1
5
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 426
София, 03.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 561 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Г., чрез адв. С. А. Т., АК – [населено място], против решение № 133 от 9. 11. 2017 г. по гр. д. № 324/2017 г. на ОС – Ямбол, потвърждаващо решение № 71 от 31. 07. 2017 г. по гр. д. № 571/2015 г. на РС – [населено място], с което е отхвърлен предявеният от Д. В. Г. против Община – Е. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните по делото, че ищецът Д. В. Г. е собственик, на основание прехвърлителна сделка, на 220/3566 идеални части от поземлен имот с идентификатор 27382.500.9571 по КК на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-103/28. 11. 2008 г.
Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на иска. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответната страна по касационната жалба Община – Е., чрез упълномощения адвокат И. П. Ч., АК – Я., изразява становище за липса на основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения и за правилност на решението и неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на окръжния съд е приел, че ищецът не е собственик на 220/3566 идеални части от поземлен имот с идентификатор 27382.500.9571 по КК на [населено място] на посочените от него основания: а/. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с н.а. № 67/15. 05. 1971 г.; б/. последващо включване на цялото придобито дворно място в парцел, отреден за жилищен комплекс, без проведено отчуждително производство за 220 кв.м. от дворното място; в/. застрояване на парцела с пететажен жилищен блок; г/. нанасяне на парцела като поземлен имот с идентификатор 27382.500.9571 по действащата КК, одобрена 2012 г., целият с площ от 3566 кв.м., в която площ се включват и неотчуждените 220 кв.м.
Прието е, че със сключения през 1971 г., между Д. В. Г. и В. Г. Г., договор се постига съгласие за прехвърляне на собствеността върху 1/2 идеална част от дворно място от 1490 кв.м., находящо се в [населено място], съставляващо парцел Х., отреден за имоти пл. № № 767 и 768, в кв. 47 по плана на града от 1966 г., но площта на дворното място, притежавана от прехвърлителя В. Г. Г. /баща на ищеца/, е била не 1490 кв.м., а 1270 кв.м., тъй като 220 кв.м. от включения в парцела имот пл. № 767 са били одържавени през 1954 г., с акт за завземане на недвижим имот за държавен № 71 от 25. 12. 1954 г., съставен на основание Указ № 54 от 5. 02. 1954 г. и ПМС № 219/1953 г. Одържавените 220 кв.м. са посочени в акта като собствени на Р. П. Г. (наследодателка на Д. В. Г.). Същите са били застроени със склад-хамбар за зърнени храни, който склад е съборен и върху мястото е построен жилищен блок. Въз основа на решение № РД-07-263/21. 12. 1998 г. на областния управител на Бургаска област и експертиза за определяне размера на обезщетението по ЗОСОИ чрез съсобственост върху недвижим имот наследниците на Р. П. Г. – Г. В. Г., Д. В. Г., И. Д. Г., Р. Д. М., М. Д. П. и Т. Д. Ч. са обезщетени за завзетия с акта от 1954 г. имот, на основание ЗОСОИ, със съсобственост върху 88, 596 идеални части от магазин-общинска собственост, находящ се на първи етаж в пететажен жилищен блок в парцел Х, кв. 62 по плана на [населено място], [улица], описан в А. № 116/24. 09. 1998 г., съответстващи на стойността на одържавения имот. Впоследствие, въз основа на заповед № ЛС/Р-80 от 28. 02. 2001 г. на кмета на Община – Е. и с договор за покупко-продажба на идеална част от недвижим имот частна общинска собственост от 20. 05. 2003 г. са закупили от общината и нейните 11, 404 % идеални части от собствеността върху магазина.
Прието е, че след като към 1971 г. 220 кв.м., съставляващи част имот пл. № 767, включен в дворното място от 1490 кв.м., са били държавна собственост, то прехвърлителната сделка е породила действие за 1/2 ид.ч. от дворно място от 1270 кв.м., което като стойност съответства на имот с площ от 635 кв. /1/2 от 1270 = 635/ Собственик на останалите 220 кв.м. от имот пл. № 767, включен в дворното място от 1490 кв.м., е била държавата.
Прието е, че по регулационния и кадастрален план от 1980 г. имот пл. № 767 е бил включен в парцел Х., кв. 47, отреден за жилищен комплекс и през 1986 г. ищецът изгубил собствеността върху придобитите 1/2 ид.ч. от дворното място от 1270 кв.м. на основание отчуждително производство по чл. 63 – чл. 109 З. /отм./. Отчуждаването на имот пл. № 767 от Д. В. Г. е станало въз основа на заповед № ЛС/Р-285 от 7. 08. 1986 г. на кмета на Община-Е., за строителство на жилищен блок. Отчуждителното производство е било проведено като за реална част от 646 кв.м. от имота /1/2 от 1270 = 635/, тъй като останалите 220 кв.м. били държавна собственост. За тези 646 кв.м., ведно с построените в имота масивна жилищна сграда, стопански постройки и подобрения Д. В. Г. бил обезщетен с едно четиристайно жилище и едно двустайно жилище за сина му В. Д. Г.. Предоставените в обезщетения жилища били индивидуализирани със заповеди по чл. 100 З. /отм./.
Прието е, че след като в резултат на прехвърлителната сделка, сключена 1971 г., ищецът е придобил 1/2 ид.ч. от дворно място от 1270 кв.м. и впоследствие, през 1986 г., относно собствената му 1/2 идеална част от дворното място е било проведено отчуждително производство по З. /отм./, приключило с имотното му обезщетяване с два апартамента, то ищецът е изгубил собствеността си върху придобития през 1971 г. имот и понастоящем не е собственик нито на 220/3566 идеални части от поземлен имот с идентификатор 27382.500.9571 по КК на [населено място], с площ от 3566 кв.м., в който е включен имот пл. № 767 по плана от 1966 г., нито на реална част от 220 кв.м. от имота от 3566 кв.м.
Възприет е изводът на първоинстанционния съд, чрез препращане към мотивите му по реда на чл. 272 ГПК, че искът би бил неоснователен дори да се приеме, че реална или идеална част от имота на ищеца е била отнета от държавата не по установения в закона ред, тъй като в този случай би бил приложим чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, но би била налице пречка по чл.2, ал. 3 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. То съдържа множество оплаквания за неправилност на съдебния акт, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК, идентични с развитите и в касационната жалба. Въпросът: „Може ли в конкретния случай да се приеме, че ищецът е придобил и към настоящия момент е собственик на претендираните 220 кв.м. от процесния поземлен имот при наличието на валиден титул за собственост на името на неговия праводател и притежавал ли е последният към момента на прехвърлителната сделка правото на собственост върху претендираната от ищеца част?“ не поставя за разглеждане принципен проблем от материалното или процесуалното право, формирането на становище по който ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът касае възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, обсъждане на събраните по делото доказателствата, съответствието на правните изводи с материалния закон и по съществото си съдържа питане за правилността на обжалвания съдебен акт (дали решението е обосновано и дали е постановено в противоречие с материалния закон). Поради това, поставеният въпрос не покрива изискванията за наличие на общо основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК. В случая не е мотивирано и с какво отговорът на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На следващо място, въпросът не е от значение за изхода на делото. Дори да се приеме, че 220 кв.м. от придобития от ищеца през 1971 г. имот са били отнети от държавата не по установения в закона ред (включени в терен, предвиден за построяване на пететажен жилищен блок, без проведено отчуждително производство и без обезщетяване на собственика), в който случай би бил приложим чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, то реституционното действие на закона не би могло да се породи, поради наличие на пречка за възстановяване на собствеността по чл.2, ал. 3 ЗВСОНИ. Имотът не съществува реално в размерите, в които е отчужден – налице би била хипотезата на неправомерно отнет застроен имот, разрушаване на сградите и осъществяване на ново строителство на пететажен жилищен блок, с което теренът е придобил обслужващ характер спрямо новото строителство.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на Община – Е. сумата 200 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 133 от 9. 11. 2017 г. по гр. д. № 324/2017 г. на ОС – Ямбол.
ОСЪЖДА Д. В. Г., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на Община – [населено място] сумата 200 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: