О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
София, 12.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 60205 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано от управителя К. И., чрез адв. Т. Г., против решение № 917 от 9 май 2016 г., постановено по гр.д. № 4418/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София, с което е потвърдено решение № 3386 от 19 май 2015 г., постановено по гр.д. № 17249/2012 г. по описа на Софийския градски съд, с което дружеството е осъдено да заплати на А. Л. Г. и Д. Т. Д. – двамата с адрес в [населено място], общо сумата в размер на 15000 евро съобразно квотите им в недвижим имот, за периода 01.02.2012 г. – 30.11.2012 г., неустойка за забавяне на договорените срокове за приключване на строителните работи, от които 12500 евро за Г. и 2500 евро за Д., ведно със законната лихва върху главницата от завеждането на иска, и в тежест на дружеството са определени разноски.
В касационната жалба се подържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорен е изводът на съда, че въпреки предприетото от кредиторите прехвърляне на по-голямата част от правата им, от които произтича главното вземане, те продължават да са титуляри на цялото акцесорно вземане за неустойка предвид факта, че малка част от недвижимите имоти са все още техни, а и дори становището на съда да е правилно, само Г. продължава да е титуляр на едни от недвижимите имоти, докато Д. е прехвърлил всичко преди началото на делото, поради което той със сигурност няма право на неустойка. Сочи се като неправилно приетото, че размерът на претендираната неустойка е съобразен с добрите нрави – не било спорно, че между страните са заведени още няколко дела по претенции за договорна неустойка спрямо дружеството, но за различни периоди, и ако дружеството бъде осъдено по всички дела, то неустойката би възлязла на 167620 лева. Въззивният съд не съобразил и размера на неустойката с реално претърпените вреди, като трябва да се търси границата, от която започва прекомерността – ищцата Г. за процесния период е претърпяла пропуснати ползи от 2184 лева, а за реалната забава от месец и седемнадесет дни – под 400 лева, докато ищецът Д. не е претърпял вреди, тъй като в процесния период не е бил собственик на процесните имоти, или исковете са евентуално основателни за 800 лева като двоен размер на пропуснатите ползи, докато претенцията на ищците е за 29400 лева, което е 70 пъти над реално претърпяната вреда за процесния период. Не е споделена преценката на въззивния съд, че клаузата за неустойката не е противоречаща на добрите нрави, тъй като към момента на сключването на договора в собственост на ищците са били общо 6 апартамента и 3 гаража, но всички 6 апартамента са прехвърлени преди началото на делото, прехвърлени са и 2 от общо трите гаража, поради което процесната неустойка се претендира за един гараж. Твърди се, че неправилно и необосновано съдът е приел, че ответникът е бил в забава по време на целия процесен период, поради което дължи неустойка в размер на цялата искова претенция – обективно е било невъзможно непосредствено след издаването на Акт образец 15 веднага да се издаде разрешение за ползване, а неспазването на уговорения 24 месечен срок за приключване на строителството не е по вина на строителната фирма, а по вина на ищците, които не са съдействали на касатора и така са станали причина за удължаване на строителните срокове, и затова фактът на бездействието е изключително важен по отношение спазването на срока. Това е така, защото според представените по делото писмени доказателства ищците са били наясно към 2005 г., че присъединяването на сградата към ВиК мрежата може да стане при даряване от тяхна страна на част от имота на общината, и подобно уреждане на отношенията е станало през 2009 г., а окончателният договор за присъединяване на имота към уличната ВиК мрежа е подписан от ищците през 2012 г., или за периода 24.08.2010 г. – 17.01.2012 г. ищците са бездействали. Касаторът приема въз основа на горното, че срокът за завършване на жилищната сграда така е спрял да тече от датата на издаване на Акт обр. 14 за сградата (м. май 2007 г.) до датата, на която узаконяването на обекта е станало възможно (м. януари 2012 г.), и така са изминали 15 месеца и 11 дни от откриването на строителната площадка на 10.02.2006 г. до завършване на грубия строеж на 21.05.2007 г., а и ищците не представят данни за уведомяване на касатора за сключения от тях окончателен договор за присъединяване на имота към уличната ВиК мрежа; удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация е издадено на 23.11.2012 г. – 10 месеца и 6 дни след като касаторът е имал обективна възможност да се снабди с Акт обр. 15, поради което за дружеството договорният срок би бил просрочен с 1 месец и 17 дена, ако се приеме, че веднага е разбрал за възможността да изпълни задължението си. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответниците А. Л. Г. и Д. Т. Д. – двамата с адрес в [населено място], представлявани от адв. П. К., в отговор на касационната жалба сочат доводите си за липсата на основание за допускане на касационното обжалване.
По претенциите за заплащане на уговорената в договора за учредяване на право на строеж неустойка за периода 01.02.2012 г. – 30.11.2012 г. общо в размер на 15000 евро за неизпълнение на задължението обектите да бъдат предадени с разрешение за ползване в срок, въззивният съд съобразява уговореното между страните задължение за дружеството да построи и предаде готова сграда с разрешение за ползване в срок от 24 месеца от датата на съставяне на протокола за определяне на строителната линия и ниво на строежа, с уговорена неустойка от 1500 евро месечно до представяне на разрешение за ползване, и въвеждането на сградата в експлоатация на 23.11.2012 г., въззивният съд не е приел за основателно възражението за липса на правен интерес от водене на иска поради освобождаването на ищците от собствеността върху множество самостоятелни обекти в сградата, доколкото е запазена част от собствеността, чийто размер е без значение. По възражението за прекомерност на неустойката се приема, че е приложима забраната на чл. 309 ТЗ поради правилото на чл. 287 ТЗ – в случаите, когато това е предвидено в закона, правилата за търговската сделка не се прилагат за страната нетърговец, а когато такова предвиждане липсва, както е в случая, правилата се разпростират и спрямо страната, която няма търговско качество. Не е възприета тезата, че уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, тъй като преценката за това следва да се извърши към момента на сключването на договора (нищожността е изначална), уговорената неустойка е парична, мораторна, обезпечаваща изпълнение в срок и няма обезпечаване с други правни способи, неизпълнението е съществено, доколкото се касае общо до шест апартамента и три гаража, поради което размерът й от 1500 евро месечно не е уговорен извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както същите са съществували към момента на сключването на договора. По твърдението за забава на ищците, се приема, че е налице известно тяхно бездействие като възложители по договора за присъединяване към мрежите на техническата ВиК инфраструктура, но тази забава е без значение за исковия период, тъй като той касае периода след 17.01.2012 г. – условие за издаване на Акт обр. 15 за установяване на годността на строежа за въвеждане в експлоатация е включването на строежа към ВиК мрежата, и след тази дата до датата на удостоверението за въвеждане в експлоатация на строежа – 23.11.2012 г., не са били налице пречки за ответника да се снабди с разрешение за ползване и да изпълни задължението си да предаде обектите на ищците. Не се споделя тезата на дружеството, че ищците са се разпоредили с голяма част от собствеността си, тъй като от представените данни ставало ясно, че ищците са се разпоредили общо с два апартамента и два гаража, а и неустойката е определена глобално при неизпълнение, без оглед на броя на собствените имоти.
К. съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като не са обусловили изхода на спора.
На първо място се пита следва ли при преценката дали клаузата за неустойката противоречи на добрите нрави да се вземе предвид и да се съпостави размерът на неустойката с действително претърпените вреди. Питането не е обусловило изхода на спора, доколкото съдът е приел от една страна, че не отговаря на истината твърдението на длъжника, че кредиторите са се освободили от собствеността си (че от първоначално притежаваните обекти, общо останал само един гараж), а от друга е тълкувал волята на страните в договора, като е приел, че уговорката за неустойка не е била диференцирана в зависимост от принадлежността на собствеността към изтичането на уговорения за предаване на сградата срок. Правен въпрос по тълкуването на договора не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване, тъй като изрично поставеният правен въпрос не е бил разрешен от съда в обжалваното решение. Ето защо не следва да се съобразяват и дадените в посочената съдебна практика разрешения (решение № 65 по т.д. № 589/2008 г., ІІ т.о., ВКС, ТР № 1/2009 г., ОСТК, ВКС, решение № 460 по т.д. № 1056/2005 г., ІІ т.о., ВКС, и решение № 150 по т.д. № 289/2004 г. по описа на апелативния съд в гр. София).
Поставя се въпросът спира ли да тече договорен срок за изпълнение на задължение, щом изпълнението е станало невъзможно поради независещи от изпълнителя причини (случайно събитие, форсмажорни обстоятелства, действия/бездействия на трети лица, действия/бездействия на съконтрагент (забава на кредитора), и т.н.), и следва ли договорно установеният срок за изпълнение на поетото задължение да се счита удължен с времето, за което изпълнението е било невъзможно, поради независещи от изпълнителя причини. По този въпрос въззивният съд не е постановил мотиви, независимо от надлежно изложените от длъжника съображения във въззивната му жалба. Нарушението на правилото на чл. 269, изр. второ ГПК обаче не е станало предмет на изрично питане от страна на касатора. В настоящия случай, макар въпросът за спирането на течението на срока да е от съществено значение за изхода на спора, липсва разрешение, дадено от въззивния съд, което да може да бъде преценявано спрямо допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. След като процесуалноправният проблем не е посочен от касатора като общо основание за допускане на касационното обжалване, то такова не може да бъде допуснато предвид липсата на обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, свързано със спирането, респективно – удължаването на уговорен срок, и посочената съдебна практика (решение № 30 по т.д. № 13/2013 г. на окръжния съд в [населено място], за което не е ясно и дали е влязло в сила) не подлежи на съобразяване.
При този изход на спора е основателно искането на ответниците за присъждане на заплатените от тях 3800 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 917 от 9 май 2016 г., постановено по гр.д. № 4418/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК [ЕГН], да заплати на А. Л. Г. и Д. Т. Д. – двамата чрез адв. П. К. с адрес в [населено място], [улица], ет. , ап. , сумата от 3800,00 (три хиляди и осемстотин) лева разноски за касационната инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: