O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
[населено място], 10.10. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и четвърти септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 2770 /2019 г., и
за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 79370/17.06.2019 г. на М. Д. Д., чрез адв. Д. С., срещу определение № 13828 от 06.06.2019 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. №4090/2019 г. за потвърждаване на определение № 556550 от 07.12.2018 г. на Софийски районен съд по гр.д. № 2794/2019 г., с което производството по предявените от касатора срещу Министерство на правосъдието искове за имуществени и неимуществени вреди е прекратено при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК поради непредставяне на документ за внесена държавна такса.
Обжалваният акт се атакува като неправилен с оплаквания, че първоинстанционният съд е прекратил делото при липса на компететност, тъй като към момента на постановяване на преграждащия акт страната е била депозирала молба за увеличение цената на предявените искове, променяща родовата подсъдност, по която няма произнасяне, а въззивният съд на свой ред не е отчел това незачитане на закона от страна на районния. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат като специални предпоставки произнасяне в противоречие с практиката на СЕС, както и необходимост от произнасяне на ВКС с оглед точното приложение на закона и за развитие на правото , като не се формулира правен въпрос. Поддържа се и очевидна неправилност като самостоятелно основание по чл. 280, ал.2 , предл. 3- то ГПК за допускане на касационното обжалване.
Жалбата е в срок, от надлежна страна, срещу преграждащо по см. на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК определение на въззивен съд, постановено по искове за парично вземане, всеки с цена над 5000 лв., така допустима.
По въпроса за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, III – то г.о., съобразява и намира следното:
Касаторът- ищец е сезирал Софийски градски съд с искове за вреди- неимуществени, в размер на 57000 лв., и имуществени, в размер на 29000 лв., от непозволено увреждане, осъществено от държавен съдебен изпълнител, като е образувано гр.д. № 1791/2012 г. по описа на градския съд. С исковата молба е поискано и освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. Впоследствие, с молба от 21.03.2013 г., преди да е даден ход на исковата молба, ищецът е уточнил, че исковете следва да се считат за частично предявени – всеки с размер от 24450 лв., поради което градският съд е прекратил делото пред себе си и го е изпратил по подсъдност на Софийския районен съд, пред който е образувано гр.д. №2794/ 2014 г. С определение от 21.01.2014 г. по гр.д. № 2794/ 2014 г. районният съд е оставил без уважение искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и е дал указания на ищеца в едносемичен срок да представи документ за внесена държавна такса по сметката на районния съд в размер на 1956 лв., в противен случай исковата молба ще бъде върната. Определението е връчено на лично на ищеца на 21.02.2014 г., но преди това с молба от 05.02.2014 г. той е заявил, че увеличава цената на предявените искове- всеки до размера на общия сбор на предявените до момента, както и е направил ново искане за освобождаване от държавна такса. Определението от 21.02.2014 г. , в частта по молбата за освовобождаване от държавна такса, е обжалвано от Д. в срок, потвърдено е от Кюстендилския окръжен съд с определение № 388 от 03.07.2018 г. по ч.гр.д № 244/ 2018 г, , а с определение №401 от 07.11.2018 г. на ВКС, III -то г.о по ч.гр.д. № 3877/2018 г. не е допуснато касационно обжалване на определението на окръжния съд. С определение от 07.12.2019 г. по гр.д. № 2794/ 2014 г. Софийският районен съд е върнал исковата молба заради неизпълненото в дадения с определението от 21.02.2014 г.. едноседмичен срок указание да се представи документ за внесена държавна такса.
За да потвърди това определение, в обжалвания сега съдебен акт градският съд е приел, че за да бъде допуснато по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК , изменението на размера на иска предполага редовност на исковата молба, а тя на свой ред предполага представен документ за внесена по сметката на сезирания съд държавна такса. В тази връзка счел за неоснователни оплакванията на въззивника, че съдът не е могъл да връща исковата молба, предвид искането за увеличение размера на исковете, сочещо на подсъдност, заради цената, на градския съд. Приел, че без даване на указания за държавната такса и остраняване на недостатъка, свързано с представянето на документ за заплащането и, съдът не може да извършва действия по даване ход на исковата молба, вкл. да изпраща делото по подсъдност на друг съд. Приел е също така, че самото искане за увеличение на цената на исковете е било нередовно, тъй като не е посочен в цифри конкретен размер до който се увеличават исковете . И след като съдът веднъж е дал указания за внасяне на държавна такса , лично съобщени на ищеца, оставяйки молбата за освобождаване от внасянето на таксата бе зуважение, което е потвърдено и влязло в сила, и в дадения срок не е последвало изпълнението на тези указания , връщането на исковата молба е законосъобразно.
Не са налице поддържаните от касатора- ищец предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Във връзка с наведените от него специални предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК отсъства общата такава, която само в кумулативна даденост, съгласно приетото ТР №1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, с някоя от специалните по чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 ГПК, може да обоснове допускане на касационното обжалване, а именно касаторът не е формулирал правен въпрос, за който счита че е обуславящ, тъй като е включен в предмета на делото пред въззивния съд и по който последният се е произнесъл в мотивите на акта си. Не е в правомощията на ВКС сам да извежда и формулира въпроса от значение за изхода на делото, по който следва да се допусне касационно обжалване както е прието в т. 1 на цитираното ТР на ОСГТК на ВКС. Непоставянето на обуславящ въпрос от касатора е достатъчно основание касационно обжалване на аткувания въззивен акт да не се допусне като прави безпредметно изследването за наличието на наведените от касатора специални предпоставки. Въпреки това настоящият състав намира за необходимо да посочи, че и поддържаните специални предпоставки не са налице. Касаторът се позовава на противоречие с практиката на СЕС без да посочва с коя конкретно практика на съда на обжалваното определение противоречи. Позовава се на необходимостта ВКС да се произнесе с оглед точно приложение на закона и за развитие на правото, но освен, че не посочва по кой въпрос, не посочва и кое налага това произнасяне.
Не е налице и поддържаната очевидна неправилност като отделно самостоятелно основание по чл. 280, ал.2, предл 3-то ГПК за допускане на касационното обжалване, за което ВКС следи и сам, служебно , така както следи за вероятната нищожност и недопустимост на въззивния акт. В константната практика на ВКС, формирана след произнасането на КС на РБ по конст.д. № 10/2018 г., очевидната неправилност като основание за достъп до касационна проверка, се възприема като квалифицирана форма на неправилността, която се характеризира с два елемента : субективен – неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” ( при прочит на акта), без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост; и обективен – неправилността да се дължи на тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен от обективна страна ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” (законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или „extra legem“ ( приложена е от съда несъществуваща или несъмнено отменена правна норма) или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика от постановилия го съд. В случая не е налице обективният критерий – в обжалваното определение законът не е приложен в обратен смисъл, нито е приложена несъществуваща правна норма, нито пък актът е постановен при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Данните по делото не сочат на вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания акт, поради което не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 -во и 2 –ро ГПК за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III – то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 13828 от 06.06.2019 г. на Софийски градски съд по ч.гр.д. №4090/2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: