О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 425
гр. София, 05.07.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шести април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1098 по описа за 2009г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ж” АД, гр. С. чрез процесуалните му представители адв. С адв. Стефан П. срещу решение № 739 от 25.06.2009г. по гр. д. № 749/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав, с което е оставено в сила решението от 24.08.2007г. по гр. д. № 1205/2004г. и въззивникът е осъден да заплати на Я. Т. Д. от гр. С. сумата 11 360 лв. – направени по делото разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт е признато за установено на основание чл. 252 ГПК /отм./ във връзка с чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ по отношение на „Ж” АД, гр. С., че „Ж” АД, гр. С. като универсален правоприемник на „Е” ООД, гр. С. дължи на Я. Т. Д. от гр. С. сумата 174 410 лв., представляваща левовата равностойност на 100 000 щ. д., по запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г., за който е издаден изпълнителен лист на 10.04.2004г. от СРС, 79 състав и е образувано изп. дело № 4017/2004г., ІІ отд., 4 уч., на СИС при СРС., и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ сумата 7 367,90 лв. – разноски и 11 360 лв. – възнаграждение за един адвокат.
Касаторът прави оплакване, че въззивното решение е неправилно поради това, че е постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в касационната жалба обосновава допускането на касационно обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: доколко силата на пресъдено нещо, формирана по дела с предмет правоотношенията по каузалната сделка, важи и по отношение на дела, заведени по реда на чл. 252 от ГПК /отм./ по повод оспорване на дължимите суми по издадените записи на заповед; дали приетото от съда по отношение на един от няколкото издадени записа на заповед формира сила на пресъдено нещо и по отношение на другите менителнични сделки.
Ответникът Я. Т. Д. от гр. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Излага доводи, че касаторът не е конкретизирал дали се касае до непълнота на закона, която съдът запълва чрез тълкуване или до възприемане на ново тълкуване на закона.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед от 05.08.1996г. е редовен от външна страна, съдържа необходимите реквизити и е подписан от лице с представителна власт – управителя на „Е” ООД Т. Д. становил е, че правоотношенията между страните са се породили на 03.01.1993г. със сключването на договор за заем между „Е” ООД като заемодател и праводателя на ответника „Е” ООД като заемополучател за сумата 191 746 щ. д., като впоследствие с договор за цесия от 23.07.1996г. „Е” ООД е прехвърлил вземането си на ищеца и с допълнително споразумение от 14.01.1997г., протокол от 10.07.1997г. и споразумение от 12.07.1997г., сключени между цесионера и заемополучателя, страните са уточнили размера на дължимите главница и лихви. Задълженията, произтичащи от договора за заем от 03.01.1993г. са гарантирани със записи на заповед на обща стойност 348 086,86 щ. д.: 2 бр. записи на заповед от 05.08.1996г. всеки по 100 000 щ. д. с падеж 01.07.1997г., 1 бр. запис на заповед от 05.08.1996г. за 100 000 щ. д. с падеж 01.07.1998г., 1 бр. запис на заповед от 05.08.1996г. за 27 124 щ. д. с падеж 01.10.1998г. и 1 бр. запис на заповед от 14.01.1997г. за 20 962,86 щ. д. с падеж 01.10.1998г. Два от записите на заповед /от 05.08.1996г. за 100 000 щ. д. с падеж 01.07.1998г. и от 05.08.1996г. за 27 124 щ. д. с падеж 01.10.1998г./ са върнати и е издаден нов запис на заповед за 87 039,61 щ. д., като е постигнато споразумение върху трите записа на заповед да не се начисляват лихви до 12.07.2001г.
Прието е, че правоотношенията по договора за заем и сключените впоследствие протокол и споразумения са били предмет на искове, по които са постановени решение от 03.12.2003г. по т. дело № 1814/2003г. на САС, ТО, 6 състав и решение по гр. д. № 415/1999г. на СГС, І-12 състав.
С влязлото в сила решение на САС, ТО е уважен частичен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, предявен от „Е” ООД срещу „Е” ООД, респективно неговия правоприемник „Ж” АД за сумата 6 260,89 лв. – 1/2 част от левовата равностойност на общо заетата сума от 191 746 щ. д., както и 1 666,71 щ. д. – ? от уговорената лихва за определен период от време, по договора за заем от 03.01.1993г. Решението е постановено при участието на трето лице помагач Я. Т. Д.. Въззивният съд е направил извод, че с посочения съдебен акт е установено със сила на пресъдено нещо, че договорът за заем от 03.01.1993г. е действителен, породил е целените правни последици и че дължимите суми към 03.12.2003г. са в размер 191 746 щ. д. – главница и 25 571,50 лв. – възнаградителна лихва. Приел е, че силата на пресъдено нещо се разпростира спрямо Я. Д. , тъй като е бил подпомагаща страна на „Е” ЕООД в процеса срещу „Ж” АД /преди „Е” ООД/, а в правоотношенията с другата страна е формирана установителна сила.
Относно направеното по настоящия правен спор в първоинстанционното производство възражение за прихващане решаващият съдебен състав е изложил съображения, че е преклудирана възможността да се търсят съответните суми, тъй като с тях е направено възражение за прихващане в хода на т. дело № 1814/2003г. на САС, ТО, 6 състав и е формирана сила на пресъдено нещо на основание чл. 221, ал. 2 ГПК /отм./.
Установено е, че с влязлото в сила решение на СГС, І-12 състав по гр. д. № 415/1999г. е отхвърлен частичен иск на „Ж” АД срещу Я. Д. за установяване, че ищецът не дължи сумата 60 696 лв. – част от 174 410 лв. по запис на заповед от 05.08.1996г. за 100 000 щ. д., въз основа на който е издаден изпълнителен лист и е образувано изп. дело № 4216/1998г. на СОС, 2 отд., 7 уч., като в мотивите е изложено, че дължимостта на сумата по записа на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г. произтича от каузалните отношения, обсъдени са споразумението от 12.07.1997г. и протокола от 10.07.1997г. и е прието, че същите са породили правни последици. Въззивният съд е приел, че с това решение е установено задължение в размер 191 746 щ. д. главница и 95 293,61 щ. д. лихви, поради което следва да се зачете силата на пресъдено нещо и установителната сила в посочения съдебен акт, като в производството по настоящия иск трябва да се изследва дали са извършвани погасявания след датите на приключване на устните състезания по т. дело № 1814/2003г. на САС, 6 състав и по гр. д. № 415/1999г. на СГС, І-12 състав, т. е. след 08.10.2003г. и 06.07.2006г.
Решаващият съдебен състав е изложил съображения, че всички факти и възражения за погасяване на задълженията, настъпили до 2003г., е следвало да бъдат релевирани в спора по иска по т. дело № 1814/2003г. на САС, 6 състав. Поради това, че плащанията в размер 76 598,04 щ. д. касаят друго правоотношение – записа на заповед, издаден като гаранция по споразумението от 12.07.1997г. и по който е образувано изп. дело № 4216/1998г. на СОС, 2 отд., 7 уч., тази сума не е отнесена по задължението към процесния запис на заповед.
Относно възражението за прихващане на сумата 191 476 щ. д. е направен извод, че е преклудирано, тъй като е разгледано по гр. д. № 415/1999г., СГС, І-12 и по него е налице сила на пресъдено нещо. По отношение възражението за прихващане на задължението на ищеца в размер 622 000 лв. – получени от Д. вноски за погасяване на задължението по договора за заем, е прието, че не е конкретизирано. Изложени са и съображения, че получените с РКО общо 37 287,88 щ. д. са отчетени и приспаднати в споразумението от 12.07.1997г. между страните.
В същото време въззивният съд е обсъдил събраните доказателства /заключения на съдебно-счетоводна експертиза, протоколи на ОС на съдружниците на „Е” ООД, РКО, споразумителен протокол от 06.04.1997г., протокол – разписка от 09.04.1997г., нотариални актове за покупко-продажба на недвижим имот и др./, приел е, че дължимата сума е в размер 191 746 щ. д. главница и 25 571,50 щ. д. лихви, съществува частично вземане по единия запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г., половината от задълженията са присъдени с влязло в сила съдебно решение и същите покриват издаването на записи на заповед за 100 000 щ. д., както е признато с решението по гр. д. № 415/1999г. на СГС, І-12 и по настоящото дело, а извършените плащания по изп. дело по другия запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г. не покриват цялото задължение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Релевираният от касатора довод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен. Точното прилагане на закона по смисъла на цитираната разпоредба е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантния материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
По въпроса за връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение като причина за неговото издаване е налице константна практика на ВКС за необходимостта да се изследват конкретните каузални правоотношения между страните при реализиране на менителнични права, при наличие на паралелно съществуване на тези отношения – напр. решение № 615 от 20.08.2007 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 121 от 01.07.2009г. по т. дело № 55/2009г. ВКС, ТК, ІІ т. о. и др. В този смисъл при предявен установителен иск на основание чл. 252 ГПК /отм./ за дължимост на сумата по запис на заповед, издаден като гаранция за плащане на задължението по договор за заем, влязлото в сила осъдително решение по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД по договора за заем следва да бъде съобразено и да бъде зачетена формираната сила на пресъдено нещо.
Приемайки, че с влязлото в сила решение по т. дело № 1814/2003г. на САС е формирана сила на пресъдено нещо за пълния размер на дължимите суми по договора за заем към 03.12.2003г. / 191 746 щ. д. – главница и 25 571,50 лв. – възнаградителна лихва/, въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г., ВКС, ОСГК, т. 1/ е решил въпроса „дали уважаването на частичния иск формира сила на пресъдено нещо за размера на цялото вземане”. При уважаване на предявения частичен иск сила на пресъдено нещо се формира само за размера на заявената част от задължението. Независимо от това, не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е установил размера на дължимите суми въз основа на обсъждане и на събраните по делото доказателства.
Релевантните за спора въпроси са: какъв е предметът на установяване по иска с правно основание чл. 252 ГПК /отм./; задължен ли е съдът при уважен частичен иск за присъждане на част от дължимата сума по каузалното правоотношение /в случая по договор за заем на основание чл. 240 ЗЗД/ в производството по чл. 252 ГПК /отм./ за установяване дължимостта на сумата по записа на заповед, издаден като гаранция за връщане на заетата сума, да обсъди възражението за нищожност на договора за заем и да установи размера на цялата дължима сума и извършеното плащане. По отношение на възражението за нищожност на договора за заем е налице процесуална преклузия, предвид влязлото в сила решение по т. дело № 1814/2003г. на САС и въззивната инстанция се е съобразила със закона и практиката на ВКС.
Като е обсъдил събраните доказателства и е приел, че дължимата сума е в размер 191 746 щ. д. – главница и 25 571,50 щ. д. – лихви, съществува частично вземане по единия запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г., половината от задълженията са присъдени с влязло в сила съдебно решение и същите покриват издаването на записи на заповед за 100 000 щ. д., а извършените плащания по изп. дело по другия запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г. не покриват цялото задължение, решаващият съдебен състав в съответствие с постоянната съдебна практика е изяснил размера на цялата дължима сума, извършените плащания и е постановил решението си.
Въпросът „дали приетото от съда по отношение на един от няколкото издадени записа на заповед формира сила на пресъдено нещо и по отношение на другите менителнични сделки” е важен, но не е релевантен за спора, тъй като съдебният състав е отчел извършените плащания по изп. дело № 4216/1998г. на СОС, 2 отд., 7 уч. по другия запис на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г. и е констатирал, че не покриват цялото задължение, като е съпоставил размера на дълга по договора за заем и двата записа на заповед от 05.08.1996г. с падеж 01.07.1997г., единият от които е процесният, а другият – предмет на гр. д. № 415/1999г. на СГС във връзка с изп. дело № 4216/1998г. на СОС, 2 отд., 7 уч.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 739 от 25.06.2009г. по гр. д. № 749/2008г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.