1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 43
Гр. София, 29.01. 2018 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева
Емилия Донкова
като изслуша докладваното от съдия Емилия Донкова гражданско дело № 1631 от 2017 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. К. като пълномощник на Д. К. В. срещу въззивно решение № 23, постановено на 27.01.2017 г. по в. гр. д. № 358/2016 г. по описа на Габровския окръжен съд, с което е потвърдено решението на Севлиевския районен съд. С първоинстанционното решение на основание чл.349, ал.1 ГПК, в дял на Р. Д. К. е поставен делбеният недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 65927.501.2856 по кадастралната карта на [населено място], заедно с построените в него сгради: еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор 65927.501.2856.2, със застроена площ 67 кв. м., еднофамилна едноетажна жилищна сграда с идентификатор 65927.501.2856.3, със застроена площ 68 кв. м. и две постройки на допълващо застрояване: сграда с идентификатор 65927.501.2856.1, със застроена площ 22 кв. м. и сграда с идентификатор 65927.501.2856.4, със застроена площ 5 кв. м. Съделителката Р. Д. К. е осъдена да заплати на всяка от съделителките Д. К. В. и В. К. Х., за уравнение на дяловете им, сумата 9 850 лв., заедно със законната лихва, считано от влизане на решението в сила до заплащането й, в шестмесечен срок от влизане на решението в сила.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните материалноправни въпроси, разрешени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:
1. когато съществува възможност за поделяемост на делбения имот, може ли делбата да се извърши чрез приложения способ на възлагане по чл.349, ал.1 ГПК;
2. може ли да се извърши възлагане по този ред, когато е налице комбинирана съсобственост;
3. следва ли имотът да се възложи на претендиращия възлагане преживял съпруг, когато той притежава идеална част от жилищен имот;
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответницата по касационна жалба Р. Д. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответницата по жалба В. К. Х. не изразява становище.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Производството е делбено във фазата на извършване на делбата. С влязло в сила решение е допуснато извършване на съдебна делба между съделителите Р. Д. К., Д. К. В. и В. К. Х. на процесния недвижим имот, при следните квоти: за съделителката Р. Д. К. – 2/4 ид. ч. и за всяка от съделителките Д. К. В. и В. К. Х. – по 1/4 ид. ч. Съсобствеността е възникнала по силата на наследствено правоприемство от К. В. К., починал през 2005 г., като съделителката Р. К. е негова преживяла съпруга /бракът им е сключен през 1970 г./, а съделителките Д. В. и В. Х. – низходящи. Процесният имот е бил поставен в дял на общия наследодател със съдебна спогодба за делба по гр. д. № 292/1992 г. на Габровския окръжен съд, с която същият се е задължил да заплати на останалите съделители парично уравнение на дяловете им.
В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата съделителката Р. К. е заявила претенция за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.1 ГПК, евентуално – по ал.2 на същата разпоредба. Твърдяла е, че делбеният имот е представлявал съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта на съпруга, както и че не притежава собствено жилище.
Според заключението на съдебно – техническата експертиза, изслушана в първоинстанционното производство, делбеният имот е неподеляем. Този извод е обоснован с разположението на двете жилищни сгради в него /тази с идентификатор 65927.501.2856.2 е долепена до източната фасада на сградата с идентификатор 65927.501.2856.3, „стара жилищна сграда“, без баня и тоалетна/ и невъзможността към всяка от сградите да се обособи самостоятелен имот, отговарящ на изискванията на чл.19 ЗУТ.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на претенцията на съделителката К. за възлагане на делбения имот: същият е неподеляем; съсобствеността е възникнала при условията на СИО и е прекратена със смъртта на единия съпруг; съделителката не притежава друг жилищен имот, като притежаваната от нея идеална част от друг жилищен имот не съставлява такава пречка.
Не е налице поддържаното касационно основание за допускане на касационно обжалване по въпроса, свързан с приетата неподеляемост на делбения имот. Изводът е направен въз основа на категоричното заключение на експертизата. Посочената възможност за образуване на два дяла от жилищните сгради, заедно с припадащите се идеални части от дворното място, не води до заключение за поделяемост на дворното място и не може да бъде приложена в настоящата хипотеза, тъй като до делба е допуснато и дворното място.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпросите, свързани с установените изисквания за възлагане по този ред.
Във въззивното решение, при обсъждане на оплакванията, които са възпроизведени и в касационната жалба, е прието, че не е налице противоречие с ТР № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, т.8 от същото, тъй като в конкретния случай не съществува смесена съсобственост.
Изложените съображения напълно съответстват на формираната задължителна съдебна практика, на част от която се позовава и самата жалбоподателка. В тази практика /решение № 239 от 06.08.2012 г. по гр. д. № 81 от 2011 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 242 от 04.11.2014 г. по гр. д. № 3345 от 2014 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 18 от 27.02.2013 г. по гр. д. № 572 от 2012 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 158 от 25.11.2016 г. по гр. д. № 2233 от 2016 г. на ВКС, първо г. о./ се възприема, че състоянието на съсобственост в тази хипотеза възниква само от един юридически факт – смъртта на наследодателя, която е довела както до прекратяване на съпружеската имуществена общност и придобиването от преживялата съпруга в това й качество на 1/2 ид. ч. от имота, така и до съсобственост с останалите наследници за другата 1/2 ид. ч. Наследственият характер на имота се запазва, поради което следва да се приеме, че разглежданият случай не се включва в понятието „смесена съсобственост“ по смисъла на тълкувателното решение. В последващата съдебна практика по чл.290 ГПК е допълнено схващането за т. нар. „комбинирана съсобственост“, която е възникнала като резултат на повече от един юридически факт и са конкретизирани и случаите, в които такава съсобственост не е налице и в които попада и настоящият. Във всички случаи, когато съпругът придобива права не като трето за съсобствеността лице, а по силата на закона при действие на режима на СИО в имуществените отношения между съпрузите, не е налице смесена съсобственост. Посоченото изключение на чл.14, ал.7 от СК от 1968 г.-отм., в което възниква такава съсобственост, също е неприложимо в конкретната хипотеза, тъй като съпружеската имуществена общност е прекратена при действието на СК от 1985 г.-отм.
Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса, свързан с притежаването на друг жилищен имот. Изводите на въззивния съд съответстват на установената съдебна практика.
В нея се приема, че притежаването на идеална част от друг имот не е пречка за възлагане по чл.349, ал.1 ГПК /ТР № 1 от 2004 г. на ВКС, ОСГК, т.7; решение № 229 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 14 от 2009 г. на ВКС, първо г. о.; решение № 72 от 08.06.2015 г. по гр. д. № 6017 от 2014 г. на ВКС, първо г. о./. Отрицателното условие съпругът „да няма собствено жилище“ следва да се разбира в смисъл съделителят с възлагателна претенция да не притежава друг жилищен имот, който по своето предназначение да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на легалното определение на параграф 5, т.30 от ДР на ЗУТ и на изискванията на чл.40 ЗУТ – да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. В съответствие със задължителната съдебна практика е и заключението на въззивния съд, който е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, че притежаваната от съделителката идеална част от друг жилищен имот не е пречка за уважаване на възлагателната й претенция.
Обсъдените по-горе правни въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Налице е създадена при точно тълкуване на закона съдебна практика, като не се налага осъвременяване на тълкуването й.
Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответницата по жалба Р. К. направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата 300 лв. /за адвокатско възнаграждение/.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 23, постановено на 27.01.2017 г. по в. гр. д. № 358/2016 г. по описа на Габровския окръжен съд.
Осъжда Д. К. В. от [населено място], [улица] да заплати на Р. Д. К. със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх.А, адв. П. Д., сумата 300 лв. /триста лева/, представляваща направени по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: 1.
2.