4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 43
С., 08.01. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 25 ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 4737/2015 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Софийски градска прокуратура против въззивно решение № 4145 от 12.06.2015г. по в. гр. дело № 5496/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № І-118-187 от 15.01.2015г. по гр. дело № 12026/2014г. на Софийски районен съд в частта, с която са уважени предявените от И. А. И. обективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 З. относно неимуществени вреди в размер на 7000 лв. и законна лихва от 23.04.2012г. – дата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателно изплащане на сумата.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със съдебната практика на ВКС е разрешен въпросът за водещият критерии „по справедливост” и какво включва той – съставлява ли коефициент, ако да, от каква величина или обратно – определена базова сума (в какъв размер и как се формира тя), какъв е механизма, за да се твърди, че обезщетението на отделните компоненти в цялост е справедливо или не. Позовава се на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът И. А. И. чрез пълномощник адв. П. Т. В. адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваното решение е съобразено със задължителната съдебна практика на ВКС, което изключва основание за селектиране на касационната жалба по критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Направено е искане за присъждане на съдебни разноски по представен договор за правна защита.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението материалноправно въпрос относно определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед приложението на принципа „по справедливост” дефинитивно определен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е включен в предмета на делото, но с обжалваното решение не е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика установена с Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС, на което се позовава касатора и ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС.
Според посочената съдебна практика, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
На обезщетение подлежат неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерии за справедливост. Справедливостта като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика. Принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД е приложен в съответствие с приетото в посочените решения. Съдът е съобразил всички правно – релевантни за спора факти, обсъдил е събраните по делото доказателства и е определил обезщетение само за тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с проведеното спрямо ищеца наказателно преследване в двете му фази-досъдебно и съдебно наказателно производство.
Паричният еквивалент на понесените от ищеца морални вреди е определен, като съдът се е ръководил от общоприетите принципи за морал, от начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата, като е преценена и стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по чл. 52 ЗЗД е изведена от преценката на конкретни факти и обстоятелства и критерият не е приложен абстрактно. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретните факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитирана от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд, установена с решения по реда на чл. 290 ГПК.
Размерът на обезщетението с обжалваното решение не е завишен. Съдът е репарирал вредите причинени от конкретно повдигнатото обвинение в извършване на престъплението, за което ищецът е бил оправдан. Отчетено е, че в периода на проведеното наказателно преследване продължило от 20.10.2006г. – образуване на досъдебното производство до 23.04.2012г., когато е влязла в сила оправдателната присъда, ищецът преминал на успокоителни лекарства, станал подтиснат, страдал от безсъние, попаднал в социална и бизнес изолация, срамувал се от близки, приятели, от семейството си, било засегнато доброто му име в града, където се заговорило, че е престъпник – негативни преживявания оценени от съда в размер на присъденото обезщетение, като съдът е съобразил продължителността на воденото наказателно преследване, тежестта на обвинението, как стресова ситуация субективно е понесена от ищеца и как се е отразила в личните му, семейни, обществени и бизнес отношения.
Изложеното дава основание да се приеме, че поставения правен въпрос с обжалваното решение е разрешен в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да заплати на другата страна съдебни разноски за настоящето производство в размер на 800 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4145 от 12.06.2015г. по в. гр. дело № 5496/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на И. А. И. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 800 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ