за всеки по един етаж, така са разпределени те и така е установена и фактическата власт върху тях. По отношение на установените факти в тази връзка въззивният съд е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Освен това е прието, че установените по делото права в съсобствеността на дворното място на основание давност на двамата братя, не налагат извод за собственост по приращение върху процесния трети етаж при липса на категорични данни кога е построена къщата /в периода 1990г.-2003г./, както и с оглед така съставения за ищците КНА за собственост по давност за част от имота.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Поставените от касатора процесуални въпроси във връзка с правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и рамките на въззивното производство не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Те не са решени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, в т.ч. посочената от касатора. Съобразно задължителната практика на ВКС, вкл. ТР №1/2013г., ОСГТК, въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /Р №63/2015г. по т.д.№.674/2014г., ІІ т.о., Р №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о./. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. /решение на ВКС по гр.д.№761/2010г., ІV г.о., по гр.д.№4744/2010г., І г.о. , по гр.д.№853/2016г., ІІ г.о./. В случая това е сторено като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства, в т.ч. свидетелски показания и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обстоятелството, че е препратил към установени факти от първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, не променят този извод. Въззивният съд е обсъдил оплакванията и доводите, изложени във въззивната жалба като е приел, че те се свеждат до разбор на свидетелските показания, разсъждения за протичането на строителния процес и вложените в строителството на къщата средства, с твърдение,че ответницата и съпругът и не разполагали с парични средства. Приел е, че тези доводи не се подкрепят от гласните доказателства, установяващи, че още от самото начало на строителството основно труд и парични средства са влагани от ответницата и съпруга и, а не само от ищците. В случая въззивният съд е съобразил както посочените от касатора решения на ВКС, така и разрешенията, дадени в ТР№1/2013г., ОСГТК. Въпрос №3 следва да се прецени като неотносим, тъй като не са излагани мотиви, че при приращение върху съсобствен имот има пречка всеки един от съсобствениците да претендира от приращението,независимо от останалите съсобственици. Решаващите изводи, че е недоказано ищците да са собственици по приращение на третия етаж са основани на приетото от фактическа страна, че още от започването на строежа върху мястото, което са считали за общо поради отстъпването на владението му от третото лице, ответницата, съпругът й и двамата им сина са строили триетажната къща със съзнанието, че всеки ще получи по един етаж от нея и така е разпределена и установена фактическата власт върху построеното. Трите семейства са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост на по един етаж от къщата, което отговаря на по 1/3 ид.ч. от правото им на собственост върху нея. В тази връзка е неотносим петият въпрос, тъй като не е прието, че владелецът може да свои имота без да упражнява фактическа власт върху него /corpus/, а че такава е била упражнявана от ответницата и съпруга и без да е отнемана или прекъсвана. Четвъртият и шестият въпрос – учредяват ли право на строеж върху чужд имот издадените в полза на едно лице разрешение за строеж, архитектурен проект и протокол за строителна линия и запазва ли действието си договор за учредяване право на строеж след уважен иск за съдебно отстранение по чл.108 ЗС срещу учредителя на правото на строеж върху общински имот и носителя на правото на строеж, са изцяло неотносими. Това е така защото в решението не е прието наличие на учредена суперфиция в полза на ищците и ответницата въз основа на разрешение на строеж и другите посочени актове. Обсъдените доказателства са във връзка с относимите обстоятелства за правоотношенията между страните при строителството на процесната къща. Договорът с ОБНС, основан на отстъпеното право на строеж /впоследствие отнето/, също не е преценяван като релевантен за учредени суперфициарни права на страните върху дворното място.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски в размер на 700 лева за адвокатско възнаграждение с оглед представените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 442/18.10.2017г. по гр.д.№240/2017г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. А. К. и К. М. К., [населено място], да заплатят на К. С. К., [населено място], [община], разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 700 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: