О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 426
гр. София, 16.10. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 945 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. Г., чрез адвокат Е. В., срещу решение № 389 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 250/2018 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено решение № 92/17.05.2018 г. по гр. дело № 109/2017 г. на Златоградския районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е уважен искът с правна квалификация чл. 109 ЗС, предявен от Р. А. Г., А. А. Ч., С. А. Т., Х. А. Г. и Е. А. Д. срещу А. А. Г., за осъждане на касатора да преустанови неоснователните си действия, с които пречи на ищците да упражняват правото си на собственост върху дворно място от 270 кв. м, ведно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда върху 46 кв. м, което място участва в образуването на УПИ ****, кв. 17 по ЗРП на гр.Неделино, одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г., издадена от Община Неделино, като премахне извършеното от него през 2001-2002 г. строителство на „Пристройка към съществуваща сграда – нова жилищна сграда“ със застроена площ от 98 кв. м в съсобствения парцел УПИ ****, кв. 17 по ЗРП на [населено място], представляваща незаконен строеж, за негова сметка.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният негаторен иск бъде отхвърлен със законните последици.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, за които се поддържа, че са от обуславящо значение за изхода на спора, и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната и казуалната практика на ВКС, както и че произнасянето на касационната инстанция по тях с решение по реда на чл. 290 ГПК би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК. Тези въпроси са следните:
1. Ако едно лице не е собственик на имот, в който е извършено строителство, а в последствие стане съсобственик с извършителя на строежа, може ли да предяви иск по чл. 109 ЗС с твърдения за нарушени съсобственически права;
2. Дали ищците е следвало да докажат, че действията на ответника, изразяващи се в извършено строителство в съсобствения им имот и завземането по този начин на по-голяма част от дворното място, им пречат да упражняват правата си в него;
3. Кои са юридическите факти, които обосновават основателността на иск по чл. 109 ЗС при извършено строителство в съсобствен имот от един от съсобствениците;
4. Ако ищецът с исковата молба не е въвел конкретни твърдения за извършени от ответника действия или бездействия, създаващи за ищеца пречки за използването на съсобствения имот, по-големи от обикновените, допустимо ли е ищецът, в отговора на въззивната жалба, да прави такива твърдения;
5. Може ли за първи път с отговора на въззивната жалба ищецът да посочи конкретни твърдения относно предпоставките на чл. 109 ЗС за конкретни действия, които ограничават правото на съсобственика и може ли въззивният съд да се произнесе по тях;
6. От кой момент настъпва преклузията за ищеца да твърди нови факти, да уточнява твърдяни факти, както и да представя доказателства;
7. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по това, въведено едва пред въззивната инстанция (в отговора на въззивната жалба), твърдение на ищците.
Сочи се, че обжалваното решение противоречи на: ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015г. на ОСГК на ВКС, съгласно което ищецът по иск с правно основание чл. 109 ЗС е необходимо да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право, а съдът следва да извърши конкретна преценка дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават на ищеца пречки за упражняване правото му на собственост и дали тези пречки са по-големи от обикновените; решение № 299/15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 125/26.06.2013 г. по гр. д. № 939/2012 г. на ВКС, І г. о., съгласно които построяването на законна или незаконна сграда или пристройка в съсобствен имот само по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, като само ако построеното пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си в съсобствеността, последните могат да искат премахване на постройката; решение № 411/2.03.1999 г. по гр. д. № 2190/1998 г. на ВКС, V г. о. и решение № 2240/13.01.2003 г. по гр. д. № 2810/2001 г. на ВКС, ІV г. о., съгласно които негаторният иск е основателен, когато е налице противоправно въздействие върху общи части на съсобствен имот и когато то смущава или пречи на останалите съсобственици да ползват имота; решение № 316/18.02.2005 г. по гр. д. № 2746/2003 г. на ВКС, ІV г. о., в което е прието, че за успешното провеждане на иск по чл. 109 ЗС не е достатъчно само изградената в съсобствен имот постройка да е незаконна, но е необходимо ищецът да докаже, че тя му пречи да упражнява в пълен обем правата си на собственост; решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., в което е разяснено, че трябва да е налице причинна връзка между пречките за упражняване право на собственост на ищеца и поведението на ответника; решение № 1019/21.01.2010 г. по гр. д. № 235/2008 г. на ВКС, І г. о. и решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно които, ако не е имало предишно състояние, защото още с построяването на сградата тя е била в същия вид макар и в отклонение от одобрения архитектурен проект, искът по чл. 109 ЗС за възстановяване на предишно състояние е неоснователен; решение № 53/30.04.2018 г. по гр. д. № 3540/2016 г. на ВКС, І г. о., тъй като във въззивното решение не са посочени дяловете на страните и дали застроеното превишава правата им, както и ищците не са посочили ясно какви ограничения търпят от извършеното строителство; решение № 120/4.04.2013 г. по гр. д. № 964/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 99/22.06.2015 г. по гр. д. № 6817/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 324/16.10.2013 г. по гр. д. № 1272/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 25/30.03.2017 г. по гр. д. № 2389/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 154/31.08.2012 г. по гр. д. № 746/2010 г. на ВКС, І г. о., съгласно които разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви по спорния предмет на делото, като съобрази наведените доводи във въззивната жалба; решение № 135/31.07.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г. на ВКС, І г. о., в което е посочено, че търсената по исков ред защита трябва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да нарушава правната сфера на нарушителя и да ограничава необосновано неговите права; ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което въззивният съд не е трябвало да се произнася по наведените едва пред него твърдения на ищците, представляващи изменение на иска, че пристройката закрива южната фасада и прозорците на старата жилищна сграда.
Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Излагат се твърдения, че Окръжен съд – Смолян е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, които са взаимно изключващи се – веднъж се приема, че не е доказан фактическият състав на чл. 109 ЗС и втори път – че преченето да се ползва земята с оглед правата на всеки съсобственик е налице. Освен това в мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил, че съгласно приетата по делото съдебна експертиза, процесната постройка закрива южната фасада и прозорците на съществуващата съсобствена сграда, което не кореспондира с текста на приложеното по делото заключение на вещото лице, нито с посоченото от него в съдебно заседание, поради което съдът е решил делото въз основа на несъществуващо доказателство.
Ответниците по касационната жалба – Р. А. Г., А. А. Ч., С. А. Т. и Е. А. Д., са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационно обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на разноските, направени в касационното производство.
Ответниците К. И. Г., С. Х. Г. и Ю. Х. Г. (конституирани по реда на чл. 227 ГПК на мястото на ищеца Х. А. Г.), не вземат становище по касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба Б. К. Г. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.
Първоинстанционното дело е образувано по искова молба, подадена от Р. А. Г., А. А. Ч., С. А. Т., Х. А. Г. и Е. А. Д., с която срещу А. А. Г. е предявен иск по чл. 109 ЗС, както и евентуален иск по чл. 32, ал. 2 ЗС, предявен срещу А. А. Г. и Б. К. Г..
В исковата молба ищците твърдят, че те и ответниците са законни наследници на А. А. А., починал на 26.08.1976 г., и Р. В. Г., починала на 21.11.2008 г., като всички заедно са собственици на застроено и незастроено дворно място от 270 кв. м, ведно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда върху 46 кв. м, което място участва в образуването на парцел ****, кв. 17 по ЗРП на гр.Неделино, одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г. на Община Неделино, при граници на парцела: имот на Д., имот на Д., имот на О. и имот на Б.. Ищците излагат, че през 2001 г. ответникът А. А. Г. започнал строителство на пристройка към съществуващата жилищна сграда в гореописания съсобствен имот. Ищците не са му учредявали право на строеж, няма одобрен инвестиционен проект, както и разрешително за строеж и протокол за строителна линия и ниво. Ищците твърдят, че въпреки че ответникът се е снабдил с удостоверение за търпимост, то е нищожно, защото пристройката не е построена до 31.03.2001 г. Сочат, че със самото построяване на сграда върху съсобствения им имот без тяхно съгласие, им се пречи да ползват земята, върху която е построена пристройката, в пълен обем съобразно правото им на собственост. Ето защо молят съда да постанови решение, с което да осъди А. А. Г. да преустанови неоснователните си действия, с които им пречи да упражняват правото си на собственост върху дворното място с площ от 270 кв. м, ведно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда върху 46 кв. м, което място участва в образуването на УПИ **** по ЗРП на гр.Неделино, като премахне извършеното от него през 2001 г. строителство на „Пристройка към съществуваща сграда – нова жилищна сграда“, със застроена площ от 101 кв. м, представляващо незаконен строеж, за негова сметка. Предявен е и иск с правно основание чл. 32, ал.2 ЗС за разпределение правото на ползване на съсобствения на страните УПИ ****. Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 109 ЗС. Същият е приел за установено по делото, че ищците и ответниците са съсобственици на дворно място от 270 кв. м, ведно с построената в него върху 46 кв. м двуетажна полумасивна жилищна сграда, което място участва в образуването на парцел ****, кв. 17 по ЗРП на гр.Неделино, одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г., издадена от Община Неделино. Посочил е, че ответникът А. Г. е изградил без всякакви строителни книжа двуетажна пристройка към горепосочената сграда, със застроена площ от 98 кв. м, като е заключил, че този строеж не е търпим, въпреки издаденото в обратен смисъл удостоверение. Съдът се е позовал на ТР № 4/6.11.2017 г. на ВКС, ОСГК по тълк. д. № 4/2015 г., в т. 3 от което е прието, че понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, и в този случай не е необходимо ищецът да доказва въпросното пречене. Златоградският районен съд е счел, че именно такъв е казусът, с който е сезиран. Изложил е, че всеки от съсобствениците, каквито са страните по делото, има право да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение. Ищците са навели твърдения, че ответникът А. Г. им пречи да ползват земята, върху която е застроена пристройката. Същите не са ангажирали доказателства в тази насока, но е ясно (в съответствие с визираното в т. 3 на тълкувателното решение), че пречене е налице – да се ползва земята, с оглед правата на всеки съсобственик и с оглед нейното предназначение.
За да потвърди обжалваното пред него решение, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са братя и сестри и съсобственици на следния недвижим имот, придобит по реда на наследяването и давностно владение: дворно място от 270 кв. м, ведно с построената в него двуетажна полумасивна жилищна сграда, върху 46 кв. м, което място участва в образуването на парцел ****, кв. 17 по ЗРП на гр.Неделино, одобрен със заповед № РД-23/12.01.1987 г. на Община Неделино, като през 2001 г. А. А. Г. е започнал строителство на пристройка към съществуващата жилищна сграда. Съдът е посочил, че е била построена двуетажна полумасивна пристройка със застроена площ от 98 кв. м, за която има издадено удостоверение за търпимост по пар. 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ, но е направил извод, че строежът не е търпим, тъй като съгласно нормативната уредба такова удостоверение би могло да бъде издадено само за строежи, които са били завършени в груб вид до 31.03.2001 г. Счел е, че процесната пристройка е извършена без необходимите строителни книжа, останалите съсобственици не са учредявали в полза на А. Г. право на строеж, същата е без одобрени инвестиционни проекти, без издадено разрешение за строеж, без протокол за строителна линия и ниво. Съгласно изложените в решението съображения негаторният иск, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. За уважаването на иск по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените – чл. 50 ЗС. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Без съмнение нарушенията на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него, могат да се интерпретират пряко като „неоснователно действие“ по смисъла на чл. 109 ЗС. Окръжен съд – Смолян, като е изходил от естеството на негаторния иск и събраните пред него доказателства, е направил извод, че с изграждането на пристройката от А. Г. се накърняват правата на ищците свободно да упражняват правото си на собственост в пълен обем и се ограничава правото им на собственост върху дворното място, тъй като в последното ответникът е построил жилищна сграда със застроена площ от 98 кв.м. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Допълнително е посочил, че от заключението на вещото лице М. са установява, че процесната пристройка смущава правото на собственост на ищците и като закрива южната фасада и прозорците на старата жилищна сграда (доводи, развити от ищците за първи път в писмената им защита пред първоинстанционния съд, както и в отговора на въззивната жалба).
Настоящият съдебен състав на ВКС, второ гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да формулира ясно и точно правния въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение, като същевременно аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В противен случай Върховният касационен съд на Република България не допуска касационно обжалване на формално основание.
По първия въпрос, посочен в изложението към касационната жалба, А. Г. не е навел конкретни и мотивирани съображения за наличието на основание по чл. 280, ал. 1 , т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Освен това така формулираният въпрос не съответства на фактите по делото, възприети от въззивния съд, и в този смисъл е правно ирелевантен, тъй като ищците не са придобили идеални части от имота след извършване на процесния строеж, а са притежавали такива и преди това (в качеството им на наследници на баща им А. А., починал на 26.08.1976 г.), но правата им на собственост са били признати с влязло в сила на 24.04.2012 г. съдебно решение, предвид възникнал спор с А. Г..
По втория формулиран въпрос съдът счита, че постановеното въззивно решение не противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС и практиката на ВКС. Въззивният съд изрично е посочил, в съответствие със закона и установената съдебна практика, че за уважаването на иск по чл. 109 ЗС във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените, като в тази връзка е приел, че по делото са налице такива доказателства. Същевременно Смолянският окръжен съд е възприел становището на Районен съд – Златоград, че с изграждането в процесното място на пристройка със застроена площ от 98 кв. м ответникът очевидно ограничава правото на ищците свободно да упражняват правото си на собственост върху дворното място. Тези мотиви, като цяло, съответстват на възприетото в т. 3 от ТР № 4/6.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което не във всички случаи ищецът трябва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че съответното неоснователно действие му създава пречки за използване на собствения му (съсобствения) имот, по-големи от обикновените, доколкото са налице хипотези (неизчерпателно изброени), при които е ясно, че пречене по смисъла на чл. 109 ЗС е налице. Преценката за правилността на изводите на въззивния съд, с оглед събраните по делото доказателства и установени обстоятелства, че в случая е налице именно такава хипотеза, може да бъде извършена от настоящата съдебна инстанция едва след допускане на касационно обжалване. Третият въпрос, така както е зададен, е прекалено общ и не отговаря на възприетото в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение. По този въпрос липсват и изложени конкретни аргументи за наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По останалите четири въпроса също не следва да се допусне касационно обжалване, тъй като не са обуславящи за изхода на спора по делото. Както бе отразено по-горе, и първоинстанционният, и въззивният съд са приели на първо място, че искът следва да бъде уважен, тъй като с извършения незаконен строеж се пречи на ищците да ползват земята, с оглед правата им и с оглед предназначението на земята. Такива доводи са наведени от ищците още с исковата молба, видно от прочита й. Освен това касаторът не е посочил конкретна съдебна практика, която въззивният съд да е нарушил във връзка с тези въпроси, нито е аргументирал приложение на чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК. Цитираното тълкувателно решение е неотносимо, доколкото се отнася до хипотеза, различна от настоящия спор. В тази връзка настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС съобразява и служебно известната му съдебна практика – решение № 272/5.07.2010 г. по гр. д. № 946/2009 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която за първи път пред въззивната инстанция ищецът може да уточни иска си по чл. 109 ЗС, като посочи изчерпателно с какво неоснователното действие му пречи да упражнява правото си на собственост.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че в случая не е налице и твърдяната очевидна неправилност на решението – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
В решение № 15 от 6.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 от ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Предвид изложеното, настоящият съд не следва да допусне касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба, подали отговор на същата, имат право на направените разноски за адвокат в размер на 600 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 389 от 25.10.2018 г. по гр. дело № 250/2018 г. на Окръжен съд – Смолян.
ОСЪЖДА А. А. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Р. А. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1, ап. № 1, А. А. Ч., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], С. А. Т., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община] и Е. А. Д., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], разноски пред ВКС в размер на 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: