O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
[населено място], 10.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание от трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 3633/ 2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 23809/07.08.2019 г. на И. Й. Р., чрез адв. Н. К. – Р., срещу определение № 1423 от 12.07.2019 г. на Пловдивския окръжен съд по ч.гр.д. № 1270/2019 г. за
потвърждаване на определение № 682 от 13.05.2019 г. на Асеновградския районен съд по гр.д. № 195/2018 г., с което производството по предявените от жалбоподателя искове по чл. 59, ал. 9 и чл. 127а СК е прекратено поради липса на международна компетентност на българския съд съгл. Регламент ( ЕО) № 2201/2003 г.
Иска се отмяна на обжалваното определение като неправилно с доводи за нарушаване от постановилия го окръжен съд на чл. 12 и чл. 15 от Регламент( ЕО) № 2201/2003 г. Страната поддържа противно на приетото в съдебния акт, че българският съд е международно компетентен по силата на изключението по чл. 12, пар. 3 от Регламента, тъй като са налице и двете кумулативни предпоставки за приложението му очертани в б. „а“ и б. „б“ на параграфа за пророгация на компетентност, защото, от една страна, ищецът- родител притежава родителска отговорност като има обичайното си местопребиваване в България, а от друга страна ответницата е приела по недвусмислен начин компетентността на сезирания българския съд след като не е упражнила правото си на отговор по исковата молба и не е взела становище по въпроса за международната компетентност до провеждането на първото открито съдебно заседание провело се повече от половин година след датата на връчване на препис от исковата молба. Неправилно бил приложен и чл. 15 от Регламента, предвиждащ въпросите за родителската отговорност да се решават от съда на държавата – членка, с която детето има специална връзка, а в случая това е българското гражданство на детето. Навеждат се доводи и за нарушаване, вследствие неправилното тълкуване на относимите норми от Регламента, на Конвенцията за правата на детето, в частност чл. 10, пар. 2, тъй като българският съд не положил максимални усилия да установи състоянието на едно българско дете дете и неговата действителна воля, която воля сочела на желанието му да живее в България при своите баща и дядо, отразена в доклад на социалните служба на Великобритания, който така и не достигнал и не е приложен по делото пред българския съд.
В приложеното изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по следните, обуславящи според касатора, въпроси: 1. Международно компетентен ли е българският съд да разгледа по същество спора с правно основание на исковете по чл. 59, ал. 9 СК, като се обосновава специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на СЕС обективирана в решение от 04.10.2018 г. по дело С-478/2017 г; 2. Следва ли да се приеме, че компетентността на българския съд е мълчаливо и по недвусмислен начин приета от ответната страна, ако същата не е заявила в срока за отговор на исковата молба за производството по което е била редовно призована, съгласно процедурното право на РБ, че оспорва международната компетентност на българския съд като за него също се навежда специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на СЕС, обективирана в решение от 24.06.1981 г. по дело С-150/80; 3. Като се има предвид смисъла на конкуренцията на производства пред съдилищата на различни държави членки по чл. 19, пар. от Регламент( ЕО) № 2201/2003 г. следва ли производство по промяна на родителските права възбудено пред съда на държавата членка, който би бил принципно компетентен по съществото на делото по чл. 12 от Регламента и за чиято компетентност са изпълнени условията на чл. 15, пар. 3 от същия, да бъде прекратено в случай на доказана липса на друго висящо производство е държавата членка по местопребиваването на детето, като допускането по този въпрос се иска на основание чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Поддържа се като отделно основание за допускане на касационното обжалване и
това по чл. 280, ал.2, предл 3-то ГПК- очевидна неправилност на обжалваното определение.
От Н. В. Р. като ответник по иска и по жалбата, чрез адв. С. М., в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпило писмено становище, с което се оспорва основателността на жалбата.
Съставът на ВКС, III – то г.о., предвид данните по делото, намира, че частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване като преграждащ по см. на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК и по арг. от чл. 280, ал. 3 , т. 2 ГПК въззивен съдебн акт, така допустима.
По въпроса за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС съобразява и намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че Асеновградският районен съд пред когото е образувано гр.д. № 195/2018 г. е бил сезиран с исковата молба от 24.01.2018 г. на И. Й. Р. срещу Н. В. Р. с искания да се измени режима на упражняване на родителските права спрямо малолетното, родено от брака му с ответницата дете Й. И. Р., предоставени на майката с бракоразводното решение, в това число да се осъди ответницата да заплаща месечна издръжка от 150 лв., както и да се разреши на детето да пътува в чужбина придружено от баща си, като пребивава там неограничено време и се разреши издаването на необходимите за целта лични документи. Прието е за установено също така, както от съвпадащите твърдения на страните, така и от събраните гласни доказателства, че към момента на сезиране на българския съд детето има своето обичайно местопребиваване във Великобритания където живее с майка си, както и че родителите му, заедно с него, още през 2014 г., като съпрузи трайно са се установили в О. кралство. От правна страна съдът е приел, че предвид датата на подаване на исковата молба относно проверката на международната компетентност приложение намира Регламент( ЕО) № 2201/2003 г. , който с оглед данните за обичайно местопребиване на детето във Великобритания, в чл. 8, пар.1 определя че българският съд не е компетентен, а компетентен е британският. Приел е, че не е налице хипотезата на чл. 9 от Регламента доколкото детето се е установило трайно на територията на чуждата държава- членка още през 2014 г. Приел е, че не е налице и хипотезата на чл. 12, пар. 3 от Регламента за пророгация на компетентност в полза на сезирания съд, доколкото макар детето да е български гражданин, то не не са налице останалите кумулативни изисквания, а именно компетентността на българския съд да е приета от ответника като носител на родителската отговорност доколкото същият я е оспорил писмено пред първоинстанционния съд, както и че не може да се приеме, че разглеждането на делото от българския съд е от изключителна полза за детето, тъй като заради продължителното му пребиваване във Великобритания българските власти не разполагат с поглед върху неговото развитие и отглеждане за да дадат компетентно становище по съществото на спора.
При този предмет на спора и тези мотиви на въззивния съд, първият от поставените в изложението въпроси, така както съвсем общо е формулиран дали българският съд е международно компетентен по искове по чл. 59, ал. 1 СК съгл. Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., не може да обоснове допускане на касационното обжалване, защото корелира с правилността на самия въззивен акт и предполага, за да му се отговори, навлизане във фактическия материал по делото и съобразяване на конкретни фактически обстоятелста, което ВКС може да извърши едва във фазата по същество след като е допуснал въззивния съдебен акт до касационно обжалване. Следователно липсва общата предпоставка по см. на на т.1 на ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, която, както е посочено в ТР, само в кумулативна даденост с една от специалните предпоставки по чл.280,ал.1, т,1- т.3 ГПК може да обоснове допускане на касационното обжалване, като липсата и прави безпредметно изследването за наличието на специалните предпоставки. Дори обаче да се допусне, че поставеният въпрос е обуславящ, то не се установява наведеното противоречие между приетото от съда в обжалваното определение и цитираното от касатора решение от 04.10.2018 г. по дело С-478/17г. на СЕС, което се явява неотносимо в случая. Решението по дело С-478/17 г. има за предмет приложението на чл. 15 от Регламента за прехвърляне на дело ( компетентност) в хипотеза коренно различна от установената по делото от въззивния съд, а именно на висящност на един и същи спор пред две, макар и последователно сезирани във времето съдилища на различни държави членки, едното от които ( първо сезирано по време) е компетентно по силата на чл. 12, а другото ( второ по реда на сезиране и което е изискало да му се предостави делото по реда на чл. 15 ), компетентно с оглед на общия критерий по чл. 8, ал.1 от Регламента, като съдът, първи сезиран по време и компетентен по силата на пророгация на компетентност, вече е постановил решение по съществото на спора за родителската отговорност. В диспозитива на решението по дело С-478/17 г. на СЕС , който именно се съобразява с оглед наличието на противоречиво произнасяне по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, ( а не мотивите) , е прието, че чл. 15 от Регламент (ЕО) № 2201/2003, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че не е приложим в положение като разглежданото по делото в главното производство, в което двете сезирани съдилища са компетентни по съществото на делото по силата съответно на членове 12 и 8 от този Регламент. Относимата практика на Европейския съд, с оглед контекста, в който касаторът се опитва да постави първия въпрос, а именно кога е налице пророгация на компетентност и другите изключения по Регламент (ЕО) № 1347/2000 дерогиращи общата по чл.8, пар.1 по обичайното местопребиваване на детето, са определение от 10.09.2019 г. по дело С- 530/18г. и определение от 16.01.2018 г. по дело С- 604/17 г., с която обжалваното въззивно определение не влиза в противоречие.
Вторият поставен в изложението въпрос по приложението на чл. 12 от Регламента за пророгация на компетентност в полза на сезирания съд по силата на привличането, също не е обуславящ в контекста, в който се поставя и това е така, защото въззивният съд приел, че не са налице и двете предпоставки по чл. 12, пар. 3 б. „б“ – че не само не е налице недвусмислено приемане на компетентността на сезирания съд от носителя на родителската отговорност който в случая е майката по силата на бракоразводното решение, с което и е предоставено упражняването на родителските права, но и че разглеждането на делото от българския съд не е във висш интерес на детето ( който е водещата предпоставка от двете по б. „б“ съобразно практиката на СЕС) тъй като компетентните български власти нямат реални наблюдения върху развитието и интеграцията на детето заради дългогодишното му пребиваване във Великобритания, ерго възможността за реалистична преценка за това в чия семейна, социална и национална среда за него би било по-добре с оглед на бъдещето му развитие. Следователно дори да се приеме, че неправилно ( в противоречие с цитираното от касатора решение на СЕО) въззивният съд е приел, че не е налице недвусмислено приемане от страна на ответницата на компетентността на сезирания съд предвид неоспорването и с отговора на исковата молба, то мотивът за това, че гледането на делото от българския съд не е във висш интерес на детето, остава непреодолим дори при положителен за касатора отговор на поставения втори въпрос. Независимо, че липсва общата предпоставка, настоящият състав счита за необходимо да посочи, че практиката на която касатора се позовава за приложението не е актуална- тя е постановена по тълкуването на Конвенция от 1968 г. заменена понастоящем от Регламент ( ЕС) № 1215/2012 г. По въпроса кога е налице приемане от ответника по недвусмислен начин на компетентността на сезирания съд СЕС се е произнесъл с решение от 12.11.2014 г. по дело С-656/13, като в т. 2 от диспозитива е прието, „че не може да се счита, че компетентността на юрисдикцията, сезирана от страна със спор в областта на родителската отговорност, е била „изрично или по друг недвусмислен начин приета от [всички страни в производството]“ по смисъла на тази разпоредба, ако ответната страна в това първо производство впоследствие започне второ производство пред същата юрисдикция и в рамките на първото си процесуално действие в първото производство повдигне възражение за липса на компетентност на тази юрисдикция“, така акцентът се поставя върху първото процесуално действие на страната, както и че ( видно от фактите по главното производство във връзка с което е направено преюдициалното запитване) това може да стане на по-късен етап от делото след като на страната са известни всички обстоятелства съобразими при проверката на международната компетентност на сезирания съд. Самата цитирана от страната част от решение по дело С- 150/80 на СЕО не сочи на извод, че с неподаването на възражение в срока за отговор на исковата молба, е налице недвусмислено приемане на компетентността на сезирания съд, тъй като решението препраща към българското процесуално право съгл. принципа на процедурната автономия на държавите членки, а според последното възражението за липса на международна подведомственост на спора, за която съдът следи служебно ( конкретно за случая по силата на самия чл. 19 от Регламент (ЕО) № 1347/2000) е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки и не се преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба.
Не е обуславящ и третият поставен в изложението въпрос, а това е така защото е зададен в контекста на обстоятелства, които не се установяват по делото. Страната пита дали при положение, че българският съд е компетентен по силата на чл. 12, а и по силата на чл. 15 Регламент (ЕО) № 1347/2000, то делото пред него може да се прекрати при положение, че не е налице висящо дело в друга държава членка. По делото обаче е прието, че съдът не е компетентен по изключението на чл. 12, а въпросът за приложението на чл. 15 изобщо не е стоял пред въззивния съд тъй като няма искане от друг съд българския да му прехвърли делото или българският съд да е приел, че е компетентен, за да иска да прехвърли делото на по- подходящия чужд съд.
Обжалваното определение не е и очевидно неправилно, за което основание ВКС следи и сам, служебно. Според оформилата се константна практика на ВКС за смисъла на понятието очевидна неправилност ( след постановяването на решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г., в което се приема че основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3- то ГПК е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване) очевидната неправилност на обжалвания съдебен акт предполага неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” ( при прочит на акта), без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Към този субективен по естеството си критерий, практиката на ВКС добавя неизбежно и обективен такъв. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилността и се свързва с тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен от обективна страна ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” (законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или „extra legem“ ( приложена е от съда несъществуваща или несъмнено отменена правна норма) или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика от постановилия го съд. В този смисъл са: – определение № 347 от 30.04.2019 г. на ВКС, ІІІ- то г.о. по гр.д. № 4574/2018г. г.; определение № 106 от 07.03.2019 г. на ВКС, I-во г.о. по гр.д. №3396/2018г.; определение № 2 от 03.01.2019 г. на ВКС , III -то г.о. по гр.д. №591/2018 г., определение № 97 от 30.01.2018 г. на ВКС II-ро т.о по т.д. № 221/2018 г.,- определение №213 от 15.05.2918 г. на ВКС, IV-то г.о по ч.гр.д. №596/2018 г.. , – определение № 255 от 30.05.2918 г. на ВКС, I-во т.о по ч.т.д. № 1076/2018 г., която практика настоящият състав споделя. Разглежданият случай не покрива посочените по-горе критерии.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. ,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1423 от 12.07.2019 г. на Пловдивския окръжен съд по ч.гр.д. № 1270/2019 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: