2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
гр. София,03.07.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3080/2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. З. М. в качеството на синдик на „Професионален футболен клуб ЦСКА” АД (в несъстоятелност) – [населено място], срещу решение № 1702 от 03.07.2018 г., постановено по т. д. № 777/2018 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 2103 от 10.11.2017 г. по т. д. № 4347/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по предявен иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ е признато за установено, че „Професионален футболен клуб ЦСКА” АД (н.) дължи на „Лира Инвестмънтс” С. А. на основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД сумите 3 998 045.57 лв. – главница по договори за заем от 26.03.2014 г., 09.04.2014 г., 10.05.2014 г., 17.06.2014 г., 22.09.2014 г., 17.12.2014 г., 20.12.2014 г. и 27.03.2015 г., и 395 058.39 лв. – възнаградителна лихва върху главницата по договорите за заем за периода на уговореното ползване на заетите суми, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски на „Лира Инвестмънтс” С. А.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на закона. Основните оплаквания на касатора са, че въззивният съд е уважил иска по чл.694, ал.1 ТЗ като е признал за съществуващи вземания, които не са тъждествени по основание и размер с предявените в производството по несъстоятелност вземания на ищеца и за възникването на които няма категорични и безспорни доказателства. Позовавайки се на въведените с жалбата касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, касаторът прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на иска с присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация „Лира Инвестмънтс” С. А. – търговско дружество със седалище в Люксембург, регистрирано и действащо съгласно законите на Люксембург, изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 22.11.2018 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди решението по т. д. № 4347/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която по предявен иск по чл.694, ал.1 ТЗ е признато за установено, че „Професионален футболен клуб ЦСКА” АД (н.) дължи на „Лира Инвестмънтс” С. А. на основание чл.79, ал.1 вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД сумите 3 998 045.57 лв. и 395 058.39 лв., представляващи съответно главница и възнаградителни лихви по сключени в периода 26.03.2014 г. – 27.03.2015 г. осем договора за заем на парични средства, Софийски апелативен съд е приел, че ищецът „Лира Инвестмънтс” С. А. е доказал валидното възникване и съществуване на вземанията си в посочения размер. Въззивният съд е констатирал, че вземанията са предявени в производството по несъстоятелност на дружеството – ответник и са включени в изготвения от синдика списък на неприетите вземания, като подаденото от ищеца – кредитор възражение срещу списъка е оставено без уважение от съда по несъстоятелност с определение по чл.692 ТЗ, което е провокирало предявяването на иска по чл.694, ал.1 ТЗ.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението във въззивната жалба на синдика Д. М., конституирана като страна в първоинстанционното производство на основание чл.694, ал.4 ТЗ (ДВ бр.105/2016 г.), че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск, признавайки за съществуващи вземания, които не са тъждествени с вземанията, предявени от ищеца в производството по несъстоятелност на „Професионален футболен клуб ЦСКА” АД (н.) и включени в списъка на неприетите вземания. От доказателствата по делото съдът е установил, че с депозирана в срока по чл.685, ал.1 ТЗ молба от 04.11.2015 г. ищецът е предявил вземания за сумите 4 586 008.57 лева – главница, и 158 281.08 лв. – лихви, с посочено основание „неизпълнение на парично задължение по анекс от 30.06.2015 г. към споразумение за окончателно уреждане на финансови взаимоотношения”. Предявените по този начин вземания са включени от синдика в списъка на непритетите вземания, срещу който кредиторът „Лира Инвестмънтс” С. А. е подал възражение в срока по чл.690, ал.1 ТЗ. Възражението е основано на твърдения, че предявените, но неприети вземания, произтичат от сключени между страните договори и споразумения, включително визираните в първоинстанционното решение осем договора за заем, като насрещните на тях задължения на ответника са установени и уредени с анекс от 30.06.2015 г. към подписано от страните споразумение за окончателно уреждане на финансови взаимоотношения с дата 30.03.2015 г. В изпълнение на указания, дадени от съда по несъстоятелност в производството за разглеждане на възражението по чл.692 ТЗ, ищецът – кредитор е уточнил, че претендира установяване на част от дължимите от ответника вземания до размер на сумите 3 998 045.57 лв. – главница, и 568 003.42 лв. – лихви. При постановяване на определението по чл.692 ТЗ съдът по несъстоятелност е приел, че възразилият кредитор е конкретизирал предявените в производството по несъстоятелност вземания както по отношение на размера, така и на основанието, посочвайки като правопораждащи ги факти договорите за заем със споразумение за разсрочено плащане към тях от 30.03.2015 г. и анекс от 30.06.2015 г. С исковата молба, уточнена с поредица молби в производството по чл.694, ал.1 ТЗ, ищецът е уточнил, че претендира установяване съществуването на вземания за сумите 3 998 045.57 лв. – дължими главници, и 559 647.39 лв. – възнаградителни лихви. След преценка на обстоятелствата във връзка с предявяването на вземанията и на иска по чл.694, ал.1 ТЗ въззивният съд е формирал извод, че с обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по допустим иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за съществуване на вземания, които към момента на предявяването им в производството по несъстоятелност не са били индивидуализирани в достатъчна степен по основание и по размер. Въззивният съд е посочил, че недостатъчната индивидуализация на вземанията е наложила сезираният с иска съд да предприеме действия за отстраняване на нередовности на исковата молба с цел конкретизирането им. Акцентирал е върху обстоятелството, че доколкото в молбата за предявяване вземанията са били индивидуализирани само с общ размер и с основание, което не е самостоятелен правопораждащ факт (споразумение и анекс за признаване съществуването на правоотношения по договори за заем между длъжника и кредитора), молбата е била нередовна и е било необходимо вземанията да бъдат конкретизирани, за да е възможно установяването им в производството по чл.694 ТЗ. Предвид направеното от ищеца уточнение на исковата молба, въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния съд, че правопораждащият факт, с чието осъществяване е свързано възникването и съществуването на предявените в производството по несъстоятелност и установявани с иска по чл.694, ал.1 ТЗ вземания, са договорите за заем, цитирани в споразумението от 30.03.2015 г. и в анекса от 30.06.2015 г., които имат установително действие по отношение на основанието и размера на вземанията.
От фактическа страна въззивният съд е счел за безспорен между страните фактът на подписване на договорите за заем, а след съвкупна преценка на събраните по делото писмени доказателства и на заключението на съдебносчетоводната експертиза е достигнал до категоричен извод, че ищецът е предал реално на ответника уговорените в договорите заемни парични суми. Изводът за предаване на заемните суми е мотивиран с клаузите на чл.2.1 от договорите, в които е отразено, че паричните средства се предоставят на датата на подписване на всеки договор и договорът служи за разписка, удостоверяваща получаването им от заемателя; с обективираното в споразумението от 30.03.2015 г. и в анекса от 30.06.2015 г. изрично признание на ответника за съществуване на задължения към ищеца по договорите за заем в размера, посочен в текстовете на двата документа; с разменената между страните кореспонденция, в която ответникът е признал дължимостта на установяваните с иска суми, и със сключения от страните договор за опрощаване на задължение от 30.09.2014 г., в който е отразено, че част от заетите суми са предоставени чрез заплащане на задължения на ответника – заемател към трети лица; с подписаните от страните протоколи и приложени към тях извлечения от банкови сметки, в които е отразено за погасяване на кои задължения на заемателя са послужили получените в заем суми, като обстоятелствата в протоколите са потвърдени от заключението на счетоводната експертиза. Като аргумент за извода, че ищецът е получил в заем уговорените в договорите парични суми, съдът е посочил и констатацията в експертното заключение, че ответникът е осчетоводил сумата 4 217 361.24 лв. с основание сключени с ищеца договори за заем и в ГФО за 2014 г. е включил сумата 4 217 хил лв. с произход сключени с ищеца сделки. В съответствие с преценката, че е доказано по категоричен начин предаването и получаването на уговорените в договорите за заем парични суми, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за несъществуване на спорните вземания поради неосъществяване на фактическия състав на договора за заем и конкретно – поради непредаване на заемните суми от ищеца – заемодател.
В заключение, като е съобразил възприетата фактическа обстановка и липсата на ангажирани от ответника доказателства за погасяване на задълженията по сключените с ищеца договори за заем, въззивният съд е формирал решаващия извод, че вземанията на ищеца, предмет на установяване с иска по чл.694, ал.1 ТЗ, съществуват в размера и с основанието, посочени в диспозитива на първоинстанционното решение.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
В представеното с касационната жалба изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са посочени следните въпроси :
„1. Допустим ли е установителният иск, предявен по реда на чл.694 ТЗ, когато вземанията в молбата за предявяване по чл.685 и чл.688 ТЗ и в исковата молба по чл.694 ТЗ не са индивидуализирани чрез едни и същи правопораждащи факти, размер и период;
2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди и анализира в мотивите на решението си всички възражения, доводи и твърдения и оспорвания на страните, като направи самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, обоснове фактическите констатации и правни изводи, които е направил; Следвало ли е въззивният съд да определи предмета на спора и относимите към него факти като обсъди събраните в тази насока доказателства от страните и да изложи собствени мотиви по спора, въведен с въззивната жалба;
3. Въззивната инстанция, когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника.”
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд е разрешил посочените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните съдебни актове : Определение № 706/23.07.2012 г. по ч. т. д. № 453/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. (за първия въпрос), решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по т. д. № 4190/2014 г. на ВКС, І т. о., и решение № 34/26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. (за въпросите по т.2), решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, ІV г. о. (за третия въпрос).
Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело – чл.280, ал.1 ГПК, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. В т.1 от съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено е, че касационно обжалване не се допуска по въпроси, които се отнасят до правилността на въззивното решение.
Първият от поставените в изложението въпроси, макар да е относим към предмета на разрешения с въззивното решение правен спор, не кореспондира с мотивите към решението и не е обуславящ за изхода на спора. В съдържанието на въпроса е инкорпорирано поддържаното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд, аналогично на първоинстанционния, се е произнесъл по иск с правно основание чл.694, ал.1 ТЗ за съществуване на вземания, които не са идентични по основание и размер с вземанията, предявени в производството по несъстоятелност на ответника в срока по чл.685 ТЗ. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът по чл.694, ал.1 ТЗ, въззивният съд е приел, че предмет на установяване с иска са вземания за главница и възнаградителни лихви по сключени между ищеца и ответника (длъжник в производството по несъстоятелност) договори за заем, които са признати от ответника чрез подписване на споразумение и анекс към договора, идентични са с предявените в срока по чл.685 ТЗ вземания и съществуват в размера, отразен в диспозитива на първоинстанционното решение. Въззивният съд е посочил изрично в мотивите си, че формалното несъответствие между основанието и размера на вземанията в молбата за предявяване и в исковата молба се дължи на нередовност на първата молба, като тази нередовност е отстранена по реда на чл.129 ГПК в производството за разглеждане на иска по чл.694 ТЗ. Изложил е съображения, че след отстраняване на нередовностите на исковата молба и след индивидуализиране на вземанията няма съмнение относно пълната идентичност на предмета на двете производства – производството за предявяване на вземанията и исковото производство по чл.694 ТЗ. При тези изводи на въззивния съд въпросът дали искът по чл.694 ТЗ е допустим, когато вземанията в молбата за предявяване по чл.685 ТЗ и в исковата молба по чл.694 ТЗ не са индивидуализирани чрез едни и същи правопораждащи факти, не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
По отношение на въпроса по т.1 не е изпълнено и допълнителното изискване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като преценката на въззивния съд за идентичност на предявените в производството по несъстоятелност вземания и вземанията, установявани с иска по чл.694 ТЗ, изключва твърдяното противоречие с практиката в определение № 706/23.07.2012 г. по ч. т. д. № 453/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., според която : „Допустимостта на иска по чл.694 ТЗ предпоставя пълна идентичност между предявеното в производството по несъстоятелност вземане и вземането, за чието установяване е инициирано производството по чл.694 ТЗ. Всяко вземане се характеризира с юридическите факти, които го пораждат /основание/, и със своя размер, а вземанията с периодичен характер – и с периода, за който се дължат. Поради това идентичността предполага пълно съвпадение между посочените индивидуализиращи белези в молбата по чл.685 – чл.688 ТЗ и в исковата молба за предявяване на иска по чл.694 ТЗ”.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по формулираните в т.2 и т.3 въпроси за задълженията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора и за необходимото съдържание на мотивите към въззивното решение. За да се произнесе по предявения при предпоставките на чл.694, ал.1 ТЗ иск, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и на релевантните за основателността на иска факти, обсъдил е всички доводи и възражения на страните и е формирал свои самостоятелни изводи относно възникването, съществуването и размера на установяваните с иска вземания. Произнасянето на въззивния съд не се изчерпва с препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, а отразява осъществена самостоятелна решаваща дейност, в резултат на която съдът е формирал свои собствени фактически и правни изводи по всички спорни във въззивното производство въпроси. Мотивите към въззивното решение са изчерпателни и в тях се съдържа отговор на всички доводи и възражения, въведени със сезиращата въззивна жалба. Като се има предвид съдържанието на мотивите към обжалваното решение (а също и факта, че нито в изложението, нито в касационната жалба са посочени конкретни факти, доказателства, възражения и доводи, които са останали необсъдени от въззивния съд), не би могло да се приеме за доказано твърдението на касатора, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл.269 вр. чл.272 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д .№ 777/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършването им в производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1702 от 03.07.2018 г., постановено по т. д. № 777/2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :