О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 427
София, 28.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№1020/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение №112 от 01.11.2017г., постановено по в.т.д. №268/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон. Сочи се, че въззивният съд не е обърнал внимание, че размерът на задължението на касатора към молителя по процесните фактури е 8 399.52лв., което обуславя извода, че неплащането на сумата не е резултат от финансови затруднения, а заради оспорване на вида и обема на работите по договора, осчетоводени от молителя. Излагат се съображения, че апелативният съд едностранчиво е анализирал данните от двете експертизи като неправилно е приел, че второто заключение не дава реална представа за финансовото състояние на длъжника. Оспорват се като необосновани изводите във въззивното решение, че длъжникът не е могъл да обслужва текущите си задължения с притежаваните активи, както и че е спрял плащанията към 01.01.2016г. при положение, че от данните по двете експертизи се установява, че пред периода от 30.09.2015г. до 30.04.2016г. дружеството е било финансово стабилно, платежоспособно и самостоятелно. Претендира се отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на молбата по чл.625 ТЗ, респ. връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаски АС.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, са формулирани следните пет правни въпроса, които според касатора обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно:
1. „Какъв следва да бъде обхвата на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №216/04.01.2011г. по т.д.№87/2010г., ВКС, ІІ т.о. и решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№741/2011г. на ВКС, І г.о
2. „Незаконосъобразните изводи на съда водят ли до неправилност на решението?”. Сочи се, че решението е постановено в противоречие с постановките в решение №218/21.05.2010г. по гр.д.№175/2010г. на ВКС, ІІ г.о.
3. „Допустимо ли е събирането на нови доказателства пред въззивната съдебна инстанция в производството по несъстоятелност и кога настъпва процесуалната преклузия?”. Според касатора въпросът е решен в противоречие с решение №150/30.12.2015г. по т.д.№34/2010г., на ВКС, І т.о.
4. „Допустимо ли е по почин на въззивната инстанция събирането на доказателства в производството по несъстоятелност?” Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с решение №140/28.12.2015г. по т.д.№3682/2010г. на ВКС, ІІ т.о.
5. „Задължен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства по въпроса за динамиката на ликвидността като индикатор на състоянието за неплатежоспособност.?” Твърди се, че по въпроса е налице безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение №80/08.10.2015г. по т.д.№1565/2014г., ВКС, І т.о., решение №225/08.12.2016г. по т.д. №2572/2015г., ВКС, І т.о., решение №153/23.12.2010г. по т.д.№255/2010г., на ВКС, І т.о., решение №241/21.16.2013г. по т.д.№158/2012г., на ВКС, ІІ т.о., решение №199/08.11.2013г. по т.д.№1819/2013г., на ВКС, ІІ т.о. и решение №99/01.07.2014г. по т.д.№2193/2013г., на ВКС, ІІ т.о.
В касационната жалба е направено твърдение и за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответното по касация дружество [фирма] –гр.Б., в който се поддържа, че не е налице инвокираното от касатора основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че решението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът не е допуснал поисканата от молителя-въззивник експертиза, не поради преклузията по чл.266, ал.1 ГПК, а защото мотивирано е приел, че същата не е необходима. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.
Не е представен писмен отговор на касационната жалба от присъединения кредитор [фирма] – [населено място].
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от Бургаски апелативен съд е отменил решение №178/05.07.2017г., постановено по т.д.№394/2016г. по описа на Окръжен съд – Бургас, като вместо него е обявил неплатежоспособността на [фирма] – [населено място], с начална дата 01.01.2016г., открил е производство по несъстоятелност на [фирма], назначил е временен синдик на дружеството и е определил месечното му възнаграждение, допуснал е обезпечение чрез налагане на запор и възбрана върху цялото имущество и е определил датата на първото събрание на кредиторите.
Въззивният съд е посочил, че с молбата по чл.625 ТЗ първоначалният кредитор [фирма] претендира от длъжника [фирма] заплащане на възнаграждение за извършени услуги с багер, както и цена за доставени инертни материали, за които е издал фактури № 307/18.11.2014г. и №315/01.12.2014г. на обща стойност 24 935.40лв. Съдът е посочил също, че между присъединения кредитор [фирма] и длъжника е сключен договор за банков кредит – овърдрафт №046/30.04.2008г. с множество анекси към него, по силата на който след изтичане на крайния срок за издължаване на 30.09.2015г., заемополучателят продължава да дължи на банката общо 254 848.77лв. – главница и лихви.
Във въззивното решение са отразени данните от заключенията на вещите лице по извършените пред първата инстанция основна и повторна съдебно-счетоводни експертизи. Апелативният съд е акцентирал върху заключението на вещото лице Д. по първата експертиза за финансовото състояние на длъжника чрез показателите за ликвидност, финансова автономност, рентабилност и ефективност, съгласно което коефициентът на обща ликвидност и бърза ликвидност към 30.09.2016г. е 0,66; към 31.12.2015г. е 0,64, а към 31.12.2014 г. е 0,93 като коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност са близки до нулата и според което заключение длъжникът е прекратил търговската си дейност и не е в състояние да погасява краткосрочните си задължения с наличните краткотрайни активи. Същевременно в обжалваното решение са отразени и данните от заключението по повторната експертиза, извършена от вещото лице В., съобразно което коефициентът на обща ликвидност и бърза ликвидност е 2,19. Съдът е посочил, че коефициентът на обща ликвидност във втората експертиза, е резултат от приетия от в.л. В. извод, че краткотрайните активи на длъжника към 2016г. са 3 182 000лв..
За да уважи молбата на [фирма] по чл.625 ТЗ въззивният съд е приел, че молителят има срещу длъжника изискуемо вземане по търговска сделка за доставка на инертни материали и извършване на услуга. Съдът е приел, че между страните е сключен договор за доставка и изработка, по който кредиторът е престирал, а длъжникът е приел изпълнението, както и че вземанията към длъжника-търговец са свързани с неговата търговска дейност. В решението е прието за безспорно съществуването на задължения на длъжника към присъединения кредитор [фирма] по повод договор за банков кредит с настъпил падеж през 2015г.
Позовавайки се на заключенията и по двете експертизи, според които през 2016г. длъжникът не извършва търговска дейност; няма направени разходи за материали, няма приходи от извършени услуги (строителство и СМР); няма поемани нови задължения към доставчици; извършени са малък на брой плащания към мобилен оператор, юридически и счетоводни услуги и единични плащания на малки суми в брой към контрагенти; не са погасявани публичноправните задължения (последното плащане на данъчно задължение е било на 25.03.2015 г., а на осигуровки на 10.10.2014г.); не са извършвани погашения на задължението по банковия кредит, изцяло изискуем от 2015г., въззивният състав е стигнал до извода, че длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност.
В обжалваното решение съдът е обсъдил различието между двете експертизи относно различните коефициенти за ликвидност към 31.12.2015г, съответно 0.66 и 2.19, а оттам – на различните изводи на експертите за способността на длъжника да обслужва задълженията си. Според въззивния състав това различие се дължи на размера на краткотрайните активи, които приемат експертите, съответно 800 000лв. от в.л.Д., и 3 182 000лв. от в.л.В.. Посочил е, че в заключението на в.л.В. вземанията за заеми, които по междинния баланс от 30.11.2016г. са били с падеж над една година, т.е. дългосрочни, в баланса към 31.12.2016г. са били записани като краткосрочни, защото за част от тях са били подписани споразумения, с които се определя краен срок за плащане до края на 2017г.
Апелативният състав е приел, че, макар да отразява вярно данните, които се съдържат в баланса към 31.12.2016г., второто заключение на в.л.В. не дава реална представа за финансовото състояние на длъжника. Според съда промяната не се дължи на осъществена реална търговска дейност, а на формално документално изменение на условията по договорите за заем, всички със свързани лица. В решението е отразено, че реалната ликвидност на вземанията за заеми, предоставени на свързани лица, и на вземанията по фактури от свързани лица, не е висока като в случая свързани лица – [фирма], [фирма] , [фирма] и [фирма], дължат на длъжника суми по фактури с настъпил падеж на стойност над 537 000лв., по които не погасяват задълженията си. Направен е извода, че не е логично да се очаква, че свързаните лица, част от които дължат едновременно и суми по фактури, и суми по заеми, ще върнат предсрочно заемите си в размер над 2 400 000лв. и че тези средства ще послужат за погасяване на задълженията на длъжника (като само едно от свързаните лица, дължащи връщане на заем в размер над 857 000лв., е едноличният собственик на капитала на дружеството-длъжник С. А.). Отделно съдът е взел предвид обстоятелството, че в баланса на дружеството към 31.12.2016г. не са отразени лихви за забавени плащания към НАП, които към м.ноември 2016г. са в размер на 185 000лв.
С оглед посочените съображения въззивният състав е приел, че действителната платежоспособност на длъжника в случая не се отразява от коефициентите за ликвидност, изчислени и от двамата експерти като е стигнал до заключението, че с краткотрайните си активи длъжникът не е в състояние да обслужва текущите си задължения. Отчитайки, че длъжникът е преустановил търговската си дейност и е спрял плащанията към кредиторите поради обективна невъзможност да ги погасява, съдът е приел, че длъжникът е във състояние на неплатежоспособност, продължаващо повече от една година, което не може да се очаква да приключи. Съдът е определил за начална дата на неплатежоспособността датата 01.01.2016г., тъй като през 2016г. длъжникът е преустановил търговската си дейност, не е реализирал приходи от основния си предмет на дейност и е спрял плащанията към контрагенти и НАП.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпрос №1: „Какъв следва да бъде обхвата на извършената от съда преценка на събрания по делото доказателствен материал?” не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация на въззивното решение. От една страна въпросът е зададен общотеоретично и като такъв не може да бъде отнесен към конкретните мотиви по конкретния правен спор. Отделно следва да се отбележи, че посочената от касатора съдебна практика е свързана със задължението на въззивния съд да изложи свои фактически и правни извода въз основа на събраните по делото доказателства, което въззивният състав несъмнено е сторил.
Въпрос №2: „Незаконосъобразните изводи на съда водят ли до неправилност на решението?”, не може да се приеме като въпрос, обусловил решаващата вола на съда, тъй като въпросът е основан на твърдение на касатора, че изводите на съда са незаконосъобразни. Отделно въпросът изцяло касае правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Посоченото от касатора във връзка с въпроса съдебно решение съдържа създадена съдебна практика относно наличието на очевидна фактическа грешка, какъвто не е настоящия случай.
Процесуалноправните въпроси №3: „Допустимо ли е събирането на нови доказателства пред въззивната съдебна инстанция в производството по несъстоятелност и кога настъпва процесуалната преклузия?” и №4: „Допустимо ли е по почин на въззивната инстанция събирането на доказателства в производството по несъстоятелност?, макар и относими за въззивното производство по дела за несъстоятелност, в случая не са решени от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която преклузията на чл.266, ал.1 ГПК не се прилага в производството по несъстоятелност и според която е допустимо събирането на доказателства пред въззивната инстанция, включително и по почин на съда. Въззивният състав не е обосновал отказа си да допусне извършване на нова съдебно-счетоводна експертиза с приложението на чл.266, ал.1 ГПК, нито се е позовал на забрана за събиране на доказателства „ex officio”. В мотивите на определението от 28.09.2017г. въззивният състав е посочил, че извършените пред първата инстанция две съдебно-счетоводни експертизи, втората от която – повторна по смисъла на чл.201 ГПК, дават достатъчно информация за фактите с правно значение, поради което трета по ред експертиза не е необходима.
По отношение на въпрос №5: „Задължен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства по въпроса за динамиката на ликвидността като индикатор на състоянието за неплатежоспособност.?”, не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280, ал.1 т.1 ГПК. В цитираната от касатора съдебна практика не е предвидено въззивния съд задължително във всички случаи да събира доказателства за финансовото състояние на дружеството дори, когато има направени доказателствени искания от страните. Следва да се има предвид, че решаващите изводи на съда не са обусловени от липсата на достатъчно доказателства за динамиката на ликвидността като индикатор на състоянието за неплатежоспособност (съдът е възприел данните от експертизите като пълни и обективни, които подробно е отразил в мотивите), а са резултат от изложеното в решението правно виждане на въззивния състав за значението за невъзможността на длъжника да погасява задълженията си, когато в преобладаващата си част краткосрочните активи по баланса на дружеството са съответната година (релевантни за коефициентите за обща и бърза ликвидност), са включени вземания от свързани лица, при това с предоговорен падеж с цел финансовото им осчетоводяване като краткосрочни.
Не може да се приеме очевидна неправилност на решението като самостоятелно основание за допускане на касация по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №112 от 01.11.2017г., постановено по в.т.д. №268/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: