О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
София, 02.02.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 71 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 4232 от 09.10.2014 г., подадена от М. П. И., А. М. С., М. С. Д., И. С. И., В. И. С., С. В. Г. и П. В. Г. чрез адвокат Т. С. Д. от АК – Т., която е насочена против решение № 95 от 17.09.2014 г. на Окръжен съд – Търговище, гражданско отделение, постановено по в.гр.д. № 70/2014 г.
Жалбата е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани страни, отговаря на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК, придружена е от изложение по чл.280, ал.1 ГПК и е насочена срещу решение във фазата по допускане на делбата.
Ответникът по касация Б. С. М., действащ като [фирма], е депозирал отговор чрез адвокат Н. Ф. от АК – Т., в който възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбата до разглеждане по същество и срещу основателността й.
Останалите ответници по касация – В. Г. В., Р. И. Б., И. П. И., С. П. И., С. И. И., Д. П. Г., П. И. П. и С. Б. С. – не са депозирали отговор в срока по чл.287 ГПК.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:
С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл.258 и сл. ГПК, окръжният съд е изменил решение № 550 от 22.11.2013 г., постановено по гр.д.№ 244/2013г. на Районен съд – Търговище само в частта, в която са определени квотите на всеки един от съделителите, по отношение на които е допуснато да се извърши делба на процесните земеделски земи (4 ниви), като е определил квоти по ? идеална част за всяко от колената наследници на общия наследодател И. С. Г. – съобразно броя на децата му.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че страните по делото, с изключение на [фирма], имат общ наследодател – И. С. Г., роден на 12.07.1886 г. и починал на 29.07.1956 г. Той оставил публично завещание, съставено на 23.11.1942 г., по силата на което завещал на внука си И. С. И. (син на сина му С. И. С.) 1/3 от своето движимо и недвижимо имущество. След смъртта на общия наследодател наследниците му – преживелите го негови три деца (Р. И. С. – Б., И. И. С. и П. И. С.) и двете деца на починалия преди него син С. И. С. (И. С. И. и Р. С. И.) сключили договор за доброволна делба (вписан на 16.11.1956 г.), касаещ ниви от 61,4 дка, всички включени в блоковете на ТКЗС, [населено място]. Съдът е приел, че договорът за доброволна делба отговаря на всички изисквания на действащото към момента на съставянето му законодателство. С него завещанието от 1942 г. е признато от всички наследници. При това положение всички наследници на основание на този договор за делба е следвало да поискат възстановяване на земята на всеки един от тях по отделно. Това обаче не е било сторено, като не е проведено и производство по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ. Собствеността върху процесните четири ниви е възстановена с решение № 133А от 08.08.1994 г. на ОС ”Земеделие” – Т. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи съгласно план за земеразделяне в землището на [населено място] в лицето на наследниците на И. С. Г.. Това решение е валиден административен акт с конститутивно действие, който единствено следва да бъде ценен от съда, включително при определяне на квотите. При липсата на акт по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ, при делбата следва да се приложи единствено Законът за наследството и квотите да бъдат определени съобразно него.
С изложението си касаторите молят касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следния правен въпрос: „Нищожен ли е сключеният между наследниците договор за доброволна делба за подялба на недвижими имоти (в случая земеделски земи), за които липсва индивидуализация (обозначение на площ, граници, местности и пр.), за да бъдат предмет същите на разпоредителна сделка”. Не сочат задължителна практика, на която противоречи въззивното решение, нито излагат обосновка в подкрепа на разбирането си за съществуването на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така формулирания правен въпрос, тъй като той няма обуславящо значение за изхода на спора. Видно от изложените от въззивния съд мотиви, договорът за доброволна делба от 1956 г. не е съобразен при определяне квотите в съсобствеността не защото е преценен като недействителен (напротив – съдът изрично е посочил, че той отговаря на всички изисквания на действащото към момента на съставянето му законодателство), а защото същият е преценен като ирелевантен предвид съдържанието на решението на ОС ”Земеделие” – Т. от 08.08.1994 г. за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи съгласно план за земеразделяне в лицето на наследниците на И. С. Г.. В случая въпросът, обусловил решаващата воля на съда, е дали при определяне на квотите следва да бъде зачетено публичното завещание, съставено на 23.11.1942 г., с което общият наследодател е завещал на внука си И. С. И. 1/3 от своето движимо и недвижимо имущество и съответно – доколко възприетото от въззивния съд разрешение кореспондира с разясненията по т.3 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС, ОСГК. Въпрос в тази насока обаче не е формулиран от касаторите в изложението, а съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК задължението да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тежи за касатора. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.1, т.3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по подадената касационна жалба с вх.№ 4232 от 09.10.2014 г. против решение № 95 от 17.09.2014 г. на Окръжен съд – Търговище, гражданско отделение, по в.гр.д. № 70/2014 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: