О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 430
София, 08.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 19.01.2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1173 /15 година
за да се произнесе взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски градски съд от 11.08. 2014г. , постановено по гр.д. № 14393/2013 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решението на Софийски районен съд № І-27-236 от 09. 05. 2013 г., по гр.д.№ 25650 / 2010 г. за уважаване на предявените от [фирма] срещу касатора, като ответник, установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК,във вр. с чл.415, ал.1 ГПК за сумите: 7 579.05 лв. – стойност на доставени, но незаплатени козметични и парфюмерийни продукти по част от фактури или изцяло с №№: 43768/ 27.02.2009 г.; 43769/27.02.2009 г.; 43770/27.02.2009 г. и 43944/ 06.03.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 18.09.2009 г. до окончателното и изплащане и 556.91 лв. – мораторна лихва за периода 05.03.2009 г. -29.03.2009 г., предмет на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр. д. № 44090/2009 г. на СРС.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение – порок е обоснован с предприемане от страна на ищеца на исков път за защита, който е различен от уговорения между страните начин за уреждане на възникнал помежду им спор във вр. съществуващото договорно правоотношение. Алтернативно въведеното касационното основание е по чл.281, т.3 ГПК, като твърдяната неправилност на обжалваното въззивно решение е аргументирана с допуснато от решаващия съд нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1 , т.1 ГПК по отношение на определените за значими за постановения краен правен резултат по делото въпроси на процесуалното право: 1.“Следва ли съдът в решението си да разгледа и да отговори на всички искания и доводи на страните, включително на отделните конкретни възражения, относно основателността на исковата претенция?” и 2. “Когато страните изрично са уговорили конкретен ред за приключване на отношението си при прекратяване на договора им и той не е спазен, това въпрос на недопустимост на иска ли е или на неговата основателност ?”
Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани: ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС ; ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение на І г.о. на ВКС – № 87 от 02.07.2013 г., по гр.д.№ 829/2012 г. и определение по чл.288 ГПК № 30 от 17.01.2013 г./без конкретно посочено дело/.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил срещу искането за достъп до касация, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност е изразил несъгласие и с въведените касационни основания,излагайки съображения за неоснователността им.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е допустима.
Последователно в практиката си, създадена при уредбата на касационното производство по действащия ГПК, ВКС е поддържал разбирането, че разрешен процесуален въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК е налице всякога, когато въззивният съд се е произнесъл по процесуалните действия, които следва той самият да извърши или по законосъобразността на процесуалните действия, извършени от първоинстанционния съд, както и когато е зачел ненадлежно извършени от страните процесуални действия, респ. не е зачел надлежно извършени такива. Но дори и въззивната инстанция да не се е произнесла изрично в решението си по конкретен въпрос на процесуалното право, то е достатъчно да е процедирала в несъответствие с процесуалния закон и това несъответствие да се е отразило на правилността на решението, по начин, който е във вреда на жалбоподателя.
Съобразено изложеното дава основание да се приеме, че в случая първият формулиран от касатора процесуалноправен въпрос обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване, тъй като въз основа на осъществените от въззивния съд процесуални действия по преценка на доказателствения материал по делото, доводите и възражения на страните е изграден и крайния правен извод за частична основателност на предявените положителни установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вкл. с оглед извършеното по реда на чл.272 ГПК препращане към мотивите на първостепенния съд по отношение на заявено от касатора, в качеството му на ответник по спора, възражение за прихващане.
Неоснователно по отношение на същия е поддържания селективен критерий по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
В случая за да постанови обжалваното решение решаващият състав на Софийски градски съд е подложил на самостоятелен анализ събраните по делото поотделно и в тяхната вр. с доводите на страните и въз основа на същия е приел за безспорно наличието на трайни търговско отношения между страните, породени от сключени помежду им, в периода 02.01.2008 г. – 19.01.2009 г., три договора. Позовавайки се на предмета на издадената заповед по чл.410 ГПК и спорните между страните обстоятелства, предвид становището на ответника в отговора на исковата молба, въззивната инстанция е счела, че на разглеждане подлежат единствено правата и задълженията на страните, обективирани в клаузите на последния от тези договори – за доставка на парфюмерийни и козметични продукти по конкретно индивидуализирани селективни марки. Изложила е съображения, че при липса на проведено пълно и главно доказване в процеса на твърдяното от ответника предсрочно прекратяване на договорната връзка между страните, съобразно процесуалното правило на чл.154, ал.1 ГПК, уговореното в клаузата на чл.26 връщане на получените, но незаплатени от купувача продукти не намира приложение, поради което задължението на последния към ищцовото търговско дружество – доставчик, не следва да бъде намалено със стойността на същите, съобразно първоначалното заключение на съдебно-счетоводната експертиза. Според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт неплащането на продажната цена на доставената стока, в съответствие отразяването и в двустранно подписаните, осчетоводени от търговците и неоспорени в хода на делото фактури, удостоверяващи реалното и получаване от последния е виновно неизпълнение на поетото от купувача-ответник задължение, поради което е налице и основание за ангажиране на договорната му отговорност, съобразно общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ. Конкретният размер на дължимите суми е определен въз основа на приетото и неоспорено от страните допълнително заключение на в.л. по изслушана съдебно – счетоводна експертиза. С оглед констатираната забава на длъжника е прието за доказано и вземането на ищеца за обезщетение за забава, чийто размер е изчислен съобразено посочения във всяка от относимите фактури срок за плащане на отразената покупна цена и съответната мораторна лихва за същия, с която последна то е съизмеримо. По отношение на своевременно заявеното от ответника правопогасяващо възражение за прихващане СГС е приел, че фактическите констатации и формираните въз основа на тях правни изводи на първостепенния съд за неговата неоснователност, поради недоказаност на факта визираните продукти със сочената стойност, по вид и количество да са доставени от ищеца на ответника и да са налични при последния към релевантния за спора момент, са правилни, поради което по правилото на чл.272 ГПК, е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт в тази им част.
Следователно формулирания от касатора въпрос на процесуалното право по т.1 от изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е разрешен в несъответствие с цитираната задължителна практика.
Според последната непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на така установените факти под приложимата материалноправна норма, при съобразяване въведеното от действащия ГПК правило за ограничаване проверката за правилността на обжалваното решение от посоченото в жалбата, освен при приложението на императивна материалноправна норма. С оглед тази възложена му от законодателя решаваща функция въззивният съд не само е оправомощен да приложи материалния закон, като определи сам правната квалификация на предявените искове, на насрещните права и възражения на страните, но, както е прието и в служебно известното на настоящия съдебен състав решение № 400/20.01.2015 г., по гр.д.№ 1756/2014 г. на ІV г.о., е длъжен да обсъди и всички факти и обстоятелства по делото, имащи значение за пораждане, изменение или прекратяване на спорното право, да разгледа и се произнесе и по всички защитни възражения на ответника. Именно така е процедирал и СГС, който е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и е обсъдил е доводите на страните в рамките, очертани от въззивната жалба и отговора на насрещната по нея страна. Не обосновава различно от така възприетото разрешение на първия от поставените касатора въпроси и извършеното от въззивната инстанция препращане към мотивите на първоинстанционния съдебен акт по отношение правопогасяващото възражение за прихващане, заявено от ответника в срока по чл.131 ГПК. Според формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на касационната инстанция въззивният съд може по реда на чл.272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, без да излага свои собствени съждения за осъществяването на релевантните факти и приложимата правна норма, щом първоинстанционният съд е обсъдил всички наведени с исковата молба и отговора на ответника доводи в тази насока, при съобразяване оплакванията във въззивната жалба.
Вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, освен, че е некоректно зададен, то доколкото въззивният съд изрично е приел за недоказано твърдяното от ответника предсрочно прекратяване на процесния договор и поради това изключен от приложение уговорения между страните начин на фактическо уреждане финансовите им отношения във вр. със същия, той не се явява и обуславящ за решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт. Следователно по отношение на този въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС съставът на касационната инстанция не следва да обсъжда основателността на поддържания селективен критерий.
С оглед изложеното искането за допускане на касационно обжалване следва да се остави без уважение.
При този изход на делото в касационната инстанция на ответника по касационната жалба, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, следва да бъдат присъдени претендираните по реда на чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, възлизащи на сумата 1200 лв. –адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане е удостоверено с приложения по делото договор за правна защита и съдействие от 13.02.2015 г., сключен с [фирма], по отношение на които не е заявено възражение по чл. 78, ал.5 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд от 11.08. 2014г., по гр.д. № 14393/2013 г..
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1200 лв. / хиляда и двеста лева/, деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: