O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
гр.София, 18.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от петнадесети юни две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 2898/
2015 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1-во ГПК.
Образувано е по частната жалба на М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И. чрез адв. Ю. С. срещу протоколно определение от 20.11.2014 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 287/2014 г., с което на основание чл. 229, т. 4 ГПК е спряно производството по делото до приключването с влязъл в сила съдебен акт на гр. д. № 322/ 2010 г . по описа на Софийски районен съд.
Жалбоподателите искат отмяна на атакуваното определение с довода, че производствата по двете граждански дела не се намират във връзка на преюдициалност по между си, в т. ч. поради липса на субективен идентитет. Изтъкват още, че в първоинстанционното производство по гр. д. № 24103/ 2011 г. на Софийския районен съд искане за спирането му на същото основание е било оставено без уважение и тъй като това не е изтъкнато като порок на първоинстанционното решение във въззивната жалба, поради приетотото в ТР № 1 / 2013г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не може да проверява правилността на първоинстанционния акт в тази му част.
Ответната страна не изразява становище в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като прецени данните по делото намира частната жалба за процесуално допустима като подадена в срок, от лице с активна процесуална легитимация срещу подлежащ съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК като преграждащ съдебен акт, а разгледана по същество за основателна.
За да спре производството пред себе си, въззивният съд е приел, че гр. д. № 322/ 2010 г. по описа на Софийски районен съд е преюдициално дотолкова доколкото окончателният изход от него е от значение за определяне на наследствената маса, върху която следва да се изчисли запазената част, чието възстанояване е предмет на делото пред него. Приел е още, че обстоятелството, че искане за спиране на делото на същото основание е правено пред районния съд и същото е оставено без уважение, а във въззивната жалба евентуално допуснатото във връзка със спирането нарушение от първа инстанция, не е релевирано като порок, не пречи да спре делото дотолкова доколкото като всеки друг въззивен съд сам следи за процесуалните пречки за упражняване правото на иск.
Изводите на въззивния съд не се споделят от настоящия състав на ВКС.
Предмет на производството по гр. д. № 287/2014 г. по описа на Софийски градски съд като въззивна инстанция по съществото на спора, е иск по чл. 30, ал. 1 ЗН на Й. П. И. ( починал в хода на производството като на негово място са конституирани наследниците му М. Л. И., П. Й. И. и В. Й. И.) срещу Ц. П. С. за възстановяване на запазената му част от наследството на общия за страните наследодател П. И. Х. чрез намаляване на дарствено разпореждане в полза на ответницата.
Предмет на производството по гр. д. № 322/ 2010 г. по описа на Софийски районен съд са субективно съединените искове по чл. 87, ал. 3 ЗЗД на В. А. Х. ( преживяла съпруга на П. И. Х. ) и Ц. П. С. (негова дъщеря ) срешу Й. П. И. ( негов син) за частично разваляне до размера на 5/ 6 ид. ч. на договор от 10.06.1975 г. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, с който П. И. Х. е отчуждил в полза на сина си Й. част от свой недвижим имот и по който съпругата му В. е била трето ползуващо се лице по чл. 22, ал. 1 ЗЗД.
За да е налице основанието по чл. 229, т. 4 ГПК за спиране на производството, е небходимо изходът по едно висящо дело да е обуславящ изхода по делото, което се спира. Без значение е дали преюдициалното дело е гражданско, наказателно, административно, конституционно. Важното е неговият изход, предвид предмета на двете дела, да влияе върху правилността на решението по обусловеното дело. В своята практика, в т. ч. задължителна по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, ВКС неизменно приема, че основанието по чл. 229, т.4 ГПК- преюдициалност на висящ спор, е налице, когато правоотношението предмет на обуславящото дело е част от фактическия състав на правоотношението предмет на обусловеното дело. Когато преюдициалното дело е гражданско, необходимо е още да е налице субективен идентитет между страните по него и тези по делото, чийто изход то обуславя, с оглед зачитане на решението по него от съда по обусловеното дело съгласно чл. 297 ГПК. Изискването не е за абсолютна идентичност, а за съвпадане на страните между обусловеното дело и част от страните по обуславящото дело.
В случая, въпреки че е налице субективен идентитет между страните по двете дела (Ц. П. С. е ответник по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и ищец по иска по чл. 87, ал. 3, ЗЗД, съответно конституираните на мястото на починалия Й. П. И. негови наследници, ищци по първия иск и ответници по втория), не е налице връзката между предметите им в посочения по-горе смисъл. Не е налице преюдициалност на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД защото конститутивното право на наследник да разваля договор, в т. ч. съдебно, сключен от неговия праводател не е елемент от фактическия състав на конститутивното му право да възстанови запазената си част от наследството. И двете права имат общ елемент на възникването си – смъртта на наследодателя. И двете права предполагат упражнено право на наследяване и качеството наследник за ищеца, но общото по между им свършва дотук и то не съставлява връзка на преюдициалност. Когато наследник иска разваляне на договор, сключен от неговия наследодател, той прави това на собствено основание – на основание преминалото върху него по силата на наследственото правоприемсто право на праводателя му да иска разваляне на договора. Наследникът в този случай не упражнява чуждо материално право – правото на своя праводател, а собствено, възникнало по силата на наследственото правоприемство и придало му качеството на страна по договора. Така при разваляне на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, което съгласно приетото в мотивите в ТР № 122 от 01.12.1986 г. на ОСГК на ВКС ще има обратно действие, правните последици на развалянето (свеждащи се до заличаване на договора като юридически факт, респективно и на възникналата от него облигационна връзка), ще настъпят директно в патримониума на страните- наследници, а не в патримониума на техния наследодател, който патримониум след откриване на наследството и приемането му, вече е разпределен и преминал по силата на правоприемството към патримониума на наследнциите в съответните на наследствените им права части. Обратното действие на развалянето на договора се ограничава само до заличаване на облигационната връзка по повод договора като създал я юридически факт. То не може да се разпостре върху други правоотношения между страните по договора, каквото е наследственото правоприемство и да заличи и това правоотношение, което има своя правопораждащ елемент във факта на смъртта на наследодателя. Още по- малко обратното действие на развалянето на договора може да има за последица възстановяване на патримониума на наследодателя, който вече е разпределен, така несъществуващ, и повторно откриване на наследството. Следователно никакво връщане на имота, предмет на разваления договор, по силата на обратното действие на развалянето в патримониума на наследодателя не може да има, така не може да има промяна в обема на наследствената маса, върху която ще се изчислява запазената и разполагаемата част в производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Масата на наследството се формира към момента на откриване на наследството, а това е датата на настъпване на смъртта и се стабилизира такава каквато е към този момент, освен в случаите на новооткрито наследство по чл. 9а ЗН. Нормите уреждащи наследствените правоотношения са императивни. С договора, предмет на иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, имотът е излезнал от патримониума на наследодателя- той не може да се включи в наследствената маса дори при развалянето му, когато има обратно действие, ако то е настъпило след смъртта. Нещо повече – самото право да се разваля договора се включва в масата на наследството и по силата на наследственото правоприемство преминава в съответните квоти върху наследниците. Ако не беше така, тоест ако развалянето заличаваше и факта на наследственото правоприемство, то правото на наследниците да развалят договора до размера на наследствените си права, би се явило без основание.
В определени хипотези, какъвто обаче не е сегашният случай, затова и настоящият състав не следва да ги обсъжда, искът по чл. 30, ал. 1 ЗН би се явил преюдициален спрямо иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД .
Предвид изложеното определението се явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено, поради което, Върховният касационен съд на РБ, състав на IV- то г.о. ,
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ протоколно определение от 20.11.2014 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 287/2014 г.
Връща делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: