1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
гр. София,02.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на тридесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 2774 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Л. Т. срещу решение № 1980 от 25.07.2018г. по т. дело № 2773/2018г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което е потвърдено решение № 745 от 11.04.2018г. по т. дело № 2069/2017г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-22 състав и „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъдено да заплати на „Руно – Казанлък“ ЕАД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 3 000 лв. – разноски за въззивното производство /адвокатско възнаграждение/. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт „ЧЕЗ Разпределение България“ АД е осъдено да заплати на „Соларен парк Летница“ ЕООД, [населено място] следните суми: на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата 82 292,37 лв., представляваща платена от ищеца на ответника на отпаднало основание /отмяна на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР в частта по раздел XI, т. 7/ цена за достъп от ВЕЦ „Горни Лом“, ВЕЦ „Китка“, ВЕЦ „Миджур“ и ВЕЦ „Фалковец“ до електроразпределителната мрежа на ответника за периода от м. септември 2012г. до м. октомври 2013г., ведно със законната лихва за забава върху сумата, считано от 21.06.2017г. до окончателното й изплащане; и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 6 921,69 лв. – направени разноски за първоинстанционното производство.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявения иск, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение въз основа на сключен между страните на основание чл. 104 ЗЕ договор за използване на разпределителната мрежа изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Въвежда евентуални доводи за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Касаторът твърди, че съдът не е обсъдил всички събрани доказателства, както и част от релевираните доводи и възражения, допуснал е съществени нарушения на правилата за преценка на доказателствата, както и на съдопроизводствените правила за доказателствена тежест, доколкото ищецът е получил услуга достъп от „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, но не е доказал себестойността й, т. е. не е доказал единичната цена на kWh от произведената през съотвения месец електрическа енергия да е различна от платената. Поддържа, че във въззивното решение липсва позоваване на материално-правни норми, чийто регулиращ ефект съдът е признал и приложил. Касаторът прави оплакване, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил материалния закон при преценката на нормативното предвиждане за възмездност при предоставяне на услуга и характера на договорните отношения между страните. Релевира доводи за неправилност на извода на съда, че основанието за възникване на задължението за плащане на временната цена за достъп възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп и пренос, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. Касаторът поддържа, че намесата под каквато и да е форма в равнопоставени договорни правоотношения, включително и в хипотезите на отмяна на административния акт, посочващ временни цени, ползвани от страните в съществуващата между тях облигационна връзка, е недопустимо. Излага съображения за неправилност на извода, че цената на услугата може да е единствено конкретно определена от ДКЕВР и че при отмяна на акта на определянето й по размер задължението за заплащането й автоматично отпада с обратна сила, както и на извода относно обратното действие на съдебното решение на ВАС за отмяна на Ц-33 от 14.09.2014 г. и правните последици от тази отмяна.
В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Договорната отговорност по чл. 79 ЗЗД изключва ли отговорността за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД при наличието на действителен, валиден договор за спорното задължение и допустим ли е иск за обезщетение за неоснователно обогатяване в тази хипотеза?“ – противоречие с Решение № 451/15.07.2010г. по гр. д. № 844/2009г. на ВКС, Решение № 246/27.05.2011г. по т. д. № 1265/2010г. на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „Може ли задължение за заплащане по договор за достъп до електроразпределителната мрежа да има и друг, недоговорен източник /смесен фактически състав от договор и административен акт/ и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане -договорът или юридическите факти с извъндоговорен характер?“ – по този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. „Може ли да се счита за отпаднало основанието по действащ договор за услуга между страните при наличие на точно изпълнение и от двете страни /доброволно плащане и оказване на услугата/? Допустимо ли е приравняването на основанието за сключване на договора с решение на регулаторен орган?“ – противоречие с Решение № 1015/25.05.2015г. по в. гр. д. № 363/2015г., Решение № 1483/27.07.2015г. по в. гр. д. № 1483/2015г., Решение № 1026/26.05.2015г. по в. гр. д. № 850/2014г., Решение № 469/16.03.2015г. по в. гр. д. № 3001/2014г., Решение № 469/16.03.2015г. по в. гр. д. № 3/2015г., Решение № 750/20.04.2015 г. по в. гр. д. № 260/2015г., Решение № 469/16.03.2015г. по в. гр. д. № 3001/2014г., всички на Окръжен съд Варна.
4. „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт, юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието и допустим ли е в тази връзка иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание?“ – по този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5. „Допуска ли действащото законодателство договаряне на размер на цената за услугата достъп до разпределителна мрежа за производители, различни от определени от ДКЕВР? Императивни ли са нормите на чл. 30, ал. 1 и ал. 2, чл. 31, т. 2, т. 8, чл. 32, ал. 1, ал. 2 ЗЕ? Пределни или фиксирани са цените за достъп според чл. 36а ЗЕ?“ – касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като в същото време се позовава и на Решение № 151/13.07.2011г. по гр. д. № 409/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о.
6. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него? Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните?“ – касаторът сочи чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и поддържа, че този въпрос следва да се прецени при комплексна преценка на принципите на договорната отговорност и на същността на порока на административния акт, както е направено в мотивите на Тълкувателно решение № 2/19.11.2014г. по т. д. № 2/2014г. на ОСГТК на ВКС; поддържа също, че въпросът е решен по друг начин в Решение № 1015/25.05.2015г. по в. гр. д. № 363/2015г. и Решение № 1026/26.05.2015г. по в. гр. д. № 850/2015г., Решения по в. гр. д. № 363/2015г., в. гр. д. № 1483/2015г., в. гр. д. № 2412/2014г., в. гр. д. № 2768/2014г., в. гр. д. № 3020/2014г., всички на Окръжен съд Варна, и Решение от 11.05.2015г. по в. гр. д. № 6422/2014г. на СГС, с което се потвърждава решението по гр. д. № 45850/2013г. на СРС.
7. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното?“ – по този въпрос касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
8. „Допустимо ли е съдът при обосноваване на своите правни изводи да не посочи материалноправната норма, която прилага и от чийто диспозитив извежда релевантните за спора факти?“ – противоречие с раздел II на ППВС № 1/1953г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2000г. на ОСГК на ВКС и TP № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът „Руно – Казанлък“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С. Й. С. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че по първия въпрос не е налице противоречива съдебна практика и същият не е разрешен в противоречие с цитираните актове на ВКС. Вторият въпрос е решен в съответствие с Решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 157/11.01.2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС и Решение № 7/26.04.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС. Третият въпрос не представлява въпрос, който по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е решен в противоречие с актове на КС на РБ или на съда на ЕС; не е налице противоречива съдебна практика, предвид произнасянето на ВКС в решения по чл. 290 ГПК, поради което цитираните съдебни актове на Окръжен съд Варна са неприложими. По четвъртия въпрос е формирана практика на ВКС /посочени са конкретни решения/, която не се нуждае от промяна. По петия въпрос не е налице основание за изоставяне или промяна на създадената съдебна практика на ВКС, липсват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, а цитираното от касатора Решение № 151/13.07.2011г. по гр. д. № 409/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. е неотносимо. По шестия правен въпрос съдебната практика е трайна и непротиворечива по отношение на същността на решението на ДКВР спрямо договорните отношения между производителите и ЕРП относно услугата достъп и същата не се нуждае от актуализиране. По отношение на седмия правен въпрос касаторът поддържа, че е налице трайна и непротиворечива съдебна практика относно възмездност на договорните отношения между производителите и ЕРП и ролята на решението на ДКЕВР за тях; никъде в обжалваното решение не са наведени доводи в насока безвъзмездност на възникналите отношения; практиката по разпределение на доказателствената тежест по чл. 55 ЗЗД е единна и не е необходимо тълкуване. Оплакванията по осмия правен въпрос касаят правилността на съдебното решение, а не допустимостта на касационното обжалване; няма произнасяне от съда по формулирания от касатора въпрос и в този смисъл той не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 във връзка с т. 1 на TP №1/2009г. от 19.02.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а именно да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Ответникът претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от процесуално легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че правоотношението между страните е възникнало по силата на договор, с който ищецът e поел задължението да заплаща на ответника цената за пренос през разпределителната мрежа на произведената/потребена електрическа енергия в утвърдения от ДКЕВР размер. Приел е, че дейността на електроразпределителните предприятия/ оператори на електроразпределителни мрежи по смисъла на § 1, т. 346 ДРЗЕ е подложена на цялостно административно регулиране, тъй като те упражняват „естествен монопол“ върху електроразпределението по аргумент от чл. 43, ал. 2, т. 1 ЗЕ, с цел защита интересите на потребителите. Посочил е, че в предмета на тази регулация е включено и определянето на цените, срещу които електроразпределителното предприятие /ЕРП/ предоставя на потребителите ползването на мрежата си: за присъединяване към електроразпределителната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 11 ЗЕ; за достъп и/или пренос през електропреносната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 10 ЗЕ и за достъп и/или пренос през електроразпределителната мрежа – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ.
След като е констатирал, че разграничаването на цената за достъп от цената за пренос през електроразпределителната мрежа е проведено с разпоредбата на § 16, т. 7 ЗИДЗЕ /обн. ДВ, бр. 74 от 2006г./, и е обсъдил разпоредбите на чл. 23, ал. 2 и чл. 34, ал. 1 от Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр. 17 от 2.03.2004г., отм. ДВ, бр. 38 от 19.04.2013г./, съответно чл. 29 и чл. 51, ал. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013г. за регулиране на цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр. 33 от 5.04.2013г., отм. ДВ, бр. 25 от 24.03.2017г./ и чл. 32, ал. 4 ЗЕ, решаващият съдебен състав е направил извод, че мрежовият оператор може да събира от ползвателите на съответната електроразпределителна мрежа цени за предоставяните мрежови услуги, които по вид и размер са определени от ДКЕВР, като всякакви други уговорки в отклонение от тези цени в договорите между ЕРП и ползвателите са нищожни поради противоречието им с императивните норми на Закона за енергетиката.
Приел е, че решението, с което ДКЕВР е упражнила правомощието си да регулира съответните цени, има конститутивно действие спрямо прилагането на определените цени от ЕРП в отношенията му с ползвателите на мрежата, поради което е заключил, че този административен акт е материалноправно условие за възникване на вземането на ЕРП за съответната цена в определения от ДКЕВР размер, вкл. и за временната цена за достъп, определена по реда на чл. 32, ал. 4 ЗЕ. Изводът, че цените за предоставените от ЕРП услуги /за достъп и за пренос през електроразпределителната мрежа/ са извън предмета на договорно уреждане и съгласно чл. 30, aл. 1, т. 13 ЗЕ подлежат на административно регулиране единствено от ДКЕВР са направени след анализ на разпоредбите на чл. 104 ЗЕ, чл. 84, ал. 2 ЗЕ чл. 11, т. 3 и чл. 14 от Правилата за търговия с електрическа енергия /обн. ДВ, бр. 64 от 17.08.2010г./, действали в процесния период, както и в чл. 11, т. 3 и чл. 14 от Правилата за търговия с електрическа енергия /обн. ДВ, бр. 66 от 26.07.2013г., в сила от 26.07.2013г./. Въззивната инстанция е посочила, че задължението на производителите на електрическа енергия за плащане на цена за достъп на оператора на електроразпределителна мрежа възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – сключен договор за достъп и пренос, и административноправен елемент – решение на ДКЕВР за определяне на временна или окончателна цена за достъп. Въззивният съд е изложил съображения, че определената от ДКЕВР цена за достъп/пренос става част от същественото съдържание на договорното отношение и нейното заплащане е дължимо на договорно основание; липсата на административноправния елемент означава липса на основание за начисляване от ЕРП на цена за достъп/пренос, тъй като договорната клауза за дължимата цена се определя единствено по силата на административния акт. Поради това, че съдържанието на договора в частта за имуществената престация на ищеца /дължимата цена на съответната мрежова услуга/ се регулира не от волята на страните, а с решение на административния орган, съдебният състав е приел, че в договора не е уговорено задължение за заплащане на цена за достъп – в чл. 24 и чл. 25 е предвидено заплащането единствено на цена за пренос, утвърдена от ДКЕВР.
Посочил е, че задължението по чл. 84, ал. 2 и 3 и чл. 104 ЗЕ не е пряко основание за дължимост на цената за достъп, тъй като тези разпоредби не предвиждат задължение за заплащане на цена за достъп, а задължение за сключване на договор за достъп. Дали срещу този достъп ползвателят дължи цена и в какъв размер зависи само от акта на регулаторния орган.
Относно конкретното правоотношение въззивният съд е приел, че задължението на ищеца за плащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника е възникнало по силата на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, което съгласно чл. 13, ал. 7 ЗЕ е подлежало на изпълнение, независимо дали е обжалвано, и е отпаднало с влизането в сила на решението на Върховния административен съд, с което цитираното решение на ДКЕВР е отменено. Аргументирал се е с действието на отменителното съдебно решение спрямо всички лица, независимо дали те са участвали в съдебното производство по оспорването на акта съгласно чл. 177, ал. 1, изр. 2 и чл. 183 АПК, и с обратното му действие. Посочил е, че съгласно чл. 195, ал. 1 АПК действие занапред имат само решенията, с които се отменят подзаконови нормативни актове, каквото не е решението на ВАС за отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР. Въззивната инстанция се е позовала на определени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в които е прието, че решението на ВАС за отмяна на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР отменя с обратна сила последиците от административния акт. Поради това, че е отпаднала с обратна сила клаузата за заплащане на цената за достъп до електроразпределителната мрежа на ответника, включена в договора чрез решението на ДКЕВР, която е основанието за дължимост на платената от ищеца цена за достъп през процесния период, съдебният състав е направил извод, че за ответника по иска е възникнало задължението да върне на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД получените суми.
Възраженията на ответника по иска, че платената от ищеца цена за достъп е дължима по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ, както и че отпадането на цената следва да има действие занапред на основание чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, са приети за неоснователни по следните аргументи: Процесният договор не е за търговска продажба, а по отношение на „цената за достъп“ критериите по чл. 326, ал. 2 ТЗ не могат да се приложат, тъй като цената за достъп няма с какво да бъде сравнена, предвид липсата на друг оператор на разпределителна мрежа на същата територията, където ответникът осъществява своята дейност; в договора е предвидено задължение за заплащане само на цена за пренос и то в размер, определен от ДКЕВР, което изначално изключва условието на чл. 326, ал. 2 ТЗ – страните да не са уговорили как ще бъде определена тази цена. По отношение на чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД съдебният състав е посочил, че не може да се направи извод, че това правило се отнася за правното действие на всички основания за прекратяване на договорното правоотношение; за правното действие на всяко едно от тях са приложими собствени правила в зависимост от естеството му; отмяната на административния акт за определяне на временните цени за достъп не може да се приравни по естеството си на развалянето на договор, а като правна фигура е идентично с унищожаването на клаузата от договора за цената за достъп, имащо обратно действие дори и при договори с продължително или периодично изпълнение.
Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника по иска, че ако цената за достъп се възприеме като недължима, ще се окаже, че ищецът е ползвал услугата „достъп до разпределителната мрежа“ безплатно. Изложил е съображения, че към момента на сключването на договора, съгласно чл. 23, ал. 2 от Наредба за регулиране на цените на електрическата енергия /обн. ДВ, бр. 17 от 2.03.2004г., отм. ДВ, бр. 38 от 19.04.2013г./, цената за достъп е била един от компонентите на цената за пренос през електроразпределителната мрежа, поради което със заплащането на уговорената в договора и в Наредбата цена за пренос ищецът е заплащал и цената за достъп; с отмененото решение на ДКЕВР е била въведена временна цена за достъп без да се променя цената за пренос, т. е. наред с предишното задължение е било въведено допълнително финансово задължение за услугата „достъп“; отмяната на решението на ДКЕВР е довело до отпадане с обратна сила на това допълнително финансово задължение, но не и до отпадане на съществуващото преди това задължение за заплащане на цената за пренос, включващо и дължимата от ищеца престация за услугата „достъп“, поради което тази услуга не е била ползвана от ищеца безвъзмездно през посочения в исковата молба период, както не е била ползвана безвъзмездно и в предишните периоди.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Възражението на касатора за недопустимост на въззивното решение поради недопустимост на предявените искове, тъй като наличието на валидно договорно правоотношение между страните изключва приложението на института на неоснователно обогатяване и предявяването на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на СГС. Съгласно постоянната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Фактите, които ищецът сочи, а именно влязло в сила решение на ВАС, с което е отменен индивидуален административен акт – решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп, при твърдение за отпадане с обратна сила на последиците на този акт, платените цени за достъп по време на действие на решението на ДКЕВР и петитума, който формулира – за връщане обратно на платените суми като цена за достъп, обуславят правната квалификация на предявения иск. Въззивният съд е разгледал иска на предявеното правно основание, което се извежда от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Формулираните от касатора в т. 1 /първата част/, 3, 4 и 6 от изложението правни въпроси са релевантни за делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи и доводи на въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като са разрешени от въззивния съд съобразно константната практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло. В множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 212/23.12.2015г. по т. д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/11.01.2016г. по т. д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.01.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 28/28.04.2016г. по т. д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ е прието, че с отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, имащо характер на индивидуален административен акт, отпада с обратна сила основанието за начисляване в тежест на производителите на електрическа енергия на задължения /цени/ за предоставената услуга достъп до електропреносната и/или електроразпределителната мрежа от страна на операторите на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа. Изводът за обратно действие на отмяната на индивидуален административен акт, а именно отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЕ е направен и в решение № 58/16.08.2016г. по т. д. № 332/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 126/16.08.2016г. по т. д. № 1592/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 136/05.10.2016г. по т.д. № 2727/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 137/05.10.2016г. по т. д. № 2327/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 164/04.10.2016г. по т. д. № 160/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 178/14.11.2016г. по т. д. № 2543/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 194/02.11.2016г. по т. д. № 2738/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 190/22.12.2016г. по т. д. № 2738/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. Прието е, че регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени. С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, поради което плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно решение № 4/15.05.2017г. по т. д. № 3351/2015г. на ВКС, ТК, I състав и решение № 128/11.11.2016г. по т. д. № 2354/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., след като с дължимото от ДКЕВР решение са определими условията на достъпа до електроразпределителната мрежа, то с отмяната му с обратна сила е отпаднало основанието, на което ответникът е получил цената за достъп, а не само съществен елемент на договора за достъп до електроразпределителната мрежа – цената. Прието е, че по аналогия с хипотеза в ППВС № 1/28.05.1979г. по гр. д. № 1/1979г. според третия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи на връщане даденото с основание, което е отпаднало с обратна сила. Посоченото Постановление не съдържа изчерпателно изброяване на приложимите към чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД случаи, като под „основание“ по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД не се разбира само сделка, по отношение на която е установена унищожаемост или която е развалена. „Основание“ по смисъла на посочената правна норма може да бъде и настъпването на последващ сключването на сделката юридически факт, напр. отмяната на порочен административен акт, уреждащ правоотношението между гражданскоправни субекти по силата на законова разпоредба за издаването му, като такъв с привременно регулативно действие /в случая Решение № Ц–33/14.09.2012 год. на ДКЕВР/, обременено от порок, обуславя връщане на даденото поради отпадане на основанието по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради това фактическото съществуване на предоставен достъп до електроразпределителната мрежа, независимо от уредената от закона възмездност на услугата „достъп“, при липса на утвърдени временни условия на достъпа, вкл. цена, от регулаторния орган – КЕВР, не съставлява довод за запазено правно основание за възмездна размяна на престации между страните по спора. Поради наличието на константна практика на ВКС цитираните по посочения в т. 3 от изложението правен въпрос решения на Окръжен съд Варна не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Формулираният в т. 2 от изложението материалноправен въпрос не обуславя наличие на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В част от горепосочените съдебни решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК /решение № 155/11.01.2016г. по т. д. № 2611/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/26.01.2016г. по т. д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и др./ изрично е прието, че правоотношението по предоставяне услугата достъп на производителите на електроенергия от възобновяеми източници до електроразпределителните мрежи /в хипотезата, уредена от § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн. ДВ, бр. 54, в сила от 17.07.2012г./ възниква от смесен фактически състав, включващ частноправен елемент – фактическо присъединяване към мрежата на съответния оператор и административноправен – решението на ДКЕВР, за определяне на временна цена за достъп, като съществен елемент на сделката. В решение № 164/04.10.2016г. по т. д. № 160/2015г. на ВКС, ТК, I т. о. е посочено, че дължимите цени за предоставените от електроснабдителното дружество услуги подлежат на административно регулиране единствено от КЕВР – чл. 30, ал. 1, т. 13 ЗЕ. Определянето на цените за предоставяне на услугите „достъп“ и „пренос“ на произведена от възобновяеми източници енергия е от изключителна компетентност на регулаторния орган, независимо от задължението за сключване на договор за достъп с мрежовия оператор по чл. 84, ал. 2 и чл. 104, ал. 1 ЗЕ и чл. 30, ал. 1 от Закона за енергията от възобновяеми източници. Цената като съществен елемент на договора се определя по административен ред и задължението на производителите на електрическа енергия за заплащането на цената за достъпа възниква при смесен фактически състав. Категорично във всички съдебни актове на ВКС е изразено разбирането, че с отпадане с обратна сила на административноправния елемент /Решение № Ц–33/14.09.2012г. на ДКЕВР поради отмяната му с влязло в сила решение на ВАС/ отпада и основанието за дължимост на цената. При наличие на постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна или актуализирана, не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Посоченият от касатора в т. 5 от изложението материалноправен въпрос е релевантен, поради това, че е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК е неоснователен, тъй като касаторът не е обосновал дали въпросът е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз /т. 2/, нито е посочил дали се касае до противоречиво тълкуване на релевантната норма, до различни възприети правни разбирания, или до необходимост от отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба, респективно до развитие на съдебната практика, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива и пълна система от правни норми, или осъвременяване на правната уредба с оглед промяна в обществените условия или изменения на законодателството /т. 3/. Не налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираното от касатора Решение № 151/13.07.2011г. по гр. д. № 409/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о. е неотносимо, защото същото се отнася до установяване симулативност на договор за покупко-продажба на недвижим имот като прикриващ договор за дарение и не се обсъжда наличие или липса на регулирана цена.
Посоченият от касатора в т. 7 от изложението процесуалноправен въпрос също не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за уважаване на иска. Въззивният съд не е изложил съображения относно наличие на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца и посочените обстоятелства са без значение за спора. С оглед правната квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, от значение е дали ищецът е платил претендираната сума на ответника на определено основание и дали същото впоследствие е отпаднало. Разрешението от въззивния съд е в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащането, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на осъщественото плащане.
Посоченият от касатора в т. 8 от изложението първи въпрос не обосновава извод за допускане на касационно обжалване, тъй като съобразно константната практика на ВКС е обсъдил събраните доказателства, въз основа на които е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице релевираните от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на С