О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
гр. София, 16.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1048 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. С. Я. срещу решение № 1333 от 6.11.2018 г. по гр. дело № 2053/2018 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 2340 от 11.06.2018 г. по гр. дело № 5164/2017 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу М. А. Я., Ц. Д. И. и М. А. И. (П.) субективно и обективно съединени искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид. ч. от УПИ ****, кв. 27 по плана на [населено място], одобрен със заповед № 75/20.04.1989 г., застроено и незастроено, с площ от 655 кв. м, ведно с построената в същия имот жилищна сграда, с площ от 54 кв. м, навес с площ от 28 кв. м и навес с площ от 15 кв. м, при граници: УПИ ****, УПИ ****, улица, УПИ **** и УПИ ****, на основание придобивна давност за периода 6.03.1984 г. – 2012 г.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради необоснованост, нарушаване на съдопроизводствените правила и нарушаване на материалния закон, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковите претенции за собственост да бъдат уважени.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и по които въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно:
1. Може ли съдът, при положение, че никой от участващите в делото не се позовава и не твърди да са възникнали вещни права по силата именно на протокола за спогодба по визираното делбено дело от 1984 г., сам служебно да навежда и да приема основания за собственост, различни от заявените от ищеца и от тези, които самите страни заявяват.
По този въпрос се поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с определение № 273/28.05.2018 г. по гр. д. № 3465/2017 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 253/25.09.2012 г. по гр. д. № 501/2011 г. на ВКС.
2. Ако се приеме, че съдът по свой почин се е занимавал и разгледал въпроса за наличието на друго придобивно основание, по силата на което е възникнала съсобствеността, сама по себе си делбата на наследствения на единия съпруг имот, извършена по време на брака, в която е уговорено плащане, обхваща ли се от презумпцията за съвместен принос, ако не е доказано самото извършено по време на брака плащане от съпрузите. По този въпрос се твърди противоречие с ППВС № 5/31.10.1972 г. и решение № 241/4.04.1989 г. на ВС, ІІ г. о.
3. Може ли неучастващият в тази делба съпруг на свое собствено основание, каквото е упражняването на давностно владение, да претендира възникване на собствени права върху имота.
По третия въпрос се твърди противоречие с приетото в определение № 161/11.07.2016 г. по ч. гр. д. № 1328/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., постановено по друг правен спор между същите страни.
Ответниците по касационната жалба – М. А. Я., Ц. Д. И. и М. А. П., са депозирали по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендират присъждане на направените в касационното производство разноски.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, съобрази следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд на релевираните от касатора основания е обусловено от формиране на положителен извод, според който посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК са от обуславящо значение за изхода на конкретното дело, като при това въпросите следва да са разрешени в отклонение от задължителната и казуална практика на ВС или ВКС.
С исковата молба А. С. Я. е предявил срещу М. А. Я., Ц. Д. И. и М. А. И. (П.) положителни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищецът твърди, че по време на брака му с първата ответница последната сключила на 6.03.1984 г. по гр. д. № 161/1984 г. на Пловдивския районен съд спогодба за делба с останалите ответници относно дворно място с площ от 740 кв. м, съставляващо УПИ **** по плана на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда с площ от 52 кв. м, навес и други подобрения. Съгласно спогодбата земята и сградата били поставени в дял на М. Я., като тя се съгласила да заплати на останалите две ответници сумата от 5 446 лв. През 2014 г. ответниците Ц. И. и М. И. предявили иск срещу Я. за развалянето на спогодбата поради неплащане на цената. А. Я. заявява, че не знае дали цената по спогодбата е била платена, нито дали спогодбата е породила транслативния си ефект, поради което претендира, че заедно с М. Я. е придобил в режим на СИО собствеността върху имота на основание давностно владение, упражнявано в периода 6.03.1984 г. – 2012 г., тъй като единствено те двамата по време на брака си, до неговото прекратяване, осъществявали фактическата власт върху земята и сградата. Ищецът твърди, че след прекратяването на брака през 2012 г. е налице разделна съсобственост при права 1/2 ид. ч. за него и 1/2 ид. ч. за М. Я.. Въз основа на така изложеното, моли съда да установи правото му на собственост върху 1/2 ид. ч. от визираните по-горе имоти.
М. Я. е оспорила исковете. Изложила е становище, че сумата по съдебната спогодба не е била заплатена, поради което не е настъпил транслативният ефект на спогодбата, а ако е настъпил, собствеността принадлежи единствено на нея, тъй като липсвала възмездност. Счита, че е придобила имота по наследство и давностно владение, започнало след смъртта на баща й през 1980 г., и същият е нейна лична собственост.
Останалите две ответници са оспорили исковете. Съгласно изложеното от тях, поради неплащането на цената не бил настъпил транслативният ефект на спогодбата. Ответниците И. оспорват ищецът и ответницата Я. да са придобили имота по давност, още повече в режим на СИО.
За да формира извода си за неоснователност на предявените установителни искове за собственост, въззивният съд е приел, че ищецът не се легитимира като собственик на процесния имот на основание придобивна давност за периода 1984 г. – 2012 г., тъй като по силата на съдебна спогодба, одобрена с определение на Пловдивския районен съд от 6.03.1984 г. по гр. д. № 161/1984 г., е придобил в режим на СИО заедно с ответницата М. Я. 5/6 ид. ч. от процесните недвижими имоти; останалата 1/6 ид. ч. е била лична собственост по наследство на съпругата му, като съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД давност между съпрузи не тече, поради което не е налице фактическият състав на чл. 79 ЗС. В решението е съобразено, че ответницата М. Я. е сключила граждански брак с ищеца А. Я. на 19.09.1982 г., прекратен с развод през 2012 г. Към датата на сключване на съдебната спогодба на 6.03.1984 г. Я. е притежавала 1/6 ид. ч. от процесните недвижими имоти по силата на наследствено правоприемство, а по силата на сключената съдебна спогодба е придобила останалите 5/6 ид. ч. от ответниците Ц. И. и М. П.. Изложени са съображения, че доколкото същите са придобити възмездно срещу задължение за заплащане на парично уравнение, то по силата на действащия към посочената дата Семеен кодекс от 1968 г., те са станали съпружеска имуществена общност. Прието е, че за настъпване на вещнопрехвърлителния ефект на спогодбата е правно ирелевантно обстоятелството, че уговореното в съдебната спогодба парично уравнение не е било заплатено, тъй като незаплащането на същото в установения за това срок, не води до автоматично разваляне или прекратяване на действието на спогодбата, а дава право на лицата, в чиято полза е било уговорено, да искат реално изпълнение на поетото задължение, обезщетение за неизпълнение или да развалят договора. Формиран е решаващ правен извод, че ищецът не би могъл да придобие отново правото на собственост върху имотите на заявеното в исковата молба придобивно основание – изтекла след сключване на спогодбата придобивна давност, тъй като давностно владение може да се упражнява само върху чужд, а не и върху свой имот. Посочено е, че правният извод на нотариуса в представения по делото констативен нотариален акт, съставен през 1992 г., с който ответницата Я. е била призната за собственик на процесните имоти на основание давностно владение, с оглед установените по делото обстоятелства, че тя вече е била негов собственик по силата на наследяване и сключената съдебна спогодба, следва да се счита за опроверган. По отношение на притежаваната на лично основание от бившата съпруга на ищеца 1/6 ид. ч. от имотите е прието, че също не е осъществен фактическия състав на чл. 79 ЗС, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „в“ ЗЗД давност между съпрузи не тече.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивният съд да разгледа предявения иск за собственост на заявеното от ищеца основание, съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, не е разрешен в противоречие, а изцяло в съответствие с константната съдебна практика. В конкретния случай въззивната инстанция е разгледала исковата претенция именно въз основа на фактите, релевирани от ищеца в исковата молба, с оглед на което е приела, че не е налице твърдяният оригинерен придобивен способ за придобиване на процесните имоти по давност и е отхвърлила исковете на предявеното основание. Съдебното решение следва да се основава на приетите от съда за установени обстоятелства и върху закона, като съдът в процеса на установяване на имащите значение за спора факти и обстоятелства следва да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение. Поради това съдът е длъжен, постановявайки решението си, да обсъди и съобрази всички относими към спорния предмет доказателства, т.е. всички доказателства, които са ангажирани с цел установяване осъществяването на имащ правно значение факт и да прецени значението и правните последици от осъществяването на този факт за съществуването на спорното право, обсъждайки при това всички наведени от страните доводи, свързани с осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства и значението им за възникването, съществуването и погасяването на спорното правоотношение (решение № 15/6.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, ІІ г. о.). Съгласно чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност и други установени от закона основания като константно е разбирането на теорията и съдебната практика, че ако собствеността на един недвижим имот е придобита на едно правно основание, то тя не може да бъде придобита и на друго основание (решение № 187/20.07.2012 г. по гр. д. № 112/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 159/1.07.2014 г. по гр. д. № 1435/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 172/12.10.2016 г. по гр. д. № 1424/2016 г. на ВКС, І г. о.). Конкретно в дадения случай, съдът като е установил с оглед данните по делото, че 5/6 ид. ч. от процесните имоти са били придобити от ищеца и ответницата Я. в режим на СИО, е отхвърлил исковата претенция на касатора на основание давностно владение, тъй като същото не би могло да бъда упражнявано по отношение на собствен имот. Досежно притежаваната от Я. 1/6 ид. ч. от процесните имоти, искът е отхвърлен с оглед нормативната забрана за прилагане института на давността между съпрузи.
По отношение на втория формулиран от касатора материалноправен въпрос, свързан с преценката дали в хипотеза на извършена чрез съдебна спогодба делба на сънаследствен имот на единия съпруг по време на брака, при поето задължение за заплащане на сума за уравнение на дяловете и липса на данни сумата да е изплатена по време на брака възниква съпружеска имуществена общност върху недвижимия имот, също не се установява твърдяното противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС. С влизане в сила на СК от 1968 г. (отм.) за пръв път се въведе институтът на съпружеската имуществена общност. Съгласно чл. 13 от този кодекс всички недвижими и движимите вещи и права върху вещи, придобити от съпрузите през време на брака, принадлежат общо на двамата, независимо от това на чие име са придобити. От обхвата на имуществената общност по силата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм.) са изключени само вещите и правата върху вещи, които са придобити преди брака или през време на брака по наследство, дарение или по реда на чл. 389а – 389д ГПК (отм.). Съгласно разясненията на ППВС № 5/1972 г., т. 2 недвижимите и движимите вещи и правата върху вещи принадлежат общо на двамата съпрузи, ако придобиването е станало, докато трае бракът. Моментът на придобиването се определя съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобивен способ. Изключение от общността, освен в изрично посочените случаи на чл. 13, ал. 2 СК 1968 г. (отм.), е налице и ако те са придобити със средства, получени срещу вещи, индивидуална собственост на единия съпруг, когато през време на брака по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) се възложи неподеляемо жилище на единия съпруг за частта от възложеното жилище, която съпругът-наследник има по наследство или дарение, както и ако срещу индивидуален имот на единия съпруг, отчужден по реда на благоустройствените закони, бъде отстъпен друг имот само за частта покрита от стойността на отчуждения имот. Съдебната спогодба по дело за делба има значение на двустранен договор за съделителите, като конститутивното й действие настъпва от момента на постигане на съгласието между страните, обективирано в полагане на подпис под спогодителния протокол, и постановеното одобрение от съда (т. 8 от ППВС № 7/1973 г.). Съдебната спогодба, обаче, при която съделителят дължи плащане на сума за уравнение на дяловете, не е сред визираните в приложимия към настоящия казус чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. (отм.) изключения от общността, нито сред тези, изведени по тълкувателен път в ППВС № 5/1972 г.
Следва да се добави и че дори съдебната спогодба да бъде развалена по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД, А. Я. не би могъл да се позове на придобивна давност за периода преди развалянето на договора, независимо от обратното действие на развалянето. Това е така, защото докато не е развален договорът, приобретателят по него не може да формира анимус срещу себе си. Същият се счита собственик на основание договора и упражняваното от него владение върху имота е в изпълнение на едно от трите правомощия на собственика.
Третият формулиран от касатора въпрос, отнасящ се възможността неучаствалото в съдебната спогодба за делба на недвижим имот лице да претендира самостоятелно право на собственост върху имота-предмет на делбата на самостоятелно основание, каквото е упражняването на давностно владение, в отделено производство, няма обуславящо значение, доколкото изобщо не е поставен в основата на мотивите на въззивния съд. Същевременно последният не е и приел, че такова производство е недопустимо, а напротив – разгледал е предявените искове и като е установил, че не е настъпило твърдяното придобивно основание (давностно владение), е отхвърлил същите като неоснователни.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответниците по касационната жалба направените от последните разноски за адвокат в настоящото производство, възлизащи общо на 1 800 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1333/06.11.2018 г. по гр. дело № 2053/2018 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. С. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на М. А. Я., ЕГН [ЕГН], [населено място], № 14, ет. 2, ап. № 3, разноски пред ВКС в размер на 600 лв., както и на Ц. Д. И., ЕГН [ЕГН] и М. А. П., ЕГН [ЕГН], двете от [населено място], № 14, ет. 2, ап. № 3, разноски пред ВКС в размер на 1 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.