О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 428
София, 28.11.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова търговско дело № 60074 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2637 от 22.02.2016 г., подадена по пощата на 19.02.2016 г. от [община], представлявана от Кмета Е. Д. И. чрез адвокат Д. Т. против решение № 124 от 15.01.2016 г., постановено по в.т.д. № 3275/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима, включително от гледна точка цената на иска.
Ответникът по касация [фирма], чрез адвокат Г. Ч., е подал писмен отговор, в който подържа, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касация на обжалваното решение, тъй като поставените от жалбоподателя въпроси са неотносими към предмета на делото и липсва противоречие на постановеното решение със задължителната практика на ВКС. Излага доводи и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 847 от 20.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 530/2013 г. на Окръжен съд – Благоевград, с което [община] е осъдена да заплати на [фирма] сумата 205 999,11 лв., представляваща стойността на извършени, но незаплатени работи по договор от 07.05.2009 г. за извършване на СМР (подмяна на ел. инсталации в ОДЗ „Слънце“ в [населено място], ОДЗ „С.“ в [населено място] и ЦДГ „Радост“ – [населено място]), ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.11.2013 г. до окончателното изплащане, както и сумата 24 218 лв. – обезщетение за забавено плащане в периода от 08.05.2012 г. до 27.11.2013 г.
Въззивният съд е приел, че претендираните от ищеца суми са дължими, тъй като от представените по делото доказателства се установяват както фактът на извършването на възложените СМР, така и приемането им от ответната община – възложител. Като неоснователни са преценени възраженията на ответника, свързани с подписването на приемателен протокол, с който длъжностното лице К. С. е удостоверила извършените ремонти дейности. Съдът се е позовал на длъжностната й характеристика, видно от която г-жа С. е била натоварена с функциите по осъществяване на ръководство, координация и контрол на капиталното строителство на територията на общината, включително да подготвя строителните книжа на обекти, финансирани от общината като изпълнява инвеститорски функции. По тази причина липсата на изрично пълномощно от Кмета на общината за подписването на актове обр. 19 не съставлява пречка да се формира извод, че извършената работа е надлежно приета. На следващо място въззивният съд е изложил, че извършената работа може да бъде приета от възложителя и с конклудентни действия – чрез използването на обекта, стига да е установено по делото, че работите по договора за изработка са действително извършени. Въз основа на приетите заключения на две съдебно–технически експертизи съдът е приел, че по делото е установено, че е извършен ремонт на електрическите инсталации на трите детски градини, въвеждането им в експлоатация и ползването им, без да са направени възражения от общината за наличие на недостатъци, което е определено като приемане с конклудентни действия. Посочено е, че приложение следва да намери и разпоредбата на чл. 301 ТЗ, без да са изложени конкретни мотиви в тази връзка. Отбелязано е, че от обстоятелството, че (съгласно показанията на заинтересования свидетел – служител на общината) Кметът е отказал да подпише протокола за приемане на СМР, общината не може да черпи изгодни последици, защото възложителят по договора за изработка е длъжен да приеме или да откаже да приеме извършената работа, но в последния случай – за да бъде основателен отказът, той следва да бъде обоснован със съответните възражения по количеството или качеството на работата. Подобни възражения не са заявени нито извънсъдебно, нито в рамките на процеса.
За да определи началния момент на периода, за който се дължи заплащането на мораторна лихва, въззивният съд е подложил на тълкуване разпоредбата на чл. 2 от процесния договор. Тя е обсъдена във връзка с разпоредбата на чл. 3 от договора, с който е определен максимален срок за завършване на работата – 10 месеца от датата на сключването. Прието е, че срокът за извършване на СМР се включва в рамките на 3-годишния срок по чл. 2 за престиране на уговореното разсрочено плащане, поради което не е налице противоречие между чл. 2 от договора и чл. 266 ЗЗД (съгласно който плащането на възнаграждението се дължи от момента на приемане на работата). Самото приемане е факт, считано от подписването на протокола с дата 03.08.2009 г. (по-малко от 3 месеца след сключването на договора на 07.05.2009 г.) и с изтичането на 3 години от сключването на договора общината е изпаднала в забава. Отчетено е още, че не са направени възражения относно размера на претендираната лихва за забава и иска за акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД е уважен така, както е предявен.
В приложеното към касационната жалба изложение на касационните основания са формулирани следните правни въпроси:
(1) „Следва ли разпоредбата на чл. 301 ТЗ да намери приложение и относно страна по търговска сделка, която не е търговец?“. Касаторът поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 202 от 06.20.2012 г. по т.д.№ 87/2011 г. на ВКС, II т.о.
(2) „Към кой момент и в съответствие с критериите по чл. 20 ЗЗД ли е извършено тълкуването на договор относно момента на забава, в случай че страните са уговорили разсрочване – от момента на приемане на работата или от момента на сключване на договора, при положение че не е уговорено авансово плащане?“. По този въпрос също се твърди противоречие с практиката на ВКС – решение № 482 от 30.05.2012 г. по гр.д.№ 1421/2010 г. на ВКС, I г.о.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси.
Първият от тях няма обуславящо значение за изхода на спора. Решаващият мотив за уважаване на иска за присъждане на възнаграждението по договора за изработка е, че е установено надлежно приемане от страна на възложителя на действително извършените в съответствие с договора СМР. Мотив за приложението на чл. 301 ТЗ (независимо от цифровото посочване на тази разпоредба) практически липсва във въззивното решение. Апелативният съд не е формирал извод, че при подписването на протокола за приемане от 03.08.2009 г. К. С. е действала от името и за сметка на общината-възложител, без да е била надлежно овластена, но независимо от това общината се явява обвързана при условията на чл. 301 ТЗ! Напротив – съображенията на съда са в смисъл, че на първо място К. С. е била надлежно овластена да приеме извършените СМР. Освен това (като допълнителен аргумент в подкрепа на извода за наличие на приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД) е отчетена липсата на възражения срещу точното изпълнение в количествено и качествено отношение – както извънсъдебно, така и в процеса по делото. Освен че не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, по отношение на този въпрос отсъства и поддържаното от касатора допълнително основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С представеното решение № 202 от 06.20.2012 г. по т.д.№ 87/2011 г. на ВКС, II т.о. е даден отговор на въпроса „Приложимо ли е правилото на чл.301 ТЗ в случай на замяна на недвижими имоти между търговски дружества, извършена извън обема на представителната власт на пълномощник на еднолично търговско дружество, очертана от конкретно решение на едноличния собственик на капитала по чл.147 във връзка с чл.137, ал.1 т.7 ТЗ?”, като е разяснено, че правилото на чл.301 ТЗ (явяващо се част от Общите положения за търговските сделки) е приложимо в случай на замяна на недвижими имоти между търговски дружества, извършена извън обема на представителната власт на пълномощника на еднолично търговско дружество, очертана от конкретно решение на едноличния собственик на капитала по реда на чл.147 във връзка с чл.137, ал.1 т.7 ТЗ. Липсва произнасяне в поддържания от касатора смисъл (че разпоредбата на чл. 301 ТЗ не намира приложение по отношение на страна по търговска сделка, която не е търговец), поради което не се констатира противоречие между въззивното решение и задължителната практика.
По отношение на втория въпрос най-напред следва да се имат предвид разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които материалноправният или процесуалноправният въпрос, съставляващ общо основание за допускане на касационни жалби до разглеждане по същество трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеното от касатора второ питане няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С него се цели да се провери правилността на преценката на въззивния съд относно съдържанието на постигнатото от страните съгласие по конкретна клауза от договора. В този смисъл въпросът е относим към правилността на въззивното решение, а тя не е обект на изследване в производството по чл. 288 ГПК. Освен това, в депозирания от общината отговор на исковата молба изрично е заявено „Не оспорваме факта, че доверителят ми е заплатил на ищеца по процесната фактура общо сума в размер на 31 868 лв., както и че при уважаване на иска (заб: от контекста на изложеното става ясно, че се има предвид иска за главницата), размера на мораторната лихва е посоченият от ищеца.”. Така направеното изявление, съчетано с липсата на каквито и да е доводи относно липсата на основание за присъждане на мораторна лихва в случай на извод, че се дължи главницата (възнаграждението по чл. 266 ЗЗД) или относно друг начален момент на изчисляване на мораторната лихва, различен от посочения в исковата молба (08.05.2012 г.), мотивират касационната инстанция да приеме, че касаторът недопустимо повдига въпрос, преклудиран с изтичането на сроковете по чл. 367, ал. 1 ГПК и чл. 373, ал. 1 ГПК. В обобщение – вторият въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване, поради което е безпредметно да се обсъжда дали е или не е налице допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в производството разноски в размер на 4 000 лв. – адвокатско възнаграждение, удостоверено като договорено и заплатено в брой с Договор за правна защита и съдействие, представен с отговора на касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 124 от 15.01.2016 г., постановено по в.т.д. № 3275/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОСЪЖДА [община] ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] сумата 4 000 (четири хиляди) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: