5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 13.04.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, ГК, ІV г.о., в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета година в състав
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 4886 по описа за 2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. М. Ц. чрез адвокат А. Л. от САК срещу въззивно решение № 6080 от 19.07.2016 г., постановено по гр. д. № 7101/2015 г. на Софийски Градски съд, IV-Г състав. С въззивното решение е потвърдено решение от 04.03.2015 г. по гр. д. № 46551/2013 г. на СРС, 49 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Р. М. Ц. срещу [фирма] и [фирма] иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот от 19.06.2012 г. за окончателен.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено е в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Иска се допускането му до касационен контрол и отмяната му, както и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
Касационната жалба е оспорена с отговор, подаден от [фирма] и [фирма] чрез пълномощника им адвокат Т. Б. от САК, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.
С исковата молба Р. М. Ц. е предявил иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ГПК за обявяване на окончателен на предварителен договор от 19.06.2012 г. за покупко-продажба на недвижим имот, с който [фирма] и [фирма] са се задължили да изградят и да продадат на Р. Ц. следния недвижим имот: Гараж № 6, с обща площ от 27,01 кв. м. и с полезна площ от 23,83 кв. м., в новострояща се жилищна сграда в УПИ VІ-1544 от квартал 118 по плана на [населено място], местността „Д.-р. с.“, срещу заплащане на продажна цена от 9000 евро, платима от купувача на две вноски. На 19.06.2012 г. са платени 8147 евро, а на 31.09.2012 г. са платени останалите 853 евро. Уговорено е, че сключването на окончателен договор ще се осъществи в едномесечен срок от снабдяване с Акт 16 – удостоверение за въвеждане в експлоатация, на сградата. Сградата е изпълнена на етап „груб строеж“, като по делото е представено удостоверение за степен на завършеност, издадено от Столична община – район „В.“, в уверение на това, че за сградата има акт за приемане на конструкцията – Образец 14. С решение № I-49-133 от 04.03.2015 г., по гр. дело № 46551/2013 г. Софийски районен съд, I г.о., 49 състав е отхвърлил като неоснователен предявеният от Р. М. Ц. иск по чл. 19, ал. 3 от ЗЗД, като е приел, че падежът на договорното задължение на [фирма] и [фирма] за снабдяване с акт, образец 16 не е настъпил и в този смисъл не е настъпил и падежът на задължението за обявяване на предварителния договор за окончателен. С въззивното решение СГС е потвърдил решението на СРС.
За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че задължението на [фирма] и [фирма] да прехвърлят правото на собственост върху процесния гараж не е изискуемо, респ. в полза на ищеца не е възникнало потестативното право по чл. 19, ал.3 ЗЗД. Съгласно клаузата на чл.8 от предварителния договор страните са се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на гаража в едномесечен срок след снабдяването с акт, образец 16 /удостоверение за въвеждане в експлоатация/ на сградата. Поради това и тълкувайки волята на страните по смисъла на чл. 20 от ЗЗД въззивният съд е приел, задължението на всяка от страните да обективира волеизявление за сключване на договор за покупко-продажба в изискуемата от закона форма е уговорено като срочно, като начало на срока е издаването на Акт, образец 16, за сградата. Изложени са мотиви, че сградата, в която се намира процесният имот, е изградена на етап „груб строеж“, като липсват доказателства същата да е въведена в експлоатация и за нея да е издаден акт, образец 16. Като неоснователни са преценени възраженията, че липсата на Акт 16 се дължи на недобросъвестното поведение на ответниците, тъй като същите са заявени едва във въззивната жалба и от събраните доказателства не се установява по категоричен начин, че ненастъпването на договорения падеж е последица единствено от забавата и недобросъвестното поведение на ответниците. Прието е, че хипотезата на чл. 25 ЗЗД е неприложима, доколкото с процесния предварителен договор страните са уговорили да направят волеизявление за сключване на окончателен договор, като уговорените в договора условия и сбъдването им не са предпоставка за настъпване на правните последици на окончателния договор, а за извършване на волеизявление за сключване на такъв. По тези съображения, че падежът на задължението на продавачите не е настъпил, е прието, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ за приложението на чл. 25 ЗЗД относно възможността на купувача по предварителен договор да иска реално изпълнение в случаите, когато по договор крайният срок за сключване на окончателен договор е поставен в зависимост от сбъдването на условие, чието сбъдване е в зависимост от действието на продавача по предварителния договор, а продавачът не предприема необходимите за сбъдването на условието действия, решен в противоречие с решение № 24/27.07.2011г. по гр.д. № 586/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК; 2/ за правомощията на въззивната инстанция като инстанция по същество и прилагането на разпоредбата на чл. 272 ГПК вр. чл. 235, ал. 2ГПК относно задължението на въззивния съд в рамките на посоченото във въззивната жалба да обсъди всички относими доказателства и да изложи мотиви относно това кои факти приема за доказани. Поддържа се, че изводът на въззивния съд за несвоевременност на направеното възражение за приложението на чл. 25 ЗЗД е решен в противоречие със задължителната съдебна практика по втория поставен въпрос, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 326 от 20.12.2012 г. по гр.д. № 177/2012 г. на III г.о. на ВКС и решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на III г.о. на ВКС.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните съображения:
Позоваването на решение № 24/27.07.2011г. по гр.д. № 586/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е неточно и в този аспект неотносимо. С посоченото решение е обсъдена различна хипотеза на неточно изпълнение на задължение на продавача по предварителен договор, в резултат на негово недобросъвестно поведение, от изпълнението на което зависи настъпването на крайния срок за сключване на окончателен договор. Страните по цитираното решение са уговорили правото на собственост върху предмета на предварителния договор да се прехвърли най-късно в момента на съставяне на акт за държавно приемане и издаване на разрешение за ползване на жилищната сграда, като за задължението на продавачите да се открие процедура за приемане на акт 16 на сградата също е уговорен краен срок – следователно постигнато е съгласие относно конкретния краен срок, в който да бъде сключен окончателен договор, каквато не е настоящата хипотеза. Наред с изложеното, за да приеме, че е налице недобросъвестно упражняване на права по предварителния договор, в цитираното решение съдът е обсъдил, че продавачите не са инициирали процедурата по приемане на сградата в период от 10 години след изтичането на крайния срок за нейното откриване, като междувременно са дарили недвижимия имот на своя син. При липса на идентичност на фактическата обстановка относно поведението на страните и съдържанието на предварителните договори – уговорените права и задължения, не е налице противоречие между разрешения правен въпрос по конкретното дело и този в решение № 24/27.07.2011г. по гр.д. № 586/2010 г.
Вторият формулиран от касатора правен въпрос за задължението на въззивния съд в рамките на посоченото във въззивната жалба да обсъди всички относими доказателства и да изложи мотиви кои факти приема за доказани, е неотносим към решаващите мотиви на въззивния съд. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като чрез него по същество се оспорва правилността на изводите на решаващия съд, досежно твърдяната недобросъвестност на продавачите по предварителния договор и подлежи на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Същевременно изводите на въззивния съд са формирани в съответствие с цитираните съдебни решения, тъй като в мотивите на обжалваното решение са обсъдени всички относими доказателства и доводи на страните, съобразно правомощията на въззивната инстанция.
Следователно не е налице касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение по така поставените въпроси.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6080 от 19.07.2016 г., постановено по гр. д. № 7101/2015 г. на Софийски Градски съд, IV-Г състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: