О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
гр. София, 18.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1050 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. П., К. П. К. и А. П. Я., чрез адвокат С. П., срещу решение № 180 от 23.10.2018 г. по гр. дело № 196/2018 г. на Кърджалийския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 183 от 27.04.2018 г. по гр. дело № 1465/2017 г. на Кърджалийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Р. И. Д., Н. И. Д., А. С. В., К. В. И. и Д. В. Ф. иск за допускане на делба на застроен недвижим имот в [населено място], представляващ поземлен имот с идентификатор ****, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда с идентификатор ****, от която първи етаж с идентификатор **** и втори етаж с идентификатор ****, всеки със застроена площ от 86 кв. м, и гараж с идентификатор ****, със застроена площ от 22 кв. м.
Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищците П. К. П., К. П. К. и А. П. Я. са наследници по закон на Д. Н. П., починала на 2.07.2014 г.; ответниците Р. И. Д. и Н. И. Д. са деца и наследници на Р. Н. Д., починала на 26.08.2013 г., а ответниците А. С. В., К. В. И. и Д. В. Ф. са наследници на В. Н. В., починал на 14.12.1997 г. Така посочените наследодатели на страните по делото са деца на съпрузите Н. В. А., починал на 3.09.1983 г., и М. А. А., починала на 5.02.1994 г. С нотариален акт за право на собственост на недвижим имот, издаден по обстоятелствена проверка № 110/20.06.1958 г., том I, дело № 301/1958 г. на Кърджалийски народен съдия, Д. А. М., М. А. М., по мъж А., М. А., по мъж П., наследниците на А. А. М., И. К. М., М. А., по мъж Р., и Ф. А., по мъж М., всички от [населено място], наследници на А. А. Н. и на А. Н. М., били признати за собственици на една нива в землището на [населено място] в местността „К. л.“, с площ от 3 декара. Вписано е в нотариалния акт, че от постановлението, издадено вследствие на обстоятелствената проверка, извършена по нот. дело № 301/1958 г., се вижда, че наследниците на А. А. Н. и А. Н. са собственици на означения в същото недвижим имот по давностно владение. С оглед на събраните доказателства и като се е позовал на нотариален акт № 98/1960 г.; нотариален акт № 110/1960 г., нотариален акт № 128/1960 г., нотариален акт № 269/1960 г., позволителен билет № 187/16.07.1958 г. и удостоверение от 1993 г., издадено от [община], въззивният съд е направил извод, че нивата от 3 дка, предмет на нотариалния акт № 110/20.06.1958 г., е влязла в регулацията на [населено място], и съответно всеки от наследниците на А. А. Н. и А. Н. (братята и сестрите на М. А., в т.ч. и М. А.) е получил парцел от нея. В своя парцел № II, планоснимачен № ****, кв. 20 по регулационния план на [населено място], М. А. и съпругът й Н. А. построили жилищна сграда на два етажа с отделни входове, като всеки етаж представлявал самостоятелно жилище. През 1975 г., с нотариален акт № 815/1975 г., Н. В. А. дарил на две от децата им – В. Н. В. и Р. Н. Д. 1/2 ид. част от парцела, ведно с половината от жилищната сграда. През 1994 г. всеки от надарените бил признат на основание давностно владение за собственик на останалите по 1/4 ид. част от дворното място и съответен самостоятелен жилищен етаж от къщата с прилежащо мазе и общи части (нотариален акт № 6/1994 г. и нотариален акт № 7/1994 г.). Съдът е приел за неоснователно възражението на ищците за нищожност на нотариален акт № 815/1975 г., наведено с твърдения, че дарителят – бащата Н. В. А., не бил собственик на частта от имота, предмет на договора. В тази връзка въззивният съд е изложил, че по време на съставяне на нотариален акт № 110/1958 г. М. А. и Н. А. са били съпрузи, като бракът им е бил заварен по смисъла на Семейния кодекс, обнародван в ДВ, бр. 23/22.03.1968 г., с който за първи път била създадена съпружеската имуществена общност на придобитите през времетраенето на брака вещи и права върху вещи. Позовал се е на разпоредбата на чл. 103 СК от 1968 г. (отм.), с която били пренормирани имуществените отношения между съпрузите по заварени бракове за имуществата, придобити преди влизането му в сила (Решение № 535/6.07.2005 г. по гр. д. № 1/2005 г. на ВКС, I г. о.), поради което е приел, че обособената в парцел II-147, кв. 20, с площ от 743 кв. м, по регулационния план на[жк]част от нива, с влизането в сила на СК от 1968 г. е придобила характер на съпружеска имуществена общност, като безспорно и построената в парцела къща от двамата съпрузи по време на брака им е била обща на двамата съпрузи. Що се отнася до довода за липсващо съгласие от страна на съпругата за извършеното от другия съпруг дарение през 1975 г., въззивният съд е посочил, че макар да липсва писмено начало за такова, по делото се установява наличието на мълчаливо съгласие за такова разпореждане. Ето защо, през 1975 г. В. Н. В. и Р. Н. Д. установили владение на целия имот – на надарената им част като собственици, а на останалата част с намерение за своене, заявено пред нотариус през 1994 г., за което по реда на чл. 483 ГПК (отм.), били признати с нотариални актове за собственици на основание давностно владение на останалите извън дарението идеални части от парцела, на етаж от къщата, всеки представляващ самостоятелно жилище съгласно установеното фактическо положение, както и на съответните идеални части от сградата и прилежащо мазе. Съдът е разгледал и направеното с отговора възражение за придобиване на имота по давност от ответниците и го е приел за доказано, като е изложил, че последните са провели пълно и главно доказвано за осъществено в тяхна полза явно, необезпокоявано, непрекъснато и продължило повече от 20 години владение на имота, започнало през 1975 г. от техните наследодатели до снабдяването им с нотариални актове през 1994 г. и продължило от наследниците им след тяхната смърт и понастоящем, като по този въпрос Кърджалийският окръжен съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. По отношение на гаража въззивният съд е приел, че доколкото не се установява за същия да има издадени строителни книжа, той следва собствеността на земята по силата на приращението – чл. 92 ЗС. По изложените съображения в обжалваното решение е направен извод, че не се установява процесният имот, ведно е построените в същия жилищна сграда и гараж, да е съсобствен между страните по иска за делба на основание наследствено правоприемство, поради което искът за делба се явява неоснователен.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, като се моли за неговото отменяване и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение на Кърджалийския окръжен съд, произтича от твърдението на касаторите, че въззивният съд се е произнесъл по непредявено искане като е признал общия наследодател на страните Н. А. за собственик на 1/2 от процесните имоти по давност.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според касаторите са обуславящи за правилността на обжалваното въззивно решение и за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, респ. произнасянето по които от касационната инстанция с решение би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно:
1. „Как следва да процедира съдът в ситуация, при която, както пред по-долния съд, така и пред въззивния, не е било направено изрично възражение за изтекла придобивна давност по отношение както на страна по делото, така и на нейния наследодател – дължи ли произнасяне или не? Ако по-долния съд се е произнесъл, все пак, как следва да се произнесе въззивният в тази хипотеза – по чл. 270, ал. 3, пр. трето ГПК или по реда на чл. 271 ГПК?“;
2. „Какво е решението на съда, когато то противоречи на съществуващи – приети и неоспорени по делото, писмени доказателства. Недопустимо или необосновано?“;
3. „Какво решение постановява съдът във всяка една от тези две ситуации – недопустимо, необосновано и/или с друг порок?“;
4. „Имат ли обратно действие разпоредбите на чл. 13 СК от 1968 г. (отм.) и създават ли те ретроактивно СИО ex lege?“;
5. „Нищожна продажба, съгласно правилата на нищожността, действали към момента на извършването й, може ли да породи правни последици, въпреки че е била оспорена по надлежния ред и страната се е позовала на тази нищожност?“;
6. „Какво е процесуалното положение на решението на въззивния съд при неспазване на приетото с т. 19 на ТР на ОСГК на ВКС № 1/2001 г. – валидно и/или незаконосъобразно? Съответства ли то на принципа за „правовата държава“ закрепен в чл. 4 от Конституцията на Република България?“.
Ответниците по касационната жалба не са депозирали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото задължително съдържание по чл. 284 ГПК, и е подадена от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, счита, че не следва да допуска касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът, позоваващ се на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да формулира ясно материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Едновременно с това, изложението следва да бъде аргументирано и с наличието на допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В конкретния случай, първият формулиран въпрос има отношение към решаващите изводи на въззивния съд, доколкото последният е разгледал възражение за придобивна давност, направено от ответниците по исковата молба. По отношение на него, обаче, не са изложени съображения на кое конкретно допълнително основание за допускане на касационно обжалване се позовават жалбоподателите. Освен това, видно от отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131 ГПК, възражение за придобивна давност по отношение на спорните имоти, текла в полза на ответниците и техните наследодатели, е заявено изрично от ответниците, като същото е било уточнено в първото открито съдебно заседание.
Вторият, третият, петият и шестият въпроси имат чисто теоретичен характер, не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и поради това не отговарят на критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Четвъртият въпрос има отношение към решаващите мотиви на въззивното решение, но по отношение на него не е аргументирано наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Независимо от това, настоящият съд следва да отбележи, че съгласно чл. 103 от ПЗР на СК от 1968 г. (отм.) правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити преди влизането му в сила от съпрузите при заварени бракове. По-конкретно, приложение намира разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), според която придобитото по време на брака е общо на двамата съпрузи. Когато основанието за придобиването на право на собственост е давностно владение, от значение за това дали имотът е СИО или индивидуална собственост на един от съпрузите е моментът на придобиването – моментът на изтичане на давностния срок. Когато този давностен срок е изтекъл по време на брака, придобитото е СИО на двамата съпрузи (т. 2 от ППВС № 8/17.06.1981 г.). Именно в този смисъл са и мотивите на Кърджалийския окръжен съд.
Обжалваното решение не е и вероятно недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК. В случая съдът не се е произнесъл по непредявен иск по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК. Същият е бил длъжен да съобрази при разглеждането на спора относимите правни норми, включително разпоредбата на чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. (отм.), във вр. с чл. 103 от ПЗР на СК от 1968 г. (отм.).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 180 от 23.10.2018 г. по гр. дело № 196/2018 г. на Окръжен съд – Кърджали.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: