О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 429
София, 30.10.2017 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 714 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 4486 от 30.05.2016г. по гр.д. № 2125/2012г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 08.07.2011г. по гр.д. № 31635/2008г. на Софийски районен съд и е постановено ново, с което е уважен предявения от ищците Л. Д. Р., С. Д. А., С. М. К. и Е. С. Ц. против ответниците Б. В. К., Е. В. Й., Н. В. Й., М. Г. Т., Л. Г. Ц., Б. В. З., С. Г. В., Ц. Г. З., И. Л. В. и Г. Л. И. иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ като е признато за установено, че наследодателят на ищците Т. С. М., починал 1966г., към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] през 1956г. е бил собственик на основание давностно владение и наследство на ливада с площ 1,4 дка в землището на [населено място], местн. „А.” при съседи: В. М., С. Г., Р. Г. и общинска мера, идентифицирана по картата на възстановената собственост като имот № 003052, очертан по цифрите: 1-2-3-4-5-6-7-8-9-1 на скица № 3 към заключението на повторната техническа експертиза на вещото лице Д. Г. на лист 100 от делото.
Касационната жалба е подадена от ответницата Е. В. Й. чрез пълномощника адв. В.. Изтъкна се неправилност на решението поради съдопроизводствени нарушения, материално-правни нарушения и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпросите: 1/ необходимо ли е за уважаване на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ ищецът да установи собствеността и местонахождението на притежавания от наследодателя имот и идентичността му с върнатия на ответниците, с провеждане на пълно и главно доказване; 2/ допустим ли е искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ когато има влезли в сила решения на Поземлената комисия; 3/ по какъв начин следва да се цени записа в емлячния регистър в производството по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, след като в него липсват граници на имота; 4/ след като ищците не са уточнили началната дата на владението на наследодателя, може ли съдът да установява периода на придобивната давност, имайки предвид Закона за давността от 1898г.; 5/ може ли от показанията на свидетелите на ищците да се установи периодът на придобивната давност на наследодателя и отблъсването на владението на неговия баща; 6/ съставлява ли нарушение на забраната на чл. 266 ГПК допускането от въззивния съд на нова експертиза със същите задачи, след като приетата в първоинстанционния съд не е оспорена; 7/ допустимо ли е съдът да мотивира решението си с индиции, хипотези и предположения относно границите на спорния имот, след като няма посочени доказателства от страна на ищеца за това; 8/ налице ли е спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, след като според вещото лице липсва идентичност между имота, заявен от ищците, определен по вид, площ и местност, с имота на ответниците, който е с друга площ. Поддържаните допълнителни основания са по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
В писмения отговор на ответниците С. М. Клисурина, Е. С. Ц., Л. Д. Р. и С. Д. А. се взема становище за недопускане на касационно обжалване.
Останалите ответници по жалбата, които са ответници в процеса наред с касатора, не са представили писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Ищците са наследници на Т. С. М., починал 1966г. и твърдят, че наследодателят е бил собственик по давност, изтекла преди 1956г., на ливада с площ 1,4 дка в местн. „А.” в землището на [населено място]. С решение на Поземлената комисия от 2001г. са възстановени само 497 кв.м. от имота, а възстановяването на 903 кв.м. е отказано, тъй като попадат върху имот, възстановен на наследниците на В. С. М.. Това решение е отменено от съда и до завеждане на иска през 2008г. ново решение не е постановено. За установяване правото на собственост на наследодателя е представено извлечение от емлячния регистър от 1949г., където на името на Т. С. М. е записана ливада в местн. „А.” от 1,4 дка. Разпитани са свидетели.
Ответниците са наследници на В. С. М., починал 1962г., който с нотариален акт от 1919г. е признат за собственик по наследство и давност на нива от 2,3 дка в местн. „Край село”. През 1944г., с нотариален акт за продажба наследодателят е отчуждил част от собствената си нива от 2,3 дка, а именно дворно урегулирано място от 1627 кв.м., съставляващо парцели І-509 и І-510 в кв.6 по плана на [населено място]. Правото на възстановяване на собствеността върху нива с площ 620 кв.м. в местн. „Край село”, сега „А.” е признато на основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ с решение на съда от 1996г. С решение на ПК-Л. от 1998г. е възстановено в съществуващи реални граници правото на собственост върху 620 кв.м. в местн. „А.”, без посочване на граници. С решение от 30.10.2000г. е възстановена собствеността върху 598 кв.м. в мест. „А.” имот № 003063 по картата на землището, при съседи: пасище, общинска мера, наследници на Т. С. М..
Разпитаните свидетели, посочени от ищцовата страна, установяват, че Т. М. е имал нива от около декар и половина, той и близките му я обработвали, нивата граничела с имот на Г. и път. Свидетелите не знаят В. М. да е имал имот в тази местност. Според тях името на местността е „А.”, а „Край село” е нарицателно за местност около селото и обхваща много имоти.
За установяване идентичността на имотите са приети няколко технически експертизи – основно и допълнително заключение пред първата инстанция, както и първоначална и повторна експертиза пред въззивния съд.
Софийски градски съд е приел на първо място, че е налице правен интерес от водене на делото когато и двете страни имат решения за възстановяване на собствеността, след като се твърди, че възстановеният на ответниците имот е бил собственост на наследодателя на ищците. По основателността на иска съдът е намерил, че събраните писмени и гласни доказателства установяват, че наследодателят на ищците Т. С. М. е бил собственик на ливадата от 1,4 дка преди образуването на ТКЗС през 1956г. Извлечението от емлячния регистър съдържа данни, че ливадата е придобита по наследство, като според направеното отбелязване данните от стр.943 на регистъра са пренесени на стр. 859 през 1935г. Именно посочената година съдът е приел за начална дата на владение и въз основа на свидетелските показания е счел, че фактическата власт е упражнявана в период от 1935г. до 1956г., който е достатъчен за придобиване на собствеността по давност съгласно тогава действащия Закон за давността от 1898г.
На следващо място, след обсъждане заключенията на приетите експертизи, съдът е приел, че имотът, възстановен на ответниците с № 003063, не е идентичен с имота по решенията на ищците, а именно имот № 003052. При съвместяване на графичните данни за двата имота е видно, че е налице само застъпване на имотите с площ от 506 кв.м., отразено на скица №1 на заключението на първата техническа експертиза пред въззивната инстанция и на скица № 3 на заключението на повторната експертиза пред въззивния съд. Така, към датата на постановяване на решението на ответниците от 1998г., имотът на ищците с площ 1,4 дка вече е бил идентифициран по картата на възстановената собственост с № 3052, като идентифицирането е извършено въз основа на аероснимка от летене 1956г. Няма идентичност между възстановения въз основа на съдебното решение по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ имот с площ 620 кв.м. в местн. „А.” със заявения за възстановяване от наследниците на Т. М. имот – ливада с площ 1,4 дка в местн. „А.”. Възстановеният имот с № 3063 по КВС не отговаря по конфигурация на имотите от аероснимката от 1956г. В решението за възстановяване имота на ответниците Поземлената комисия е изпълнила съдебното решение и е отразила имота, така както е бил посочен на скицата на вещото лице по делото, но не е ясно откъде е установена тази конфигурация на имота. От техническите експертизи е изяснено, че имотът, за който ответниците по реда на чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ са установили правото на възстановяване, не е част от имота по нотариалния акт на наследодателя на ответниците от 1919г., нито по нотариалния акт от 1944г.; не е ясно как местността „Край село” се е превърнала в „А.”, след като при възстановяване на собствеността в съществуващи или възстановими граници, имената на местностите не се променят; отделно, имотът на наследодателя е описан като нива, а в спорния терен на запад от селото имотите са отразени като ливади. Приетата повторна техническа експертиза сочи, че според КВС местностите „А.” и „Край село” са различни – имоти в местн. „А.” са идентифицирани на запад от селото /където е спорния имот/, а имоти в местн. „Край село” са идентифицирани на север и на северозапад от селото. В обобщение, според всички приети експертизи, имотите на двамата наследодатели са различни и не би следвало да се застъпват.
Въз основа на тези изводи предявеният иск е уважен.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
По въпроса за допустимостта на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ съществува богата съдебна практика, включително Тълкувателни решения на ОСГК № 1/1997г. и 4/2014г., като обжалваното решение не им противоречи. В случая е налице решение за възстановяване на собствеността в полза на ответниците и отказ за възстановяване в полза на ищците, който е отменен от съда, т.е. производството по заявлението на ищцовата страна за възстановяване на собствеността е висящо. Видно, че страните претендират възстановяване на собствеността върху различни имоти в стари реални граници, като се спори за точното им местоположение. Това е една от хипотезите, в които искът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е допустим – Решение № 94 от 02.06.2011 г. по гр.д. № 920/2010 г. на ІІ г.о. В такава ситуация спорът е съсредоточен върху доказването чий имот е бил ситуиран на мястото, на което е възстановена собствеността. Именно по този начин е подходил и Софийски градски съд при разрешаване на настоящия спор.
На второ място, несъмнено е, че за уважаване на иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е необходимо ищецът да установи собствеността и местонахождението на притежавания от наследодателя имот и идентичността му с претендирания от ответната страна, като проведе пълно и главно доказване в рамките на възникналата конкуренция на права. Както бе посочено, в случая спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване имоти и затова от решаващо значение за изхода на спора е доказването на старите реални граници на имотите, а за установяване на собствеността са достатъчни някои от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ /в този смисъл е Решение № 35 от 22.02.2012г. по гр.д. № 419/2011г. на ІІ г.о./. Именно този начин на доказване е следвал и въззивния съд. От една страна е приел, че наследодателят на ищците е бил собственик по давност на ливадата от 1,4 дка, като за установяването на това обстоятелство е ценил данните от емлячния регистър и свидетелските показания; на второ място е установил, че именно притежавания от този наследодател имот съответства на възстановения, като идентификацията му по КВС е въз основа на аерофотоснимка от 1956г.; на следващо място аргументирано е отрекъл притежаваният от наследодателя на ответниците имот да е идентичен с този на наследодателя на ищците, поради което двата имота не следва да се застъпват. При тези изводи е видно, че данните от емлячния регистър са ценени не като единствено доказателство за собственост, а в съвкупност с другите такива. Ето защо поставеният въпрос за значението на записите в емлячните регистри не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
Следващите въпроси – четвърти и пети, се отнасят до доказването на собствеността на наследодателя на ищците по давност. Не може да се приеме, че съдът сам е посочил началото на давностния срок. В уточнението на иска ищците са заявили, че наследодателят владее и обработва имота повече от 20 години преди образуването на ТКЗС през 1956г. Съдът, въз основа на данните от записа в емлячния регистър е приел, че към 1935г. имотът е бил във владение на наследодателя Т.. А за следващия период е ценил показанията на разпитаните свидетели. От страна на жалбоподателката не са ангажирани никакви доказателства в обратна насока. Що се отнася до необходимостта да се докаже отблъскване владението на бащата на наследодателя, то оспорване на иска в тази насока не е повдигано; доводи, че имотът е сънаследствен, а не на Т. М., в отговора на исковата молба /депозиран само от ответницата Е. В. Й., но не и от останалите ответници/ не са заявени и спорът е концентриран върху установяване местоположението на имотите.
Следващият правен въпрос е свързан със забраната на чл.266 ГПК и допуснатата от въззивния съд нова техническа експертиза. Видно, че съдът е назначил експертизата след като е отменил определението си за даване ход на устните състезания, понеже е счел, че са налице въпроси, които не са изяснени от приетите пред Софийски районен съд първоначална и допълнителна експертиза. Така че, задачата на експертизата не се припокрива с приетите заключения, а и съгласно указанията в т.3 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд може служебно да назначи експертиза при наличие на оплакване за необоснованост на фактическите изводи на първоинстанционния съд, каквито в случая има във въззивната жалба /тя съдържа и искане за експертиза, което съдът първоначално е отхвърлил/.
Въпросът за мотивирането на решението с индиции, хипотези и предположения е поставен във връзка с оплакванията за необоснованост на изводите относно собствеността и местоположението на имота на наследодателя на ищците. Не е ясно какви хипотези и предположения има пред вид жалбоподателя, а единствената индиция е тази от емлячния регистър с оглед отбелязването, че данните от стр.943 на регистъра са пренесени на стр. 859 през 1935г. Доколкото тя не е опровергана от никакви други доказателства и тъй като се касае до факти, осъществили се твърде назад във времето, то следва да бъде отчетена трудността на доказването им с преки доказателства и да се отдаде значение и на непреките такива, ако те не си противоречат.
На последно място е формулиран правния въпрос: налице ли е спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, след като според вещото лице липсва идентичност между имота, заявен от ищците, така както определен по вид, площ и местност, с имота на ответниците, който е с друга площ и вид. Отговорът следва от изложеното по-горе по първите два въпроса. Очевидно е налице спор, след като при възстановяването двата имота са ситуирани така, че се застъпват един друг, при все че според доказателствата притежаваните от двамата наследодатели имоти са били различни. Именно това определя спецификата на конкретния спор – той е за местоположението на имотите, които бившите собственици са притежавали.
Приложените с изложението определения по чл.288 ГПК не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.1,т.1 и 2 ГПК и не могат да бъдат обсъждани при преценка допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Решение № 1050 от 21.10.1991г. по гр.д. № 853/91г. на І г.о. се отнася до доказване нищожност на саморъчно завещание и е неотносимо към спора. Решение № 44 от 01.03.2004г. по гр.д. №2600/2002г. на ІV г.о. прави разграничение между иска по чл. 108 ЗС и иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и също е извън спорните за настоящето дело въпроси. Решение № 341 от 02.07.2010г. по гр.д. № 177/2010г. е постановено по реда на чл. 290 ГПК по въпроса за възможността въззивният съд да събере сочени, но несъбрани от първата инстанция доказателства. Застъпеното в решението становище по-късно е развито в горепосоченото Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.3, което въззивният съд не е нарушил.
Поради изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване. В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1600 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4486 от 30.05.2016г. по гр.д. № 2125/2012г. на Софийски градски съд по касационната жалба на Е. В. Й..
ОСЪЖДА Е. В. Й., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на Л. Д. Р., С. Д. А., С. М. К. и Е. С. Ц. сумата 1600/хиляда и шестстотин/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: