О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
София, 24.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.01.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 282 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 437 от 17.08.2010 год., по в.т.д.№ 1847/2009 год. Софийски апелативен съд по реда на чл.218з, във вр. с чл.196 ГПК/ отм./ е отменил първоинстанционното решение на Софийски градски съд от 16.03.2007 год., по т. д.№ 663/2003 год., в частта му, с която е отхвърлена като неоснователна предявената от С. за колективно управление на авторски права „И.”, [населено място] срещу [фирма], гр.София искова претенция по чл.94 ЗАПСП, във вр. с чл.40, ал.7ЗАПСП до размера на сумата 4 700 лв., като вместо него е осъдил [фирма] да заплати на С. за колективно управление на авторски и сродни права „И.” 4 700 лв., обезщетение за имуществени вреди, под формата на пропуснати от Н. Й. Й., като член на ищцовото ЮЛ, ползи от нарушаване авторското му право на възнаграждение като режисьор на документалния филм „17-Н. – З.?”, с излъчване на произведението му без негово съгласие на 17.11.2002 год. по телевизионен канал „бТВ”, собственост на ответника.
В останалата обжалвана част до размера на 30 000 лв., от които 3 300 лв., вложени лични средства на Н. Й. Й. при създаване на процесния филм и 22 000 лв. пропуснати ползи от неполучено продуцентско възнаграждение, както и в частта за претендираните неимуществени вреди до размера на сумата 5 000 лв. е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение на СГС.
С решение № 552 от 02.12.2010 год. на Софийски апелативен съд е допълнено горепосоченото въззивно решение, като е осъден ответника – [фирма], гр.София да заплати на С. за колективно управление на авторски права „И.”, [населено място] срещу [фирма], гр.София сумата 767 лв. деловодни разноски за въззивното и касационно обжалване.
Недоволни от въззивния съдебен акт са останали и двете страни по спора, както и третото лице- помагач, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК. Всеки един от касаторите с отговора си по реда на чл.287, ал.1 ГПК е оспорил основателността на касационните оплаквания на насрещната страна.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на СКУАП „И.”:
Тя касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с която след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 21 от 15.01.2009 год., по т.д.№ 711/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС е потвърден първоинстанционният съдебен акт на СГС в неговата отхвърлителна част.
Позовавайки се на изразеното становище по отношение активната материалноправна легитимация на ищеца в мотивите на отменителното решение № 21 от 15.04.2009 год., по т.д.№ 711/2008 год. на ВКС, ТК, с което делото е върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане в частта за разликата над присъденото обезщетение за имуществени вреди от 10 000 лв. до пълния заявен размер от 30 000 лв., касаторът основно възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че ищцовото ЮЛ не е легитимирано да защитава по исков ред продуцента на филмово произведение, с оглед различните действали към момента на извършване на нарушението и към момента на предявяване на иска редакции на ЗАПСП, като счита, че липсва законово основание за стеснително тълкуване на нормата на чл.90в ЗАПСП.
Същият изразява и несъгласие с процесуалната законосъобразност на решението на въззивния съд, в частта, относно претенцията му за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на Й., като счита, че ако въззивният съд бе обсъдил всички събрани по делото доказателства за емоционалното състояние на автора на филма от факта, че в националния публичен ефир произведението му е било оповестено като създадено от друг, така както го задължават нормите на процесуалния закон, то той бил сигнал до различен от постановения краен правен резултат.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа се, че релевантните за решаващите правни изводи на въззивния съд въпроси на материалното и процесуално право – „Легитимирано ли е СКУАП, като процесуален субституент да упражни от името на своя член неговите продуцентски права и да поиска от съда присъждане на обезщетение за претърпени от последния имуществени вреди- загуби и пропуснати ползи?”, както и „Следва ли да бъде мотивирано конкретно и за всяка отделна претенция решението на съда, с което се отхвърля частично искането за присъждане на обезщетение за понесените от автора неимуществени вреди ?” се решават противоречиво в практиката на съдилищата, предвид възприетото в т.д.№ 711/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС различно спрямо застъпеното в обжалвания съдебен акт разрешение на първия и едновременно с това, поради липса на съдебна практика, се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, в частта му, предмет на подадената от касатора СКУАП „И.” касационна жалба Софийски апелативен съд е приел, че ищцовото ЮЛ е активно легитимирано, съгласно чл.19, във вр. с чл.62, ал.1 ЗАПСП, да претендира обезщетение за имуществени вреди на своя член – Н. Й. Й. под формата на пропусната полза само от нереализирано режисьорско възнаграждение, като е счел, че в разглеждания случай при определяне размера на дължимите суми следва да намери приложение законовото правило на чл.94а, ал.1 ЗАПСП, приложението на което произтича от разпоредбата на § 58 от ПЗР на ЗИДЗАПСП, в редакцията и обнародвана в ДВ бр. 99/ 2005 год., в сила от 10.01.2006 год., предвид приключилите на 21.11.2006 год. устни състезания пред първоинстанционния съд.
В съответствие с изложеното и установените от заключението на изслушаната специализирана експертиза за оценка на интелектуална собственост данни за общата стойността на процесния филм възлизаща на 27 000 евро, решаващият съд е счел, че доколкото според експерта практиката за обичайното определяното възнаграждение на режисьора, формирано въз основа на категорията филм, часови пояс на излъчване и пр. е в размер на 40-45% от общата сума на авторските възнаграждения, то искът за пропуснати ползи от неполучено авторско възнаграждение за режисура на документалния филм е основателно за предявения размер от 4 700 лв..
Позовавайки се на датата на осъщественото нарушение- 17.11. 2002 год. и датата на предявяване на иска 09.05.2003 год. въззивната инстанция е отрекла ищцовото СКУАП да е активно материалноправно легитимирано да защити по исков ред правата на Й. – негов член, като продуцент, предвид датата на влизане в сила на новелата на чл.95а и тази на чл.95б ЗАПСП – 10.01.2006 год., както и изменението на чл. 90в ЗАПСП.
Изложени са съображения, че в действащата към релевантния за спора момент редакцията на чл.90в ЗАПСП, липсва препращане към разпоредбата на чл.19 ЗАПСП, поради което отсъства законова възможност да бъдат обезщетени останалите посочени в т.2 и т.3 от уточняващата молба на ищеца видове имуществени вреди и пропуснати ползи чрез предвидената от законодателя аналогия, на която ищецът се е позовал.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че формулираните от касатора СКУАП „И.” правни въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
Неоснователно по отношение на първия от тях е позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното в касационната жалба отменително решение на въззивния съд не е дадено различно разрешение на поставения от касатора правен въпрос, свързан с тълкуване на приложимата правна норма. Обстоятелството, че касационната инстанция е върнала делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с конкретни указания по уточняване вида на имуществените вреди причинени на автора на процесното произведение, с оглед съвместяваните от последния качества на режисьор и на съпродуцент, посочвайки изрично, че към 2002 год., когато е осъществено нарушението презумпцията на сродното право на продуцента, въведена с изменението на ЗАПСП през 2005 год., чрез новелата на чл.72б от закона, не е съществувала и това обстоятелство решаващият съд следва да съобрази, означава, че не е налице визираното противоречие, на което касаторът се позовава и което всъщност би могло да произтече само при различно дадено от съдилищата тълкуване на действието на материалноправните норми във времето, в хипотезата на неуредено от законодателя обратно действие на новата правна норма, каквото в случая отсъства.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че в постановения отменителен съдебен акт на ВКС, на който касаторът се позовава, въпросът за материалноправната легитимация на ищцовото ТД, като особен ищец по см. на чл.95а ЗАПСП не е бил предмет на обсъждане, нито е било предмет на обсъждане приложението на чл.19 във вр. с разпоредената от чл.90в ЗАПСП аналогия. В този см. изразеното в мотивите на цитирания съдебен акт на ІІ т.о. на ВКС разбиране, че продуцентът има право на възнаграждение за разрешеното излъчване на филма, поради което липсата на взето от съпродуцента Н.Й. съгласие в тази насока обуславя правото му на обезщетение за причинените му вреди по реда на чл.94, ал.1 ЗАПСП/ в редакцията на разпоредбата към м.ХІ 2002 год./ само по себе си не означава, че именно ищецът – ЮЛ е оправомощен да го упражни.
Не би могло да се счете, че по отношение на същия този въпрос е налице и подържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС соченото основание е приложимо тогава, когато произнасянето по значимия за изхода на делото въпрос на материалното и/или процесуално право се предпоставя било от непълнота, неяснота или вътрешна противоречивост на конкретна законова разпоредба, било от необходимостта да бъде изоставена създадената по приложението на закона съдебна практика, като неправилна или формирана при други обществено икономически – отношения тази практика трябва да бъде осъвременена.
В случая разпоредбата чл.90в ЗАПСП, както в редакцията на закона от 28.12.2000год.,така и в изменената му редакция в ДВ бр.99/2005 год. и разпоредбите на чл.95а и 95б ЗАПСП са ясни и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието им по тълкувателен път, а по приложението им е създадена съдебна практика, която е непротиворечива и не налага произнасяне на касационната инстанция със задължителен за съдилищата в страната съдебен акт.
Недоказани са визираните критерии за селекция и по отношение на формулирания процесуалноправен въпрос.
При наличие на задължителна съдебна практика, в която същият е намерил разрешението си – ППВС №1/1953 год.; ППВС № 2/1967 год.; ППВС № 1/85 год. и ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС и която няма необходимост да бъде променена, за да бъде осъвременена, основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
От своя страна обстоятелството, че изложените от Софийски апелативен съд мотиви не се изчерпват само с констатации за правилността на първоинстанционното решение, в частта, в която същото е потвърдено, а съдържат подборен анализ на събраните по делото доказателства, възраженията и доводите на страните, изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, както и съжденията относно приложимия материален закон, то отсъства и основание за притоворечие с цитирания отменителен съдебен акт на ВКС, с който делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд.
Отделен остава въпросът, че при наличие на формирана задължителна съдебна практика на ВКС селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Що са касае до въпроса дали въззивното решение на Софийски апелативен съд , в частта му, предмет на подадената касационна жалба е съобразено със задължителните указания на ВКС по приложението на закона, дадени с отменителния съдебен акт, то дори и да е евентуално налице твърдяното от жалбоподателя несъответствие, този порок – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
ІІ.По касационната жалба на [фирма] и третото лице – помагач: М. С.- Т.:
Касационните жалби са относими за частта на въззивния съдебен акт, с която е уважена исковата претенция срещу касатора, като ответник, при участието на Т., като трето лице- помагач на страната на последния, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи на Н. Й. Й., като член на СКУАП „И.” в размер на сумата 4 700 лв., както и в частта, с която е допълнено същото с решение на Софийски апелативен съд № 552/02.12.2010 год., по гр.д.№1847/2009 год. и е осъден касатора [фирма] да заплати деловодни разноски в размер на 767 лв..
С касационната жалба на всеки един от касаторите са въведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснато нарушение на ЗАПСП и на съществените съдопроизводствени правила – основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано от първия касатор с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, а именно: „Следва ли ползувателят на аудио -визуално произведение/ филм/ да сключва договори за използване на произведението освен с продуцента и с всеки от носителите на авторските права върху същото?”.
Според този касатор, обстоятелството, че по поставения правен въпрос, свързан с приложението на чл.65 ЗАПСП, липсва съдебна практика, а с обжалваното решение на въззивния съд „се създава прецедент, който не отговаря на точното тълкуване на закона”, обуславя и значимостта на същия за точното прилагане на закона- чл.65 ЗАПСП и за развитие на правото.
Въпреки процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от формалното и съответствие с императивните изисквания на процесуалния закон за редовността и, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, поради следното:
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че поставеният от касатора материалноправен въпрос, макар и важен,няма обуславящо за изхода на делото значение и поради това не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК.
Въззивният съд не е уважил предявената искова претенция до размера на сумата 4700 лв., поради отсъствие на сключен договор с режисьора на процесния документален филм, нито е приел, че липсата на договор с всеки от носителите на авторски права върху последния е и основанието за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 94, ал.1 ЗАПСП, във вр. с чл.94а, ал.1 ЗАПСП, а поради прието за доказано, въз основа на преценката на доказателствения материал по делото конкретно нарушение на авторските права на първия – неплатено възнаграждение, което по силата на чл.65, ал.1 ЗАПСП, му се следва за използване на излъчения от телевизионен канал на ответното ЕАД създаден с негово участие филм.
Що се касае до твърдяната в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК необоснованост на извода на въззивния съд за наличие на извършено от ответника нарушение на авторско право на режисьора на филма, както и до неправилно приложен материален закон, то дори и тези пороци евентуално да са налице, като относими към основанията за касиране на обжалваното решение, същите не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК.
Отделен в тази вр. е въпросът, че дали използваното от ответника произведение, върху което режисьорът -член на ищцовото С. има авторски права се явява в нарушение на същите, или не, е въпрос фактически, а не правен и се разрешава за всеки отделен случай въз основа на конкретните факти и обстоятелства по делото.
Липсата на общата главна предпоставка за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, изключва наличието на процесуална възможност за обсъждане на въведеното от касатора селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Неоснователно е искането на третото лице –помагач за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора М. С. – Т. въпрос на процесуалното право:” Има ли разпоредбата на § 58, ал.2 ПЗР на ЗИД ЗАПСП самостоятелно приложение спрямо заварените случаи, без да е направено искане по чл.94а или чл.95, ал.1ЗАПСП и може ли съдът по свой почин служебно да третира повдигнатия спор по нов начин, без да има изразено волеизявление на ищеца за това?” в първата си част несъмнено е релевантен за изхода на делото, като обусловил решаващите изводи на въззивния съд.
По отношение на същия не е осъществено поддържаното касационно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Освен, че последното е аргументирано по начин, който не съответства на дадените с т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС указания относно вложеното от законодателя съдържание в същото и това е достатъчно, за да се отрече приложимостта му,то е недоказано и поради факта, че разпоредбата на § 58, ал.2 ПЗР на ЗИД на ЗАПСП нито е неясна, непълна или вътрешно противоречива, за да се нуждае от корективно тълкуване.
Единствено за пълнота на настоящето изложение е необходимо да се посочи, че доколкото новелата на чл.94а ЗАПСП не представлява самостоятелно основание на осъдителен иск за обезщетение, вкл. по съображения, черпени от систематичното и място и озаглавяването и „Особени случаи на иск за обезщетение”, а разпорежда начина, по който следва да бъде съдебно определено обезщетението за носителя на правото по ЗАПСП, когато елементите от фактическия състав на чл. 94, ал.1 ЗАПСП са доказани, но няма достатъчно данни за размера му – обстоятелство, съобразено от въззивния съд, предвид съдържанието на предявената в тази насока искова претенция и общият правен принцип за действие на материалноправните норми във времето.
Що се касае до следващите въпроси, поставени от кастора, свързани с приложимата материалноправна норма към възникналия правен спор, причинно следствената връзка между поведението на ответника и конкретно посочената от ищеца вреда и за начина на определяне размера на дължимото на последния обезщетение, настоящият съдебен състав счита, че не дължи произнасяне в производството по чл.288 ГПК, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК, – разрешаването им е въз основа на конкретните факти и доказателства, въведени в процеса, преценени суверенно от решаващия съд – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото в касационната инстанция деловодните разноските следва да останат за страните, така както са направени от тях.
Водим от гореизложеното и на осн.чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 437 от 17.08.2010 год., по в.т.д.№ 1847/ 2009 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: