О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 43/19.01.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Дияна Ценева
Членове: Геника Михайлова
Гергана Никова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2756 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2715/ 05.04.2016 г. по гр. д. № 1796/ 2002 г., с което Софийски градски съд, отменяйки решението от 15.02.1999 г. по гр. д. № 4192/ 1997 г. на Софийски районен съд:
· по искове с правна квалификация чл. 108 ЗС признава за установено по отношение на сдружение „С. на б. а.“ (С.), че на основание чл. 1 ЗВСОНИ и по наследствено правоприемство от Ц. (С.) Г. М. В. Д. А. и М. Г. Я. са собственици на две реални части от един поземлен имот в [населено място], м. „Н. Х. – В.“, индивидуализирани в скица на стр. 158 от делото на СГС, а именно: с площ от около 4 390 кв. м. и с площ от около 399 кв. м. с описани в решението граници на двете реални части, като осъжда С. да предаде на В. А. и на М. Я. владението на имота, а
· по искове с правна квалификация чл. 109 ЗС, предявени от В. А. и М. Я., осъжда С. да премахне за своя сметка временната постройка със застроена площ от 334. 29 кв. м., находяща се в източната част на имота.
Решението обжалва С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Следва ли по оспорен ревандикационен иск, основан на реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, по категоричен начин с пълно и главно доказване да се установи от страна на ищеца с надлежни доказателства, че национализираният имот: 1) е бил собственост на лицето, от което е отчужден; 2) съществува реално в размера, в който е отчужден и 3) е идентичен с имота, предмет на спора?
2. Допустимо ли е съдът в производство по чл. 218з ГПК (отм.) при повторното разглеждане на делото и в съответствие с отменителните указания на касационната инстанция да откаже на ответника по иска по чл. 108 ЗС събирането на доказателства, когато те съответстват на направените възражения и когато чрез тях биха се събрали доказателства, които създават основателно съмнение в активната легитимация на ищеца?
3. Длъжен ли е съдът да преценява заключението на вещото лице в съответствие с чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.) и следва ли съдът да изложи мотиви за годността на заключението и за кредитирането на събраните чрез него доказателства?
4. Допустимо ли е решаващите изводи на съда да се основават единствено на заключение на вещото лице, изградено върху предположения?
5. Допустимо ли е решението да почива на обяснения на вещото лице с характер на свидетелски показания, които не са в обхвата на поставената му по делото задача и излизат извън нейния предмет? Допустимо ли е съдът да постанови решението си въз основа на неясно заключение, като единствено доказателствено средство за решаване на спорен по делото въпрос?
6. Следва ли съдът да приеме, че предназначението на реституирания имот е променено дотолкова, че не съществува реално до размерите, в които е отчужден, ако е застроен (законно или не) и върху него са осъществени благоустройствени мероприятия?
7. Към кой момент следва да се преценяват реституционните предпоставки от чл. 1 ЗВСОНИ?
8. Ако ищците обосновават качеството си на собственици на един имот при реституционните предпоставки от чл. 1 ЗВСОНИ, но в имота са построени два обекта, единият от които е сграда временно строителство, а другият представлява незаконно строителство, без двата обекта да са функционално свързани и ако могат да се ползват самостоятелно, подлежи ли на реституция терена, върху който е разположен незаконния обект?
9. Длъжен ли е съдът да обсъди всички аргументи и доводи на страните в производството, ако те са от значение за крайния извод на съда по спора?
10. Длъжен ли е съдът да зачете влезлите в сила съдебни решения на административния съд, с които е упражнен пряк контрол върху индивидуални административни актове, които имат значение за решаването на спора, а страните са участвали като страни в приключилото административно производство?
11. Допустимо ли е при новото разглеждане на делото въззивният съд да не се съобрази със задължителните указания на касационната инстанция, а да излезе извън техния обхват?
Касаторът квалифицира повдигнатите въпроси като обуславящи обжалваното решение, като по първия въпрос извежда допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, а по останалите – тези от чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно. Претендира разноски.
Ответниците по касация В. А. и М. Я. възразяват, че предпоставките за допускане на касационния контрол са изключени. По същество намират решението правилно. Претендират разноски и пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Решението е постановено по искове по чл. 108 и чл. 109 ЗС, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на иска по гражданските дела по искове за собственост върху недвижими имоти като релевантен критерий за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Упражнява го легитимирана страна – ответникът по осъдителното решение. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но не са налице основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Съображенията са следните:
Гражданското дело е образувано по искова молба, постъпила преди да влезе в сила действащият ГПК и е постановено след решение № 146/ 10.04.2002 г. по гр. д. № 401/ 2001 г. на ВКС, IV ГО. Това обосновава реда на ГПК (отм.) и именно по този ред е постановено обжалваното решение.
От касационната инстанция е било отменено първото въззивно решение, с което исковете са отхвърлени поради това, че имотът е застроен и не съществува в същия вид, като е била изключена легитимацията на ответниците по касация на собственици на заявеното основание по чл. 1 ЗВСОНИ и наследствено правоприемство от Ц. (С.) Г. М., бившия собственик, от когото е била одържавена по ЗОЕГПНС една нива. С касационното решение делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания: 1) да се проследи регулационният статут на отчуждената от Ц. (С.) М. нива; 2) да се установи идентичност на нивата с процесния имот и 3) да се проверят условията за узаконяване на построената върху част от имота сграда с оглед регулационните предвиждания за имота.
В обжалваното решение, постановено по реда на чл. 218з ГПК (отм.), се приема, че придобивният способ на чл. 1 ЗВСОНИ, изисква доказване на следните обстоятелства: 1) отчуждаване на имот от Ц. (С.) Г. М. по реда на ЗОЕГПНС, идентичен с процесния; 2) за имота да не е получено обезщетение; 3) той да съществува реално до размерите преди отчуждаването и 4) към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ да е собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или на еднолични търговски дружества по чл. 61 ТЗ.
В обжалваното решение е съобразено, че за осъществяването на две от реституционните предпоставки страните не спорят, а задължение за тяхното установяване не следва и от отменителното касационно решение. Съобразено е, че с оглед предвиденото в чл. 218з, ал. 3 ГПК (отм.) при новото разглеждане спорът се концентрира върху идентичността на процесния имот с нивата, която е била отчуждена от Ц. (С.) М. по ЗОЕГПН и върху това дали застрояването на имота със сграда в период, когато той е бил собственост на държавата, е довело до промяна в неговото предназначение.
Въззивният съд достига до извод, че процесният имот (в размери, съгласно молба от ответниците по касация от 25.10.2013 г.) е идентичен с нивата, която е била отчуждена от Ц. (С.) Г. по реда на ЗОЕГПНС. Изводът е базиран на удостоверение на СО от 01.08.1996 г., нотариален акт том I, нот. д. № 97/ 1930 г., на актовете за завземане на имота 2067/ 03.03.1950 г. и 2068/ 03.03.1950 г. и ПМС № 20/ 05.12.1949 г. и на заключението на вещото лице Ст. К.. Въззивният съд обсъжда това заключение, излагайки подробни мотиви защо го кредитира и защо не споделя (доказателствения) довод на касатора, че процесният имот е част от имота на П. И. Б., на когото Ц. (С.) Г. преди отчуждаването е продала част от своята нива (с договор по н. а. № ХI/ 29.07.1938 г.). Въззивният съд е обсъдил разпита на вещото лице Ст. К. в откритото съдебно заседание, на което заключението е прието, за да обобщи, че по въпросите, които са му били поставени, вещото лице е защитило идентичността на имота и е категорично в своя извод за идентичност. Въззивният съд съобразява констатираната със заключението невъзможност да се установят вътрешните граници на всички имоти, разположени върху бившата нива след влизането й в регулация, но базира фактическите си изводи на заключението, от което се установява, че процесният имот (и в двете заявени реални части) е включен в границите на нивата и е различен от имота, който Ц. (С.) М. е продала на П. Б. с договора от 29.07.1938 г. Въззивният съд се е позовал на това, че в документите, съставени в отчуждителната процедура, имотът на П. Б. е посочен като съседен.
След това въззивният съд пристъпва към обсъждане на втория спорен между страните факт – дали към влизане в сила на ЗВСОНИ имотът съществува реално до размерите, в които е отчужден с оглед застрояването му със сграда в периода след одържавяването на нивата.
Като изходна позиция при обсъждането на събраните за това доказателства е възприел задължителното тълкуване с т. 1 от ТР № 1/ 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/ 1994 г. на ОСГК на ВС, че по силата на ЗВСОНИ се възстановява собствеността върху имоти, отчуждени по изчерпателно изброените в чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ закони, ако те съществуват реално във вида към тяхното одържавяване. Не се възстановява собствеността върху онзи отчужден незастроен имот, който след отчуждаването му е бил застроен, освен ако останалата незастроена част може да се обособи като самостоятелен обект на собственост.
Въззивният съд съобразява, че процесният имот (нива) е отчужден по ЗОЕГПНС като незастроен от наследодателя на ответниците по касация.
В изпълнение на задължителните указания в касационното решения въззивният съд проследява регулационния статут на имота. Констатира, че никой регулационен и застроителен план за местността, в която попада, не отрежда имота за мероприятие на С.. Регулационните планове са предвиждали застрояването му първо със завод, после с техникум, а след това имотът е отреден за озеленяване и улица. Констатира, че в неговата източна част попада едноетажната сграда, масивно строителство, със застроена площ от 334. 29 кв. м., която се състои от четири канцеларии, два учебни кабинета, автотренажорна зала, хранилище за учебни пособия и склад за авточасти. Останалата част от имота е покрита с асфалт и се използва за полигон. Приема, че писмените доказателства сочат, че сградата е построена в началото на 1982 г., без учредено право на строеж или издадено строително разрешение, а съгласно проекти, които са били изгубени след държавното приемане и въвеждането й в експлоатация с протокол от 22.04.1982 г. С акт № 37/ 17.04.1998 г., издаден от главния архитект на Район Л., сградата е узаконена на основание чл. 231б ППЗТСУ (отм).
Въззивният съд достига до правния извод, че по аргумент от предвижданията в действалите регулационни планове и от това, че за сградата е нямало учредено право на строеж или издадено строително разрешение, тя е със статут на временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.).
Въззивният съд е посочил, че различен извод не следва от приложените влезли в сила решения по приключили административни дела, в които са участвали касаторът и праводателят на ответниците по касация. С решение от 23.04.2012 г. по адм. д. № 356/ 2008 г. СГС е оставена без уважение жалбата на праводателя на ответниците по касация срещу протокола от 22.04.1982 г., а с решение № 4607/ 30.06.2015 г. по адм. д. № 9534/ 2013 г. на АССГ е отменена заповед на началника на регионална дирекция за национален строителен надзор, но е потвърден отмененият със заповедта акт № 37/ 17.04.1998 г. на главния архитект на Район Л.. Въззивният съд е зачел задължителното действие на приложените решения, но е посочил, че последиците на издадените индивидуални административни актове не променят статута на сградата, която е била изграден по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Допълнил е, че процедурата по чл. 231б ППЗТСУ (отм.), от която се възползва касаторът чрез издадения акт за узаконяване, е законово средство за възстановяване на изгубените проекти за сградата.
След това въззивният съд е разяснил, че задължителното тълкуване, дадено с т. 2 от ТР № 1/ 1995 г. на ОСГК се основава на разбирането, че когато отчужденият имот е застроен в периода до влизане в сила на ЗВСОНИ със сграда, постройката има главно, а теренът – несамостоятелно, обуславящо значение. Добавил е, че пречка за реституционният ефект на чл. 1 ЗВСОНИ обаче не представлява застрояването на нивата на Ц. (С.) М. с процесната сграда. Редът на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ е предвиждал, че такава постройка се разрешава по изключение, за задоволяване на временни нужди, и подлежи на премахване от ползвателя след изтичане на срока за ползването й или при завземането на терена за предвиденото по плана строителство. При настъпване на предпоставките на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) ползвателят на тази постройка няма противопоставимо на собственика на терена право да държи сградата в имота. В този случай теренът не е загубил самостоятелен характер и не е придобил обслужващо сградата предназначение, т. е. не е престанал да съществува реално като самостоятелен обект на право на собственост. Въззивният съд се е позовал и на сходният случай, разгледан с решение № 261/ 23.01.2015 г. по гр. д. № 502/ 2014 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Добавил е, че пречка за реституционния ефект от чл. 1 ЗВСОНИ не представлява и полигонът, разположен в останалата част от имота, а пред вид обслужващият му характер той следва предназначението на сградата и също представлява временно (подлежащо на премахване) строителство.
Заключил е, че собственици на процесния имот на основание чл. 1 ЗВСОНИ са ответниците по касация, като касаторът следва да им предаде владението на имота (чл. 108 ЗС) и да премахне за своя сметка сградата в този имот (чл. 109 ЗС). Достигайки до противоположен извод с този на първостепенния съд, въззивният е отменил първоинстанционното в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС и ги е уважил.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва общо да обсъди възможността за допускане на касационния контрол по повдигнатите от касатора въпроси № № 1, 7, 9 и 11. С отменителното решение касационната инстанция е дала задължителни указания при новото разглеждане на делото въззивният съд да обсъди онези реституционни предпоставки от чл. 1 ЗВСОНИ, върху които акцентира първия повдигнат въпрос и за осъществяването на които страните са в спор. Не е поставян за разглеждане въпросът дали нивата, отчуждена по реда на ЗОЕГПНС, е била собственост на Ц. (С.) М.. Този въпрос по делото не стои, защото правният спор и по двата обективно съединени иска по чл. 108 и чл. 109 ЗС не е между претенденти на заявените реституционни права. За предпоставките на заявеният от касаторите придобивен способ по чл. 1 ЗВСОНИ е било достатъчно да се установи, че процесният имот е част от нивата, която е била отчуждена от Ц. (С.) М. по реда на ЗОЕГПНС – аргумент от чл. 3, ал. 1 ЗВСОНИ.
Спорните въпроси за идентичността на процесния имот с отчуждената от Ц. (С.) М. нива и за следващата от чл. 1, ал. 1, in fine ЗВСОНИ възможност за реституция на заявените права с оглед застрояването на нивата в периода, в който тя е собственост на българската държава (до влизане в сила на реституционния закон), въззивният съд е разгледал, съобразявайки задължителните указания, дадени в отменителното решение, без да надхвърли техния обхват. Приел е оспорените от касатора реституционни предпоставки за осъществени по категоричен начин, а проведеното по тях доказване е квалифицирал като пълно и главно. В съответствие с изискванията от реституционния закон, е приел, че те съществуват към релевантния момент – датата на влизане в сила на ЗВСОНИ. Обсъдил е и е дал отговор на всички доводи и възражения на страните. Изложеното изключва извода, че въпроси № № 1, 7, 9 и 11, които касаторът повдига, обуславят въззивното решение, а това изключва общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касационен контрол.
То е изключено и по повдигнатите въпроси № № 2 – 6. В обжалваното решение въззивният съд е изпълнил задължението си чл. 157, а 3 ГПК (отм.), излагайки подробни мотиви, защо кредитира заключението на вещото лице Ст. К. за идентичността на процесния имот с нивата, отчуждена по реда на ЗОЕГПНС от наследодателя на ответниците по касация. Фактическите си констатации е обосновал, като е преценил, че заключението кореспондира с останалите събрани доказателства, а вещото лице Ст. К. го е защитило в откритото съдебно заседание, на което е разпитано по въпроси, поставяни от страните, включително от касатора. Възможността за разпит на вещото лице следва пряко от закона (чл. 160 ГПК (отм.)), а неговото изслушване към етапа на обсъждане и приемане на заключението не квалифицира обясненията на вещото лице по представеното заключение свидетелски показания.
Единственото доказателствено искане на касатора, което при новото разглеждане на делото въззивният съд отказва да уважи, е по приемане на договора по н. а. № ХI/ 29.07.1938 г., с който Ц. (С.) М. е продала на П. Б. част от своята нива преди одържавяването по ЗОЕГПНС. В обжалваното решение обаче е възприето заключението на вещото лице Ст. К. относно идентичността на имота, а заключението се базира и на писмените доказателства от този нотариален акт. Следователно обсъждането на отказаното доказателствено искане с оглед съответствието му с предвиденото в чл. 218з, ал. 3 ГПК (отм.) няма значението, което касаторът му придава чрез повдигнатия въпрос № 2, включително поради това, че тези писмени доказателства не създават съмнения, а подкрепят легитимацията на ответниците по касация по заявения с исковете придобивен способ.
Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК е изключено и по въпрос № 8 и 10. С въззивното решение е зачетено действието на влезлите в сила решения по административните дела, по който са участвали касаторът и праводателят на ответниците по касация. Повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а се обясняват с това, че в ожалваното решение не е възприета тезата на касатора за правните последици, които са породили двата съдебно потвърдени индивидуални административни акта и за самостоятелния, а не обусловен от правния режим на сградата, характер на полигона.
Изложеното изключва всяко основание за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответниците по касация са извършили пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2715/ 05.04.2016 г. по гр. д. № 1796/ 2002 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА сдружение „С. на б. а.“ да заплати на В. Д. А. и на М. Г. Я. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК суми от по 1 000 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.