О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
гр. София, 21.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2197/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. П. М. и М. К. М., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат В. П., срещу въззивно решение № 26/19.01.2018 г. по в. гр. д. № 846/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са: при предявен иск по чл. 108 ЗС следва ли съдът да се произнесе с отделен установителен диспозитив относно правото на собственост на ищеца и с осъдителен диспозитив за предаване на владението от ответника; в случай, че в хода на производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС съдът установи, че ответникът не владее имота, следва ли той да бъде осъден да предаде владението; в случай, че в хода на производството по иск с правно основание чл. 108 ЗС съдът установи, че ищецът е „гол собственик“, ползвателят със запазено право на ползване е изчезнал по смисъла на чл. 8 ЗЛС, а роднина е взел мерки за запазване на интересите на изчезналия, включително и със заключване на жилището му, следва ли съдът да осъди лицето, взело мерки за запазване имуществото на изчезналия, да предаде владението на „голия собственик“. По първите два въпроса се твърди противоречие с т. 2А, ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС – въззивният съд не се е произнесъл с отделен установителен диспозитив относно правото на собственост на ищците и въпреки, че е установил, че владението е осъществено единствено от ответницата Ц. М., е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която ответникът М. М. е осъден да предаде владението. По третия въпрос се посочва противоречие с решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г., ВКС, II г. о. и решение № 347/02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011 г., ВКС, II г. о. със съображения, че с предаване на ключовете от ползвателя И. С. на племенницата му и касатор Ц. М., той й е предоставил правото на ползване, което заедно с предоставените й права да представлява отсъстващия и да извършва действия на управление и други мерки за запазване на неговите интереси, сочи на държане на имотите на правно основание, противопоставимо на ищците. Въпросът е от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото с оглед изясняване обема на правата на назначеното лице по чл. 8 ЗЛС по представляване на изчезнал и възможността назначеният от съда управител да взема всички мерки за запазване интересите на изчезналия.
Ответниците по касационната жалба – И. А. П. и П. Д. П., [населено място], не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 392/26.05.2017 г. по гр. д. № 347/2017 г. по описа на Районен съд – Велико Търново, с което на основание чл. 108 ЗС жалбоподателите са осъдени да предадат владението върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]: самостоятелен обект в сграда № 8, построена в поземлен имот с идентификатор № **** по КК и КР, представляващ апартамент /жилище/ с идентификатор № ****, на трети етаж, със застроена площ 87,00 кв. м., подробно описан и недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], [улица]: поземлен имот с площ 1323 кв. м., представляващ западната част от поземлен имот № **** по кадастралния план на селото, подробно описан, на И. А. П. и П. Д. П. – сътитуляри на правото на собственост върху имотите, общо придобито от тях в режим на съпружеска общност на основание договор за гледане и издръжка, сключен на 18.06.2013 г. с И. Д. С., оформен с нотариален акт № 871/18.06.2013 г. Без уважение е оставена частната жалба на Ц. и М. М. срещу определение № 1341/14.08.2017 г. по гр. д. № 347/2017 г. по описа на Районен съд – Велико Търново в частта, с която е отхвърлено искането им за присъждане на разноски в производството по чл. 247 ГПК.
Въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Приел е, че ищците са собственици на процесните имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност с нотариален акт № 871/18.06.2013 г. за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от И. Д. С. /чичо на ответницата/. Прехвърлителят си е запазил пожизненото право на ползване, изчезнал е безвестно, считано от 07.05.2016 г. и е обявен за общодържавно издирване. Активната материалноправна легитимация за предявяване на иск, насочен към възстановяване на положението, съществувало преди някакво чуждо посегателство върху вещта, принадлежи както на вещния ползвател – чл. 111, ал. 1 ЗС, така и на „голия собственик“. Ответниците с поведението си, изразяващо се в подмяна на заключващите устройства на входните врати на имотите и с последващия отказ да предоставят на ищците реален достъп до вътрешността на имотите, са извършили такова посегателство без правно основание. Признак на владелческо отношение /предполагаемо по силата на чл. 69 ЗС/ на ответницата към имотите, отричащо правата на ищците по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, е и подмяната по неин почин на партидите за потребление на ток, вода и газ и изявленията й в изпратената до ищците нотариална покана и подадени до прокуратурата жалби по повод безвестното изчезване на чичо й. Оплакването, че съдът не се е произнесъл по установителния иск по чл. 108 ЗС е неоснователно, тъй като видно от мотивите на първоинстанционното решение ищците притежават правото на собственост върху претендираните имоти. Според показанията на разпитаните във въззивната инстанция свидетели В. и И. след изчезването на С. ответниците наглеждат къщата в [населено място], но не живеят в нея. От представените по делото доказателства се установява, че с влязло в сила решение от 23.05.2017 г. по гр. д. № 747/2017 г. Районен съд – Велико Търново е назначил на основание чл. 8 ЗЛС Ц. М. за лице, което да представлява отсъстващия, а с влязло в сила решение от 08.11.2017 г. по гр. д. № 2251/2017 г. съдът е обявил отсъствието на С. на основание чл. 9 ЗЛС и е допуснал на основание чл. 12 ЗЛС ищците временно да се ползват от недвижимите имоти, предмет на договора за издръжка и гледане. Въззивният съд е приел, че с решението, постановено по чл. 8 ЗЛС на ответницата М. са предоставени само права по извършване на действия по управление на имотите, и то с оглед запазване интересите на изчезналия. След обявяване на отсъствието на С. на ищците е предоставено временно да се ползват от недвижимите имоти по нот.акт №871/2013г., което изключва правата на М., предоставени й с решението по чл. 8 ЗЛС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос относно необходимостта съдът, разглеждащ иск по чл. 108 ЗС, да се произнесе с отделен диспозитив за установяване правото на собственост на ищеца. Съгласно т. 2А от ТР № 4/2016 г. по тълк. дело № 4/14 г., ОСГК, съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 от ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца, като ако в хода на делото се установи, че ищецът по ревандикационния иск е собственик на процесния имот, но ответникът не владее този имот или го владее на правно основание, противопоставимо на собственика, съдът следва да уважи първото искане за правна защита като признае с установителен диспозитив, че ищецът е собственик на имота, а с отделен диспозитив да отхвърли второто искане за правна защита – за предаване на владението на имота. В случая е уважен ревандикационният иск – за предаване влаеднието по чл.108 ЗС, с което се разрешава повдигнатият спор. Отделно стои въпросът за правния интерес на ответника по ревандикационния иск да иска съдът да се произнесе с положителен установителен диспозитив срещу него за правото на собственост на ищеца.
Вторият въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивния съд, който въз основа на представените по делото доказателства /писмени и свидетелски показания/, кредитирани в тяхната съвкупност, е приел, че ответниците владеят съвместно процесните имоти, без правно основание. Не е установено, че ответникът М. не владее имотите или ги владее на правно основание, противопоставимо на собствениците, тъй като упражняването на фактическата власт върху един недвижим имот е свързано преди всичко с възможността за достъп до него, поради което обжалваното решение не противоречи на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК, ВКС. Доводите на касаторите, че държат имотите с цел запазване интересите на изчезналия ползвател срещу собствениците на имота на правно основание, не кореспондират с установената фактическа обстановка, а оплакванията, касаещи преценката на събраните и обсъдени доказателства, съответно обосноваността на изводите на въззивния съд, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК не са предмет на настоящето производство по селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК.
Последният въпрос също не обосновава допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В посочената от касаторите съдебна практика се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете, без да се изменя нейната субстанция, т. е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от законодателя задължения за ползвателя. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като абсолютно субективно материално право на всеки, в т. ч. и на собственика. Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл. 60 ЗС/, както и под формата на заем за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго /решение № 14/20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г., ВКС, II г. о./. Твърдяното противоречие не е налице. Ответниците не са ползватели по смисъла на чл. 56 ЗС, не е установено и да са трети лица, на които безвестно отсъстващият ползвател е предоставил процесните имоти за послужване, респективно е отстъпил ползването с договор за наем. Представителството по чл. 8 ЗЛС включва действия по управление с цел използване, поддържане и запазване на имотите или вещите, без те да се отчуждават или обременяват трайно. Назначеният от съда представител няма власт да се разпорежда с имотите на отсъстващия, но може да предявява искове и да отговаря по предявени срещу отсъстващия такива. В случая въззивният съд е съобразил правните последици от обявяването на отсъствието на ползвателя по чл. 9 ЗЛС и правата, зависещи от неговата смърт, които ищците са допуснати да защитават /като ползват процесните имоти/. Правата на ответницата по чл. 8 ЗЛС и мерките за запазване имуществото на изчезналия са непротивопоставими на действителните собственици на процесния имот. По отношение на соченото основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са изложени релевантни доводи за обосноваване на значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т. 4, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС разяснения.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Предвид изхода на настоящето производство не следва да се обсъждат оплакванията срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за отхвърляне искането на касаторите за присъждане на разноски по подадения отговор на молбата по чл. 247 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 26/19.01.2018 г. по в. гр. д. № 846/2017 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: