6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
гр. София, 11.06. 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
като разгледа докладваното от съдията Иво Д. т.д. № 2308 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ищеца в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 776, постановено на 23. 04. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 4285, по описа на съда за 2013 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение на Софийски градски съд в осъдителната му част, е отхвърлен по същество искът на касатора с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането (КЗ) срещу [фирма] и е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат касационни основания и основания за допускане на касационно обжалване, като се твърди незаконосъобразност на въззивното решение, иска се отмяната му и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен, със законните последици, претендират се разноски. Макар и общо и не особено прецизно, формулира се, като релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК материалноправният въпрос относно действителният кръг на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък, съобразно задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. и в частност – има ли право на такова обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалата си баба, неин внук, отгледан от нея, след смъртта на баща му. Твърди се, че касаторът е отгледан от своята баба в едно домакинство, като нейно, но неосиновено дете, след смъртта на бащата на касатора – син на загиналата при ПТП, негова баба, поради което и между тях са съществували отношения, пораждащи в лицето на касатора, на право за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалата му баба. Поддържа се допълнителен селекционен критерий по т. 1 от чл. 280, ал. 1 на ГПК, като се твърди противоречие на въззивното решение с посочената задължителна съдебна практика, както и бланкетно – по т. 3 от същия текст. Противната страна оспорва жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да постанови решението си, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че касаторът, който е внук на починалата, вследствие ПТП, причинено от застрахован при ответника по касация водач на МПС, негова баба, не попада сред очертания от задължителната съдебна практика кръг от лица, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е посочил, че с ППВС № 5/69 г., Пленумът на ВС е приел, че правото на обезщетение имат и лицата, между които са съществували отношения, които са сходни с тези между лицата, посочени в ППВС №4/61 г. – взетото за отглеждане и осиновяване, но още неосиновено дете, както и две лица от различен пол, които са живели на съпружески начала и преди оформянето на брака е настъпила смъртта на едното от тях. Съдът е посочил още, че в ППВС № 5/69 г., ВС изрично приема, че макар в ППВС № 4/61 г. да не е казано, че от низходящите се имат предвид само децата, а от възходящите – само родителите, това се разбира, тъй като непосредствено преди това е посочено, че се отнася за „най-близките“ на пострадалия, а най-близки възходящи на пострадалия по права линия са родителите, а низходящи – децата. С тези мотиви, съдът е приел, че касаторът, който е внук на починалата, не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята баба, поради което и искът му е изцяло неоснователен.
Поставеният от касатора правен въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния съд в посочения по-горе в настоящите мотиви смисъл е релевантен, доколкото същият е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд, поради което и по делото се установява да е налице общият селективен критерий на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице обаче поддържаният допълнителен такъв – същият въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика. Описаната и приложена, задължителна според разрешенията на т. 2 от ТРОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. съдебна практика, обективирана в посочените три тълкувателни постановления на Пленума на ВС, определя по задължителен за съдилищата начин кръга на легитимираните да искат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък техен човек, лица. Специално по отношение на правото на баби, дядовци и техни внуци да претендират такова обезщетение, ППВС № 4/1961 г. установява, че право на обезщетение за неимуществени вреди имат най-близките роднини, като низходящите, възходящите и съпругът. Това постановление е допълнено с ППВС № 5/1969 г., съобразно което право на обезщетение за неимуществени вреди има и отглеждането, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. В мотивите на последното изрично се сочи, че такова право за взетото за осиновяване, но неосиновено дете възниква поради обстоятелството, че отглежданото дете е в отношения с лицето, което го отглежда, аналогични на осиновяването, между тях съществуват отношения на привързаност един към друг, те съставляват една семейна общност, взаимната привързаност, обич и чувства между детето и отгледалия го са сходни с тези, създадени между родител и дете. В същата материя е постановено и задължителното за съдилищата ППВС № 2/1984 г., в което еднозначно се установява, че най-близките роднини по права линия по см. на ППВС № ППВС № 4/1961 г. възходящи са родителите, а низходящи – децата. Всички други лица извън този кръг, включително братята и сестрите, възходящите от втора и по-горна степен и низходящите внуци и правнуци, са изключени от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на приетото в ППВС № 5/1969 г. е посочено, че със същото не се разширява кръгът от лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, а се включват и лицата, установили помежду си същите отношения, които представляват фактическият състав на правно регламентираните и оформени отношения, и съставляващи трайно установени близки отношения, които не са оформени по съответния ред. Изяснявайки основанията за изключване на братята и сестрите от кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, ВС изрично подчертава, че в същия кръг не са включени и роднините по права линия, възходяща от втора и по-горна степен – дядо и прадядо, и низходящите – внуци и правнуци, въпреки че са в много по-близка родствена връзка, отколкото братята и сестрите, още повече че в мнозинството от случаите децата се отглеждат и възпитават от дядовците и бабите, при живи родители на децата. Видно е от изложеното, че ВС в задължителната си практика, последователно и категорично отказва на внуците, какъвто е и касатора, право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техните баби и дядовци. От внимателния прочит на цитираните части от мотивите на ППВС №№ 5/1969 г. и 2/1984 г. се налага и изводът, че такова право същата задължителна практика отказва и на внуците, иначе отглеждани от бабите и дядовците (по см. на ППВС № 5/1969 г.) в случаите, когато децата се отглеждат и възпитават от дядовците и бабите, при живи родители на децата. В конкретния процесен случай, от показанията на разпитаната в първата инстанция св. В. се установява, че действително ищецът е живеел с починалата си баба в едно домакинство и двамата се грижели един за друг, и той й бил като син, но също така безспорно се установява и обстоятелството, че майката на ищеца – касатор е живеела с тях – внука и починалата, вследствие на ПТП баба, в същото домакинство. При така установеното и независимо от това, че след смъртта на баща му, касаторът е живял с починалата си баба в едно домакинство и в някакъв смисъл е бил отглеждан от нея, при съобразяване обаче и на обстоятелството, че заедно с тях (бабата и внука), в същото домакинство е живяла и биологичната майка на ищеца се налага извод, че отношенията между касатора и баба му не са от естеството, предвидено в ППВС № 5/1969 г. и даващо му основание, при положение че е живял в едно домакинство освен с баба си, но и с майка си, както и че е отглеждан освен от баба си, но също така и от майка си, да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта своята баба. Поради изложеното и доколкото възприетите от въззивния съд в мотивите му, разрешения на поставения правен въпрос са не в противоречие, но в съответствие с цитираната, задължителна съдебна практика на Пленума на ВС, не е налице поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такъв критерий по т. 3 от същия текст е заявен бланкетно, без да се излагат от касатора конкретни твърдения в опит за обосноваването му, поради което и по същия касационната инстанция не дължи нарочно произнасяне.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на сочените от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната му жалба, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. При този изход на делото жалбоподателят няма право на претендираните от него разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 на ВАС от 2004 г.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 776, постановено на 23. 04. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Втори състав по гр.д. № 4285, по описа на съда за 2013 г.
ОСЪЖДА И. Б. К., съдебен адрес [населено място], [улица], адв. И. М. Л., да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК], сумата 1972.50 лв. (хиляда деветстотин седемдесет и два лева и 50 ст.) юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: