– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 430
гр. София 03.05.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 09.12.2015 (девети декември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 5697 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от [фирма] [населено място] срещу решение № 414/07.08.2015 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 471/2015 година, касационна жалба с вх. № 10 715/29.09.2015 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е потвърдил първоинстанционното решение № 431/21.03.2015 година на Районен съд Плевен, постановено по гр. д. № 4151/2014 година, с което [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на З. П. П., на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 20 139.00 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на притежаваната от нея 1/2 идеална част от 1758.50 м2, от поземлен имот с идентификатор № *****.***.*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], за периода от 01.08.2014 година до 31.08.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2014 година до окончателното и плащане. В касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба З. П. П. е подала отговор на същата с вх. № 11 146/19.10.2015 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
[фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 07.09.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 10 715/29.09.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на З. П. П., на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 20 139.00 лева, представляваща обезщетение за ползването без основание на притежаваната от нея 1/2 идеална част от 1758.50 м2, от поземлен имот с идентификатор № *****.***.*** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] за периода от 01.08.2014 година до 31.08.2014 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 09.09.2014 година до окончателното и плащане.
Съставът на Окръжен съд Плевен е приел за установено, че З. П. П. и В. П. С., който е едноличен собственик на капитала и управител на [фирма] [населено място] са бивши съпрузи, чиито граждански брак е прекратен на 24.03.2010 година. На 15.03.2001 година С. закупил празно дворно място, намиращо се в [населено място], цялото с площ от 3992 м2, представляващо имот пл. № 1444, в кв. 613 по плана на града, като имотът е придобит в съпружеска имуществена общност с П.. На 05.12.2005 година З. П. П. и В. П. С. са учредили възмездно право на строеж върху имота на [фирма] [населено място] за построяване на предвидения по одобрен архитектурен проект обект „Производствено складова база“, с подпроекти: търговско административна сграда на три етажа, склад за метали, подпорни стени и подкранов път. Това право на стоеж е било реализирано от страна на дружеството и е издадено разрешение за ползване на изградените обекти. На 20.07.2012 година на В. П. С., в качеството му на управител на В.-М.“ Е. [населено място] е била връчена нотариална покана, от З. П. П., в която същата е заявявала, че се счита лишена от правото на ползване на съсобствения имот, върху който е учредено правото на строеж и е поискала дружеството да и заплаща обезщетение за това. Въззивният съд е приел, че с така предявения иск П. е поискала първоначално да й бъде присъдена сумата 18 000.00 лева, а в последствие, след допуснатото изменение по отношение размера на иска 20 139.00 лева, представляваща обезщетение за това, че В.-М.“ Е. [населено място] е ползвало неоснователно онази част от съсобствения поземлен имот с площ от 1758.50 м2., върху която част не би следвало да са построени сгради и съоръжения въз основа учреденото право на строеж и същевременно не представлява обслужваща за построените сгради територия, в периода 01.08.2012 година до 31.08.2014 година, т.е. след връчването на нотариалната покана на дружеството до предявяването на иска. Съдът е приел, че така предявеният иск е с правно основание чл. 59 от ЗЗД като по делото било доказано, че П. е собственик на 1/2 идеална част от поземления имот. Същевременно [фирма] [населено място] е ползвало целия имот, а не само онази част от него, която е съответствала на правата му по чл. 64 от ЗС. Прието е, че касаторът [фирма] [населено място] има право да ползва имота само в рамките на предоставените му с чл. 64 от ЗС права, а ползването над тези рамки е лишено от правно основание. Във връзка с тези свои изводи въззивният съд е посочил, че трябва да се определи върху каква част от имота [фирма] [населено място] има право на ползване въз основа на учреденото му и реализирано право на строеж. Затова са изслушани заключения на съдебно-технически експертизи за построените в имота обекти и прилежащите към тях части от терена. След преценка на същите въззивният съд е определил застроената площ на обектите. Приел е, че прилежащите към тези обекти части от терена трябва да бъдат определени въз основа на Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. С оглед на събраните доказателства е прието, че поземленият имот попада в урбанизирана територия и е с предназначение за производствени и складови дейности по смисъла на чл. 4, ал. 3, т. 1 и ал. 7, т. 2 от Наредбата. Обосновавайки се с това въззивният съд е приел, че разпоредбите на чл. 22 и следващите от Наредбата и по специално чл. 25 от същата са неотносими към спора, предмет на исковото производство. Посочено е, че действително в чл. 21, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони е регламентиран начин за определяне на прилежащите терени към жилищни сгради. Затова е счетено, че прилагането по аналогия на тези правила за определяне на прилежащия терен в случая е допустимо по аналогия и не накърнява интересите на [фирма] [населено място], тъй като липсва друг ред за определяне на този терен. Посочено е, че във втория и третия вариант от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, които са съобразени с разпоредбата на чл. 25 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, не са посочени прилежащи площи към изградените обекти именно, поради липсата на такъв ред, а определената по-голяма площ от имота, която е ползвана по предназначение е резултат от включените допълнително изградени в имота съоръжения. С оглед на това общата площ на изградените обекти и прилежащата към тях част от поземления имот е определена в размер на 1648.20 м2. Тъй като общата площ на поземления имот била 3618.00 м2, то останалата част от него с площ от 1969.80 м2 се е ползвала от [фирма] [населено място] без правно основание за това и дружеството е дължало на П. обезщетение за това ползване. Тъй като пазарния наем за имота бил в размер на 1805.00 лева месечно, а П. е притежавала 1/2 идеална част от имота дружеството и е дължало обезщетение в размер на 22 562.50 лева за периода предмет на спора. Тя обаче претендирала обезщетение в по-малък размер, а именно 20 139.00 лева. С оглед на тези съображения съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че предявеният от З. П. П. срещу [фирма] [населено място] иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е основателен и е уважил същия.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК [фирма] [населено място] поставя процесуално правните въпроси за възможността за прилагане на закона по аналогия, в случаите когато съществува изрична правна норма, уреждаща спорните отношения и за това дали при случаи, като процесния, за да се уважи иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД обедняването трябва да бъде изрично доказано или решението може да почива само на предположения, както и материално правните въпрос за реда, по който се определят прилежащите части към сградите в производствените зони. По отношение на първия и третия въпрос се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение №538/09.07.2010 година, постановено по гр. д. № 519/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което е било налице предвиденото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен. Предвид посочените по-горе мотиви на въззивния съд и изричното твърдение на [фирма] [населено място], че прилежащата площ към изградените от него обекти, трябва да се определи по реда на чл. 25 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, тези въпроси са включени в предмета на спора и са обусловили решението на съда. Същите обаче не са основание да се допусне касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен. С цитираното решение на ВКС е даден следния отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, а именно , че според правилото на чл. 64 от ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съобразно нейното предназначение. Целта на разпоредбата е при разделна собственост на земята и постройките върху нея да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Затова законът определя, че ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство. ЗУТ създава ред по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради. Така в чл. 22, ал. 7 от ЗУТ е направено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея. Предвид смисъла на така дадения отговор въззивното решение на Окръжен съд Плевен не влиза в противоречие с него. В самия отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване не е даден изричен отговор за реда, по който трябва да се определи прилежащата площ към обектите. При разрешаването на спора по същество обаче съставът на ВКС е определил прилежащата площ съобразно Приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, както е постъпил и постановили обжалваното решение състав на Окръжен съд Плевен. Във връзка с конкретния спор е от значение даденото с цитираното на ВКС решение тълкуване на това какво се счита за прилежаща площ на сградите, а именно, че това е площ, необходима за обслужването на съответната сграда. Разпоредбите на чл. 25, а заедно с това и тези на чл. 24 и чл. 26 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, уреждат нормативи за плътност и интензивност на застрояването на имотите. Тези понятия са определени в § 5, т. 17 и т. 19 от ДРЗУТ, съответно в чл. 9 и чл. 10 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. С тях се определя обема, до който може да се извърши застрояването на поземления имот, като част от площта му, но не и прилежащите към сградите площи. Затова въз основа на тях не може да се определи прилежащата към сградата площ когато терена и построените в него сгради или част от тях принадлежат на различни собственици. Поради тази причина съставът на Окръжен съд Плевен е определил прилежащите площи по реда на чл. 21 от Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, като при това неговото решение не влиза в противоречие с приетото с решение №538/09.07.2010 година, постановено по гр. д. № 519/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по посочените два въпроса. Такова не може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК , не се съдържат твърдения обосноваващи това основание, в смисъла вложен в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а искането е обосновано с твърдения за неправилност на решението. Последните са такива по чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат преценявани на сегашния етап от производството. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по отношение на втория от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, тъй като освен, че липсва обосновка за приложението на това основание съществува и задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 267/20.01.2014 година, постановено по гр. д. № 13/2013 година, решение № 55/03.04.2014 година, постановено по гр. д. № 5712/2013 година и решение № 252/23.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2858/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и в решение № 587/01.11.2010 година, постановено по гр. д. № 541/2009 година, решение № 248/29.07.2013 година, постановено по гр. д. № 1062/2012 година и решение № 259/03.09.2015 година, постановено по гр. д. № 5828/2014 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., която не се нуждае от корекция или осъвременяване.
Предвид на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 414/07.08.2015 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 471/2015 година по подадената срещу него от [фирма] [населено място] касационна жалба с вх. № 10 715/29.09.2015 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото [фирма] [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати на З. П. П. сумата от 850.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 414/07.08.2015 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 471/2015 година.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица] за заплати на З. П. П. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] сумата от 850.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.