Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
София, 07.08.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 29.05.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 652 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е с правно основание чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби срещу въззивно решение № 332 от 18.10.2018 г. по възз. гр. д. № 442 /2018 г. на Пернишки окръжен съд, г.о..
Д. М. С. обжалва решението в частта, с която с него е отменено първоинстанционно решение на Пернишкия районен съд и вместо това е постановено друго в тази част, с което е отхвърлен предявеният от нея срещу В. Г. И., С. М. Г., И. Н. В., Р. Д. И. и И. Г. И. иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че Д. С. е собственик на 1 /6 идеална част от недвижими имоти – северозападната част на масивна двуетажна къща-близнак, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, второстепенна сграда и подобрения, находящи се в УПИ …., от кв…. по ЗРП на [населено място].
Насрещните страни по касационната жалба на Д. С. – В. И., С. Г., И. В., Р. И. и И. И., не са подали писмен отговор.
В. Г. И., С. М. Г., И. Н. В., Р. Д. И. и И. Г. И. обжалват въззивното решение в частта, с която с него е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от тези жалбоподатели срещу Д. С. насрещен иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване на владението на 3 /8 идеални части от масивна двуетажна жилищна сграда, построена в същото УПИ, находящо се в [населено място].
Насрещната страна по тази касационната жалба – Д. М. С., не е подала писмен отговор.
Касационните жалби са допустими, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по искове за собственост, за които съгласно чл.280, ал.3 ГПК не съществува ограничение за касационно обжалване.
Обжалваното въззивно решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивния съд, след като първото постановено по делото въззивно решение е било отменено в частта по тези искове с касационно решение № 20 от 23.07.2018 година по гр.дело № 1377 /2017 г. на ВКС, II г.о. и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за безспорно по делото, че процесният УПИ е придобит по давност от общия наследодател на страните М. С. В. и от неговия брат П. С. В., които в периода от 1963 г. до 1965 г. са изградили в имота масивна жилищна сграда-близнак. Предмет на делото е северозападната част от сградата близнак, изградена и владяна от М. В. по време на брака му с ответницата И. В.. С декларация № 4 от 16.05.1990 г., със заверка на подписите от кмета на [населено място], М. В. и П. В. са дали съгласието си на основание чл.56,ал.2,т.2 ЗТСУ (отм.) ищцата Д. С. – дъщеря на М. В., да преустрои със свои средства за жилищни нужди намиращата се в дворното място стара паянтова сграда, която се е запалила през 1980 г. Съдът е намерил за незавършен фактическия състав по чл.56,ал.2,т.2 ЗТСУ (отм.) за учредяване на право на строеж върху процесното УПИ поради липсата на доказателства за вписване на декларацията в нотариалните книги, но е приел, че с подаването на заявление въз основа на декларацията за издаването на разрешение за строеж в полза на Д. С., тя е започнала да осъществява давностно владение върху ограниченото вещно право и го е придобила с изтичане на 10-годишния давностен срок. Със завършване на строежа през 1998 г., правото на строеж се е трансформирало в право на собственост в полза на Д. С. върху новата масивна жилищна сграда, построена на мястото на паянтовата. Влагането на средства и труд за изграждането на сградата от страна на общия наследодател М. В., както и на други лица не са смутили осъществяваното от Д. С. владение, върху правото на строеж, като в тази връзка са взети предвид и свидетелските показания, доказващи намерението на М. В. новата сграда да бъде собственост на дъщеря му. Следователно към 2013 г., когато Д. С. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на процесната масивна двуетажна жилищна сграда, тя е била титуляр на правото на собственост на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, а искът по чл. 108 ЗС на жалбоподателите В. И., С. Г., И. В., Р. И. и И. И. за предаване на владението на 3 /8 идеални части от същата сграда е неоснователен.
Искът с правно основание чл.124,ал.1 ГПК, предявен от жалбоподателката Д. С. срещу В. И., С. Г., И. В., Р. И. и И. И. за признаване за установено по отношение на ответниците, че Д. С. е собственик на 1 /6 идеална част от недвижими имоти – северозападната част на масивна двуетажна къща-близнак, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, второстепенна сграда и подобрения, находящи се в процесното УПИ в [населено място], е отхвърлен от въззивния съд поради уважено възражение за придобивна давност.
Въззивният съд е изложил мотиви, че съсобствеността е възникнала от наследяване, но И. В., която единствена е упражнявала фактическа власт върху имота, е манифестирала наличие на воля да владее и идеалните части на останалите съсобственици, включително и собствената на нейната дъщеря Д. С. идеална части. Нейното владение е продължило повече от 10 години и е довело до придобиването му на идеалната част на Д. С. по давност (за периода от 1996 г. – 2006 г.). Съдът е изложил мотиви за изводите си, че Д. С. се е изнесла от този имот през 1995 г., отношенията и с майка и И. В. са били влошени и последната не я е допускала в имота. Съдът е изложил мотиви и за това, че легитимиращото действие на издадения в полза на И. В. през 2010 г. констативния нотариален акт за собственост на този имот не е опровергано по делото.
В касационното производство спорът отново се свежда до основателността на възражението на ответницата И. В. за придобивна давност, изтекла в нейна полза и по-конкретно до извода за периода, който е изтекъл след като по делото е доказана промяна на намерението, с което И. В. е упражнявала фактическа власт върху имота – от държане във владение на идеалните части на Д. С. и отблъскване на всички нейни претенции за ползване на имота.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателката Д. М. С. излага следните правни въпроси (дословно): Когато наследодателят е упражнявал владение върху жилищен имот повече от 10 години, но приживе не се е позовал на последиците от придобивна давност и не се е снабдил с нотариален акт за собственост по давностно владение, а след неговата смърт в този имот е продължил да живее само един от неговите наследници, то в този случай може ли да се приеме, че владението е продължено само от този наследник и че само този наследник може да се позове на придобивна давност и да се снабди с нотариален акт по наследство и давност? При спор за придобиване по давност на съсобствен имот само от един от сънаследниците трябва ли съдът да изследва въпроса и да извърши преценка дали този сънаследник е манифестирал действия спрямо останалите сънаследници, че владее целия имот за себе си, както и откога е манифестирал такива действия и дали от манифестиране на тези действия е изтекъл предвиденият в закона давностен срок?
Първият въпрос не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че след смъртта на наследодателя М. В. владение върху процесните имоти е осъществявала не само преживялата съпруга И. В., но и жалбоподателката Д. С., но след това И. В. е превърнала държането на идеалните части на останалите наследници, включително тази на Д. С., във владение с едностранни действия, които са обсъдени.
Вторият въпрос е обуславящ, не е разрешен в противоречие, с приетото с ТР № 1 /2012 год. от 06.08.2012 год. по тълк. дело №1 /2012 год. на ОСГК на ВКС, а в съответствие с него. Както беше посочено въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че И. В. е превърнала държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение.
Поради изложеното не е осъществено основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Д. С..
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателите В. И., С. Г., И. В., Р. И. и И. И. излагат следните правни въпроси (дословно): Има ли задължение съдът да разгледа и обсъди всички относими към спора доказателства, съгласно чл.236,ал.2 ГПК? Може ли съдът да приеме за установен даден факт, без да изложи съображения защо не взема предвид някои от доказателствата по делото? Следва ли в мотивите на решението да обсъди всички доказателства по делото и да се мотивира защо дава вяра на едни и не дава вяра на други? Жалбоподателите твърдят наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК без да прилагат и без дори да сочат решения, за които да твърдят противоречие и без да обосновават значението на въпросите за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Изведените въпроси са същите, по които е било допуснато първото касационно обжалване, т.е. те са обусловили първото въззивно решение.
Касационният съд им е дал отговори и е дал задължителни указания на новия състав на въззивния съд какви доводи и възражения на страните следва да обсъди, какви доказателства следва да обсъди за установяване на какви релевантни за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест за определени факти и какво следва да отрази в своите мотиви въззивният съд.
Първият и третият правни въпроси са обуславящи за новото въззивно решение, но са разрешени в съответствие с дадените в първото касационно решение № 20 от 23.07.2018 година по гр.дело № 1377 /2017 г. на ВКС, II г.о., отговори на правни въпроси и указания за преценка на доводи и възражения на страните, доказателства и релевантни за спора факти, а значи и в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, която е обобщена в решението на ВКС.
Поради липсата на противоречие с конкретно решение и наличието на съответствие с установената практика, не е налице нито основанието по т.1, нито това по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тази касационна жалба.
С оглед изхода от това производство, жалбоподателите нямат право на разноски, а следва да понесат разноските, които са направили.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 332 от 18.10.2018 г. по възз. гр. д. № 442 /2018 г. на Пернишки окръжен съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.