– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 429
гр. София 03.05.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.12.2015 (девети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5470 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Б. И. А. срещу решение № 4430/19.06.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3593/2015 година, касационна жалба с вх. № 97 967/03.08.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отхвърлил предявените от Б. И. А. срещу М. к. „Й. Ф.“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, с които е искано да бъде признато за незаконно по отношение на ответника прекратяването на трудовото му правоотношение за длъжността „преподавател“, извършено със заповед № 19/10.07.2013 година на директора на М. к. „Й. Ф.“ [населено място], на основание чл. 186, чл. 188, т. 3, чл. 187, т. 8, пр. 1 и чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 от КТ и като такова същото да бъде отменено като ответникът бъде осъден да му заплати сумата от 6482.16 лева, представляващи обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 10.07.2013 година до 10.01.22014 година, заедно със законната лихва върху сумата считано от датата на предявяване на иска 08.08.2013 година до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. И. А. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. к. „Й. Ф.“ [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 129 973/27.10.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Б. И. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.07.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 97 967/03.08.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел за установено, че студентката Д. Г. И., чиято студентска книжка не е била оформена (заверена), съобразно правилата на чл.. 103 от ПУД на М. у. [населено място] не е имала право да се яви на трите изпита, проведени на 12.06.2013 година, 20.06.2013 година и 01.07.2013 година, като не е била вписана в изпитните протоколи за тях. Същата обаче е била изпитана едва след уверението от члена на тези комисии и курсов ръководител на І-ви курс по специалността „Инспектор по обществена здраве“- Б. И. А., че тя е получила разрешение от ректора на Медицинския университет да се яви на изпитите през изпитната сесия. Посочено е, че А. не е установил по надлежния ред това обстоятелство, поради което въззивният съд е приел, че като е уверявал председателите на изпитните комисии за това, възползвайки се от тяхното доверие като дългогодишен служител в М. к. „Й. Ф.“ [населено място] и курсов ръководител на І-ви курс по специалността „Инспектор по обществена здраве“ той умишлено ги е въвел в заблуждение (съзнателно е създал в тях неверни представи за обективната действителност), с цел да набави за другиго, а именно студентката Д. Г. И., нематериална облага (възможността без разрешение на компетентните органи на академично самоуправление да се яви на редовната изпитна сесия). Изложени са съображения за това, че са без значение причините, поради които студентката не е била допусната до явяване на трите изпита, тъй като тя не е била вписана в изпитните протоколи за провеждането им. Съдът е посочил, че работодателят е приел, че така установените нарушения на трудовата дисциплина от страна на А. са такива по чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ, а именно злоупотребата с доверие. Изложени са съображения, че по своено естество злоупотреба с доверието на работодателя представлява използването на оказаното такова от него спрямо служителя за неправомерно извличане на определена облага за последния или за другиго, или за увреждане на работодателя. Тя е съставомерна не само тогава, когато е извършена умишлено, когато предпоставя намерение за извличането на облагата или в увреждането на работодателя, но и когато обективно са настъпили неблагоприятни последици за работодателя вследствие на виновното злепоставяне на оказаното от него доверие на работника от страна на последния. А. съзнавал, че като дългогодишен преподавател в М. к. „Й. Ф.“ [населено място], на когото органът на работодателска власт и останалите преподаватели са се доверявали, е могъл да ги убеди, че макар и студентката Д. Г. И. да не е била вписана в изпитните протоколи и нейната студентска книжка да не е била заверена по съответния ред, тя е притежавала право да се яви на изпитите през лятната редовна изпитна сесия през 2012/2013 година, предвиждал е, че като дългогодишен преподавател неговите уверения биха били от съществено значение за председателите на изпитните комисии да допусната студентката до изпитите по трите предмета, но с цел същата да получи една неследваща се нематериална облага-без да е допусната по надлежния ред да се яви на трите изпита, е уверил председателите на изпитните комисии в противното, като по този начин биха се увредили интересите на работодателя, при който полага труд по трудово правоотношение. По този начин А. е злоупотребил с доверието на работодателя, като е действал нелоялно и в негов ущърб. Затова е прието, че при нарушаване на общата разпоредба за добросъвестно изпълнение на трудовите задължения, а именно чл. 8, ал. 1 от КТ, съответно на правната норма, уредена в чл. 126, т. 9 от КТ, А. умишлено е злоупотребил с доверието на работодателя, като е убедил председателите на изпитните комисии, на които е бил член, да допуснат до изпит студентката Д. Г. И.., която не е имала право да се яви на тях.. Посочено, че А. нито е твърдял в обясненията, дадени по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ, съответно в исковата молба, нито установявал, че е извършил това нарушение на трудовите задължения, воден единствено от морални съображения да помогне на студент в тежко материално положение да продължи своето образование. Напротив, неговото противоправно, нелоялно поведение като член на три изпитни комисии в период от около един месец, с което е въвел в заблуждение председателите на изпитните комисии, че тази студентка има право да се яви на изпит, разкрива системност, трайност, като неизяснени остават действителните подбуди за осъществяването на това фактическо „застъпничество” по отношение на студентката, на която не е било разрешено да се яви на трите изпита през процесната изпитната сесия. Затова преценено от субективна и обективна страна, нарушението на трудовата дисциплина се явявало тежко и обосновавало прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 190, т. 4 т КТ, като наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на нарушението, съобразно нормативните изисквания, предписани в правната норма на чл. 189 от КТ.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. И. А. е поскал да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски градски съд като е поставил материално правния въпрос за обхвата на съдържането на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с доверието на работодателя“ по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ, и по-конкретно в случаите когато са извършени от служител, който е преподавател във ВУЗ, при провеждането на изпит, във връзка с приложението на специалната разпоредба на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО. В тази връзка се твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 86/25.05.2011 година, постановено по гр. д. № 1734/2009 година и решение № 56/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4607/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., в които било прието, че злоупотреба с доверието на работодателя е налице, когато работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил преднамерени действия с цел извличането на имотна облага. Въззивният съд обаче приел, че такава злоупотреба е налице и тогава когато работникът се е възползвал от оказаното му от работодателя доверие за неправомерно извличане на определена нематериална облага за другиго. Затова решението му е било постановено в противоречие с цитираните две решения на ВКС и това било предпоставка за допускането му до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. от ГПК. На следващо място не било взето предвид, че А. е бил преподавател във ВУЗ, поради което по отношение на него била приложима разпоредба на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО, която винаги изисквала умисъл като форма на вината и която е била специална по отношение на чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ. Липсвала съдебна практика за връзката между двете разпоредби и съотношението между тях, което било предпоставка за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Касационният съд намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване по така поставения материално правен въпрос. Видно е от разпоредбите на чл. 187, т. 8, пр. 1 и чл. 190, ал. 1, т. 4 от КТ законът не е поставил изискването действието на работника или служителя задължително да цели извличането на имотна облага, за да се счита, че извършеното от него е злоупотреба с доверието на работодателя. Такова изискване не може да се извлече и от посочените от касатора две решения на ВКС. Видно от тях извършването от работника на преднамерени действия с цел извличането на имотна облага са само една от формите на злоупотребата с доверие. Както е посочено в решение № 86/25.05.2011 година, постановено по гр. д. № 1734/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. злоупотреба с доверието на работодателя е налице и в случаите, когато без да е извлечена имотна облага, работникът, възползвайки се от служебното си положение е извършил действия, компрометиращи оказаното му доверие; когато с действията си е злепоставил работодателя пред трети лица, независимо дали действията са извършени умишлено. Този извод е възпроизведен и в решение № 56/12.03.2014 година, постановено по гр. д. № 4607/2013 година. При това се касае за константна практика на ВКС възпроизведена в решение № 108/21.04.2015 година, постановено по гр. д. № 5516/2014 година и решение № 20/27.01.2016 година, постановено по гр. д. № 932/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и решение № 379/11.10.2011 година, постановено по гр. д. № 100/2011 година, решение № 55/05.04.2012 година, постановено по гр. д. № 1306/2010 година, решение № 232/18.05.2012 година, постановено по гр. д. № 41/2012 година, решение № 242/21.05.2012 година, постановено по гр. д. № 932/2011 година, решение № 469/07.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1744/2011 година и решение № 513/14.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1559/2011 година, шестте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От така установената практика може да бъде направен извод, че компрометиращите действия на работника може да бъдат насочени и към създаване на възможност трето лице да получи нематериална облага в нарушение на установените от работодателя правила за това. В този смисъл са и решение № 542/07.02.2012 година, постановено по гр. д. № 1083/2010 година, решение № 3/12.03.2012 година, постановено по гр. д. № 1325/2010 година и решение № 367/18.11.2013 година, постановено по гр. д. № 1357/2012 година, постановено по гр. д. № 1357/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед на това по така поставения материално правен въпрос за обхвата на дисциплинарното нарушение „злоупотреба с право“ обжалваното решение не противоречи на установената задължителна съдебна практика. Въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО не е бил поставян пред въззивния съд и не е бил разглеждан от него, поради което и не е обусловил решението му. Съгласно този законов текст член на академичния състав или на останалия персонал на висшето училище подлежи на дисциплинарно уволнение, ако умишлено изпита и постави оценка на лице, което няма право да се яви на изпит при него. Въпросът за съотношението на този текст с разпоредбите на КТ за дисциплинарните нарушения и наказания е разрешен с разпоредбата на чл. 59 от ЗВО, съгласно която за неуредените в тази глава от закона въпроси се прилагат разпоредбите на КТ. Последната е ясна и не се нуждае от тълкуване, а във връзка с нея е налице и съдебна практика (макар и незадължителна), изразена в решение № 190/13.02.2001 година, постановено по гр. д. № 1205/2000 година и решение № 1725/07.01.2004 година, постановено по гр. д. № 1032/2002 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С първото е прието, че специалните основания за освобождаване от длъжност на преподавателите във висшите училища по ЗВО не изключват общите основания за прекратяване на трудовото правоотношение по КТ, когато те са осъществени, а с второто, че по отношение на преподавателите във висшите учебни заведения КТ намира приложение само за неуредените в ЗВО въпроси. Затова разпоредбата на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО не изключва приложението на чл. 187, т. 8, пр. 1 и чл. 190, ал. 1, т. 4, пр. 1 от КТ, още повече че двете частично се припокриват, като не се изключват взаимно. Предвид на това обжалваното решение не трябва да се допуска до касационно обжалване по въпроса за приложението на разпоредба на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО. Още повече, че в случая установените от въззивният съд обстоятелства се покриват с елементите на хипотезата на чл. 58а, ал. 1, т. 2 от ЗВО.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. И. А. е поставил и процесуално правния въпрос за това дали в случай, че първата инстанция е открила производство по оспорване на истинността на частен свидетелстващ документ, по отношение на неговото авторство и авторството на документа е останало недоказано като първоинстанционният съд е пропуснал да изключи този документ от доказателствата по делото, длъжен ли е да въззивният съд да се произнесе по оспорването на документа с определение по чл. 194, ал. 2 от ГПК или на основание чл. 194, ал. 3 от ГПК с решението си и съответно ако не може да го направи може ли да вземе предвид този документ при формиране на вътрешното си убеждение и обосноваване на решението си по делото. Въпросът е обоснован с това, че в първоинстанционното производство касаторът е оспорил авторството на намиращото се на лист 72-ри от първоинстанционното производство писмо на гл. ас. д-р С. Ц. и за проверка на същото е открито производство по реда на чл. 194 от ГПК. По отношение на това оспорване нито първоинстанционният, нито въззивният съд са се произнесли с изрични определения, било самостоятелни такива, било инкорпорирани в самите решения (чл. 194, ал. 3 от ГПК). В мотивите към решението си първоинстанционният не е коментирал дали приема посоченото писмено доказателство за оборено или не. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е взел предвид и е преценявал посоченото писмо като доказателство по делото, без изрично да се произнася по направеното оспорване на същото по чл. 193 и чл. 194 от ГПК. В тази връзка касаторът твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на решение № 34/22.02.2012 година, постановено по гр. д. № 652/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и на решение № 57/16.04.2013 година, постановено по гр. д. № 871/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационното му обжалване. Същевременно липсвала и съдебна практика по този случай, поради което въззивното решение трябвало да се допусне до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Това поставения въпрос е съществен, но не обуславя допускането на решението до касационно обжалване, тъй като се отнася само до едно от допуснатите от А. дисциплинарни нарушения. Посочените по-горе действия на касатора във връзка с всеки един от трите изпита могат да бъдат разглеждани като самостоятелно нарушение. Всяко едно дисциплинарно нарушение е самостоятелно основание за налагане на дисциплинарно наказание като въпрос на целесъобразност и преценка на работодателя е дали да наложи наказанието с една обща заповед за всички или с отделни заповеди за всяко самостоятелно дисциплинарно нарушение. В този случай за да се установи законосъобразност на прекратяването на трудовото правоотношение не е необходимо работодателят да докаже извършването на всички посочени в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушения, а само на някои от тях. В този смисъл е и решение № 257/10.06.2010 година, постановено по гр. д. № 3681/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. В такъв случай дисциплинарното уволнение може да бъде законосъобразно и при осъществяване само на едно от всичките, описани в заповедта за налагането му нарушения, ако то съответства по тежест на наложеното дисциплинарно наказание. Касаторът не е формулирал правен въпрос за съответствието на извършените от него нарушения с тежестта на наложеното му дисциплинарно наказание-уволнение, поради което и въпросът за приложението на чл. 194 от ГПК не е обуславящ и въз основа на него не трябва да се допуска касационно обжалване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4430/19.06.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3593/2015 година по подадената срещу него от Б. И. А. касационна жалба с вх. № 97 967/03.08.2015 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4430/19.06.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ „Е“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 3593/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.