О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
С., 16.07.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на десети юни две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2951/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] (с предишно наименование [фирма]) срещу решение № 925 от 14.05.2014 г. по т. д. № 3800/2013 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 551 от 02.05.2011 г. по т. д. № 1908/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-13 състав в частта, с която е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу дружеството-касатор иск с правно основание чл. 55, ал. 1 във връзка с чл. 87, ал. 2 ЗЗД за сумата 94 466.60 лв. – платена част от цената по договор за покупко-продажба на пет броя камиони, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2010 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Изразява несъгласие с отказа на съда да уважи направеното от него възражение за прихващане до размер на сумата, за която е уважен предявеният иск. Счита, че решаващият състав неоснователно е преценил извършеното с въззивната жалба уточнение на възражението за прихващане, включващо твърдение на нови обстоятелства, като преклудирано, а представените във връзка с него доказателства – за недопустими съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. Според касатора, изводът за неоснователност на възражението за прихващане е резултат от това, че съдът не е провел необходимото разграничение между материалноправното възражение за прихващане и евентуалното възражение за прихващане (съдебна компенсация) като процесуално действие за защита срещу предявения иск.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. За да бъде уважено възражение за съдебно прихващане, трябва ли вземането на ответника да е изискуемо и ликвидно; Трябва ли това вземане да е годно за компенсация по смисъла на чл. 103 ЗЗД; Предвидените в чл. 103 ЗЗД предпоставки за възникването и надлежното упражняване на потестативното право на извънсъдебно прихващане отнасят ли се до възражението за прихващане, заявено в исковото производство като процесуален способ за защита; 2. Трябва ли при постановяване на решението си въззивният съд да вземе предвид всички релевантни за спорното право факти, настъпили след предявяване на иска, респ. направеното с отговора на исковата молба възражение за съдебно прихващане, предвид обстоятелството, че правните последици на възражението за съдебно прихващане са аналогични на насрещния иск – и при двата процесуални способа се формира сила на пресъдено нещо по заявеното с тях спорно право; 3. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство приложима ли е за факти и обстоятелства, които страните по обективни причини не са могли да посочат в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, и по-конкретно – за нововъзникнали факти, които са настъпили в хода на висящия съдебен процес след срока за тяхното релевиране и доказателствата, които ги установяват; 4. Допустимо ли е съдът да обосновава решението си въз основа на обстоятелства и доказателства, които счита за преклудирани”.
По отношение на поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно: по първия въпрос – Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 149 от 30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ІІ т. о., решение № 36 от 07.04.2009 г. по т. д. № 738/2008 г. на ІІ т. о., решение № 215 от 28.08.2012 г. по т. д. № 895/2010 г. на ІІ т. о., решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ІІ т.о .; по втория въпрос – решение № 149 от 30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ІІ т. о. и решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. на ІІ т.о.; по третия въпрос – решение № 398 от 03.02.2010 г. по гр. д. № 56/2009 г. на ІV г. о., решение № 1014 по гр. д. № 221/2009 г. на І г. о., решение № 224 от 02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2009 г. на ІІ г. о., решение № 217 от 30.07.2010 г. по гр.д. № 367/2009 г. на ІІ г. о., решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на І г. о. и решение № 466 от 27.05.2010 г. по гр. д. № 1297/2009 г. на І г. о. Във връзка с четвъртия въпрос не е посочена съдебна практика.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване. Подробни съображения за това, както и за неоснователност на жалбата, излага в писмен отговор от 01.07.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] (с настоящо наименование [фирма]) иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въззивният съд, съобразявайки задължителните указания по приложението на материалния закон, дадени в отменително решение № 128 от 11.10.2013 г. по т. д. № 1100/2012 г. на ВКС, І т. о., е приел, че сключеният между страните договор за продажба на пет броя камиони D. FT XF 105.460 е развален, поради което за ищеца-купувач, независимо от причината за разваляне на договора, е възникнало правото да иска връщане на платената от него част от цената в размер на исковата сума 94 466.60 лв. Като неоснователно решаващият състав е преценил направеното от ответника по иска (продавач по договора) възражение за прихващане със сумата 850 199.29 лв. – платена от него като цена на производителя на камионите, претендирана като обезщетение за вреди (претърпяна загуба) от неизпълнението на договора от страна на ищеца-купувач. Според въззивния съд, основателността на възражението е обусловена от установяване наличието на виновно неизпълнение на основно договорно задължение, настъпили за изправния съконтрахент вреди и причинна връзка между тях, като в случая ответникът не е доказал настъпването на вреди, доколкото след развалянето на договора камионите са останали в неговия патримониум и предвид предмета му на дейност те могат да бъдат продадени на други контрахенти. В тази връзка е отчетен и фактът на осъществени вече продажби на камионите, установен от приетите при предходното въззивно разглеждане на делото доказателства.
По отношение на направеното с въззивната жалба на [фирма] уточнение на възражението за прихващане, съдът е преценил, че със същото са включени нови основания за възникване на претендираното вземане за обезщетение за вреди, които по съществото си представляват нови искания и като такива са преклудирани и не подлежат на разглеждане.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Поставените от касатора въпроси по т. 1 от изложението не могат да бъдат определени като обусловили изхода на делото съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вярно е, че мотивите на въззивния акт съдържат изброяване на предпоставките по чл. 103 ЗЗД, при които може да бъде уважено направено възражение за материалноправно прихващане и като част от тях са посочени също ликвидността и изискуемостта на вземането. Същевременно, обаче, като конкретна причина за неуважаване на заявеното от ответното дружество процесуалноправно възражение за прихващане въззивният съд е приел липсата изобщо на вземане за вреди, а не това, че вземането не е ликвидно и изискуемо. При произнасянето по възражението за прихващане решаващият състав е обсъдил съществуването на самото вземане за вреди в размер на платената цена на камионите, но е счел същото за недоказано, от което е направил извод, че съдебната компенсация е невъзможна. Правилността на този извод,обаче, е въпрос, който е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.
Независимо от отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, за пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, последователно е застъпено становището, че съдът е длъжен да се произнесе по направеното възражение за съдебна компенсация дори и ако насрещното вземане не е ликвидно и изискуемо, тъй като то получава качеството „ликвидност” с влизане на решението в сила. Именно в съответствие с тази практика е процедирал в случая и въззивният съд, като е разгледал направеното от [фирма] възражение за прихващане и е отхвърлил същото поради недоказаност, а не поради неликвидност.
Изложеното по-горе се отнася и за втория поставен от касатора въпрос. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е взел предвид всички факти и доказателства във връзка с възражението за прихващане, поради което не може да се счете за доказано твърдението за противоречие с посочените две решения на ВКС.
Изцяло по правилността и следователно извън преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК е и третият въпрос. Този въпрос е поставен във връзка с отказа на въззивния съд да обсъжда направената във въззивната жалба конкретизация на възражението за прихващане по съображения, че със същата са въведени нови основания за възникване на вземанията за вреди, които са преклудирани. Въпросът съдържа твърдението на самата страна, че са налице обективни причини, поради които не са могли да бъдат посочени нови факти и обстоятелства, както и че се касае за нововъзникнали факти. Преценката, обаче, за това, дали с уточняването на възражението за прихващане на практика са заявени и се твърдят нови факти и се правят нови искания и дали тези факти са нововъзникнали, е част от решаващата дейност на инстанцията по същество, а проверката на същата е предмет на самия касационен контрол. Освен това, от данните по делото се установява невярност на твърдението на касатора, че фактите, на които се позовава като наложили уточнение на възражението за прихващане, са нововъзникнали и че са могли да бъдат релевирани едва с въззивната жалба. Действително, към датата на подаване на отговора на исковата молба – 29.12.2009 г. – продажбата на процесните камиони, която именно е основният нов факт, твърдян от ответника, не е била осъществена. Доколкото, обаче, продажбата е извършена още на 20.04.2010 г., видно от представените 4 броя фактури, този факт е могъл да бъде съобразен от ответника при подаване на молбата му от 26.07.2010 г., с която същият е изпълнил дадените му с доклада по делото от 26.06.2010 г. изрични указания за уточняване на възражението за прихващане от гледна точна на претърпените вреди. Затова, не би могло да се приеме, че се касае за факти, които са възникнали след като е преклудирана възможността да бъдат заявени в процеса, а се налага извода, че твърдението на същите едва във въззивната жалба под формата на „конкретизиране” на възражението за прихващане представлява всъщност опит на страната, съобразно мотивите на първоинстанционния акт, да поправи собствения си процесуален пропуск за посочване основанието и вида на претърпените вреди и да ангажира относимите за това доказателства, което обаче, доколкото е извън преклузивния срок по чл. 131 ГПК, се явява недопустимо.
К. контрол не може да бъде допуснат и по последния въпрос. Освен, че е поставен теоретично, заявеното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е и недоказано предвид липсата на посочена задължителна съдебна практика.
С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски за настоящото производство не може да бъде уважено поради непредставянето на доказателства такива да са извършени.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 925 от 14.05.2014 г. по т. д. № 3800/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: