О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
гр. София, 31.07.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 162/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. С. П. и Й. Я. П., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат К. Г., срещу въззивно решение № 5198 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 13932/2014 г. по описа на Софийски градски съд.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (ред. до изм. ДВ, бр. 86/2017 г.). Касаторите поддържат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставят въпроса: в правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото ли е да се произнася по въпроси извън посочените във въззивната жалба и исковата молба, с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК, според която служебната проверка на съда има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част. Сочат, че въззивният съд не е обсъдил твърденията в исковата молба, а е мотивирал решението си по невъведени такива, извършил е процесуално нарушение, постановявайки обжалвания съдебен акт без участие на всички съсобственици на спорния имот.
Ответникът по касация – Д. Т. Н., [населено място], ищец по делото и правоприемник на починалата в хода на процеса негова майка и ищца Ю. Б. Н., чрез процесуалния си представител адвокат Р. Р., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е отменено решение от 13.01.2014 г. по гр. д. № 61602/2012 г. по описа на Софийски районен съд, като вместо него е постановено друго, с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на ответниците Й. Я. П. и Ц. С. П., че по силата на договор за продажба по ЗСГ от 21.03.1978 г. и по наследство ищцата Ю. Б. Н. е собственик на 3/4 ид. ч., а ищецът Д. Т. Н. е собственик на 1/4 ид. ч. от недвижим имот, представляващ реална част от УПИ ХІ – 2970 по регулационния план на кв. 41 на [населено място] – ІІІ ч., попадаща в УПИ ХІ – 452 по неприложения регулационен план от 1984 г. на кв. 77, [населено място] и в имот с кадастрален идентификатор 00357.5357.452 по скица от 26.10.2012 г., която реална част с площ от около 20,5 кв. м. е заключена между букви АБВА по скицата към заключението на приетата по делото на 13.12.2013 г. съдебно – техническа експертиза, изготвена от вещото лице Л. Г., намираща се на л. 57 от гр. д. № 61602/2012 г. по описа на Софийски районен съд, съставляваща неразделна част от решението, както и са осъдени ответниците да предадат на ищците владението върху гореописания недвижим имот.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на УПИ ХІ – 2970 от кв. 41 по плана от 1968 г., съответно УПИ ХХVІ – 476 от кв. 77 по плана от 1984 г., отразен в КК от 2012 г. с идентификатор 00357.5357.476, с адрес [населено място], [улица], при квоти 3/4 ид. ч. за Ю. Б. Н. и 1/4 ид. ч. за Д. Т. Н., придобит чрез продажба по ЗСГ с нотариален акт № 152/21.03.1978 г. и по наследство от Т. Н. – съпруг на ищцата и баща на ищеца. Ответниците са собственици на имота, граничещ от север с ищцовия, представляващ УПИ ХІІ – 1282 по плана от 1968 г., УПИ ХІ – 452 по плана от 1984, с идентификатор 00357.5357.452 КККР, при квоти по 4/12 ид. ч. за Й. Я. П. и Ц. С. П., придобити от ответницата чрез продажба и по наследство от съпруга й, а от ответника чрез продажба и по наследство от съпругата му. През 2008 г. на ответниците е разрешено построяването на ажурна ограда по северната граница на техния имот, съобразена с регулационния план от 1984 г., извършено е трасиране, видно от разрешение за строеж, трасировъчен протокол и план, както и от изслушаните свидетелски показания. В края на годината съществуващата между двата съседни имота ограда е изместена на север (към имота на ищците), и е изградена нова по т. А – Б. От съдебно – техническата експертиза и регулационните планове от 1968 г. и 1984 г. въззивният съд е приел, че процесната северна граница на имот пл. № 1282 по КП от 1968 г. е преминавала по линията В – Б – 3. Северно от границата се е намирала кадастралната основа на имот пл. № 2970 и 2971. По КП от 1977 г. и РП от 1984 г. границата между имотите е изместена на север по линията А – Б – 4, като от ищцовия имот е отнет триъгълник по контура АБВ с площ от около 20,5 кв. м., а в западната част е придаден триъгълникът 3 – Б – 4 с площ около 10,4 кв. м. Площта на имота на ищците е увеличена от 728 кв. м. (1968 г.) на 758 – 782 кв. м. (1977, 1984 г. и КККР) поради преместване и на неговата северна странична регулационна линия на север, като в тази връзка им е издаден нотариален акт за собственост по давност на 50/ 770 ид. ч. от имот с площ 770 кв. м.
По отношение на процесния участък регулационният план от 1968 г. е приложен с приемането си, като регулационната линия В – Б е съвпадала с имотната граница от преди регулацията – арг. § 72, ал. ІІ ППЗПИНМ /отм./. С регулационната линия А – Б по плана от 1984 г. е отнета площта по т. АБВА от имота на ищците (стар пл. № 2970), като е придадена към парцела на ответниците (ХІ – 452). До изтичане на 6 – месечния срок след датата на влизане в сила на ЗУТ (31.03.2001 г.) планът не е приложен, и по силата на чл. 182 а ЗТСУ и § 8, вр. с § 6, ал. 2 ЗУТ отчуждителното му действие е отпаднало, а придаваемата част се е върнала автоматично в патримониума на ищците. Независимо, че през 2001 г. ищците отново са станали собственици на процесната реална част и са я владели, през 2008 г. същата е приобщена от ответниците към техния имот чрез премахване на старата ограда и поставяне на такава по линията А – Б, поради което я владеят без правно основание.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. С оглед съдържанието на изложението, в същото липсва ясно и точно формулиран правен въпрос по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, от значение за изхода по конкретното дело и обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Въпросът за правомощията на въззивната инстанция при извършване на служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното решение и релевираните във връзка с него доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения – необсъждане на изложени в исковата молба твърдения и произнасяне по непосочени обстоятелства, както и постановяване на въззивното решение при неучастие в процеса на всички съсобственици на спорния имот /без страните по делото да са поискали и посочили конкретно кои съсобственици следва да бъдат конституирани, съответно без да е необходимо служебното им конституиране с оглед предявения иск/, представляват касационни оплаквания по съществото на спора. Те не могат да послужат като правни въпроси, обосноваващи прилагане на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Това е така, тъй като са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение, поради евентуалната му неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е налице необходимост от произнасяне по посочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят разноски на ответника по касационната жалба Д. Т. Н. в размер на 200 лева за адвокатско възнаграждение, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5198 от 13.07.2017 г. по в. гр. д. № 13932/2014 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ц. С. П. и Й. Я. П. да заплатят на Д. Т. Н. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 200 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: