5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 13.06.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.03.2012, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 521 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Н. З. от [населено място], подадена чрез пълномощника му- адв. Ю. В., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 910 от 29.11.2010 год., по въз. гр.д.№ 458/2010 год., с което след отмяна решението на Софийски градски съд № 1709/18.04.2010 год., по гр.д.№ 3307/2006 год. е отхвърлен предявения срещу С. Г. И. иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 150 000 лв., произтичаща от договор за заем за потребление и в тежест на касатора, като ищец, са възложени деловодните разноски, направени от противната страна в общ размер от 3 313.00 лева.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.240, ал.1 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, уреждащи събиране и преценка на доказателствения материал по делото-основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Касационното обжалване по приложено поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Анализирайки отново законосъобразността на изложените в съобразителната част на обжалвания съдебен акт съждения на въззивния съд, вкл. по въпроса за финансовата възможност на кредитора да предостави в заем парична сума в претендирания размер, който според касатора е извън предмета на спора, последният поддържа, че възприетото от решаващата инстанция разрешение на значимите за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с правомощията и, разяснени в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са за наличие на законова необходимост, кредиторът, в качеството му на ищец по предявен иск за връщане на дадена в заем парична сума, да доказва финансовите си възможности за предоставянето и на длъжника; за възможността издаден от длъжника запис на заповед без дата да се трансформира в разписка за предоставена в заем сума и за доказателствената сила на подписаните от заемателя документи, удостоверяващи както предаване на предоставените в заем парични средства, така и частичното погасяване на дълга от същия е в противоречие с трайно установената съдебна практика.
Същевременно, касаторът счита, че така формулираните правни въпроси, разрешени от Софийски апелативен съд са и от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като „огромният брой договори за заем, които се сключват и съществуват в гражданския оборот ще доведе и до бъдещите неограничен брой дела, при които кредиторът ще търси връщане на даденото от длъжника”.
Като израз на визираното противоречие са посочени решение на ВКС: № 101/ 12.07.2010 год., по т.д.№ 857/2009 год. на ІІ-ро т.о.; № 276/ 18. 07.2006 год., по т.д.№ 546/2005 год.; № 219 от 17.02.2010 год., по т.д. № 752/ 2009 год. на ІІ-ро т.о.; № 78 от 17.07.2009 год., по т.д.№29/2009 год. на І-во т.о.; № 174 от 12.04.2005 год., по т.д.№ 431/2004 год. на ІІ-ро т.о. и № 1179 от 05.04.2006 год., по т.д.№ 464/2005 год., както и определение № 168/17.03.2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І-во т.о. на ВКС. Останалите първоинстанционни и въззивни решения- на Д., на В. и пр. са без отбелязване да са влезли в сила, поради което не подлежат на обсъждане.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила срещу искането за допускане на касационен контрол и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол пред ВКС, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства, е приел за недоказано твърдението на ищеца,че на 15.01.2002 год. между него, като заемодател и ответника, в качеството му на заемател е сключен договор за заем на сумата 200 000 лева, част от която възстановена. Изложени са съображения, че макар и представените в тази вр. писмени доказателства – РКО и нередовен от външна страна запис на заповед, да са безспорно подписани от ответника, като длъжник, то фактът, че съставянето на първия документ, според заключението на изслушаната допълнителна експертиза за техническото му изследване, е в различна от обичайната поредност- първо е положен подпис на издателя му, а след това е изписан пресичащият се с него текст”МВР”, разколебава формалната му доказателствена сила.
Затова, при наведеното от ответника твърдение, че обективираното в разписката от 15.01.2002 год. изявление не е негово, решаващият съд е обсъдил така приложеното, изходящо от страните частно писмено доказателство, наред с останалия доказателствен материал, вкл. за установяване на обстоятелствата при които е изготвен документа, като е взел предвид и ангажираните косвени доказателства – образувано идентично дело, обективната липса на финансова възможност у ищеца да предостави парични средства в заявените размери, както и значително по- късната, спрямо вписаната, година на отпечатване на конкретния ползван за разписката формуляр.
Позовавайки се на възприетото в решение № 78 от 17.07.2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І-во т.о. на ВКС разрешение за условията при които е възможно нередовният запис на заповед да са трансформира в разписка, въззивният съд е отрекъл твърдяното заемно правоотношение между страните да е установено и от процесния издаден от ответника нередовен, поради липса на дата, менителничен документ.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че последните два от поставените от касатора правни въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са релевантни за крайния правен резултат по делото, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на същите, обаче, не са осъществени поддържаните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до факултативен касационен контрол.
Освен, че критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обоснован единствено с житейски, а не правни аргументи, което, съгласно разясненията в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не отговаря на изискването на процесуалния закон, то само по себе си обстоятелството, че по поставените правни въпроси съществува не само трайно установена съдебна практика, която е цитирана и от касатора, но и задължителна – изрично посочена от въззивния съд, изключва въобще приложението му.
Що се касае до съдебните актове, на които касаторът се позовава, то както се посочи по- горе част от решенията на първоинстанционните и въззивни съдилища, които са без данни да са влезли в сила, не се включват в създадената от съдилищата съдебна практика и обективно не могат да бъдат източник на противоречие- арг. от т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Същото се отнася и до решение № 66/2009 год., по въз. гр.д.№ 83/2009 год. на Великотърновския апелативен съд, което с оглед допускането му до касационно обжалване и липсата на доказателства за постановен от касационната инстанция съдебен акт, не е окончателно.
Решение № 101/12.07.2010 год., по т.д.№ 857/2009 год. на ІІ- ро т.о. на ВКС е неотносимо.
С него е разгледан и разрешен въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция, като съд по същество на спора, в хипотезата на неправилно дадена от първоинстанционен съд правна квалификация на предявения иск, какъвто не е разглежданият случай.
С решение № 78/17.07.2009 год., по т.д.№ 29/2009 год. на І-во т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК съставът на касационната инстанция е приел, че нередовният и недействителен запис на заповед има характер на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези и те са обусловени от конкретния порок на ценната книга.
В съответствие с така изразеното разбиране е отречена и възможността във всички случаи недействителният запис на заповед се конвертира в разписка, както и същият всякога да се ползва с доказателствена сила за съществуване на заемно правоотношение между ремитента и издателя на ценната книга.
С тази практика на ВКС, имаща задължителен за съдилища в страната характер, Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил при постановяване на обжалваното решение, което изключва да е налице твърдяното противоречие.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че при задължителна съдебна практика, евентуалното противоречиво разрешаване на конкретен правен въпрос от съдилищата се счита за преодоляно и основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Що се касае до първия от формулираните въпроси, то всъщност същият е свързан с наличие на създадена от процесуалния закон възможност основаният по делото факт да бъде доказван и въз основа на косвени доказателства. Този несъмнено важен правен въпрос, обаче, би имал обуславящо за крайния правен резултат по делото значение само, ако единствено въз основа на ангажираните в хода на процеса косвени доказателства въззивният съд бе изградил решаващите си правни изводи, което в случая отсъства.
Доколкото пък самата преценка на събраните по делото доказателства- преки и косвени е свързана с правилността на обжалвания съдебен акт, то обсъждането и в производството по чл.288 ГПК е недопустимо.
Само за прецизност на настоящето изложение следва да се посочи, че по въпроса за значението и допустимостта на косвените доказателства в процеса е налице задължителна съдебна практика – постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на ІV-то г.о. на ВКС № 226 от 12.07.2011 год., по гр.д.№ 921/2010 год., която въззивният съд е съобразил обсъждайки годността на доказателствените средства за установяване на процесното заемно правоотношение между страните.
Водим от изложените съображения и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 910 от 29.11.2010 год., по въз. гр.д.№ 458/ 2010 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: