2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София,19.09.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети септември през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3515 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частната касационна жалба на П. В. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. Н., против определение № 2020 от 19 юни 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 2619 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г., с което е потвърдено определение № 7512 от 14 март 2017 г., постановено по гр.д. № 3898 по описа на Софийския градски съд за 2016 г., с което е отхвърлено искането на С. за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавна такса и е прекратено производството по делото, образувано по иск по чл. 45 ЗЗД за вреди от непозволено увреждане, причинено от прокурор.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност и необоснованост на въззивното определение. Сочи се, че изводът за недопустимост на предявената искова претенция не е съобразен с приложимия в конкретния случай материален закон – Европейската конвенция за правата на човека, която позволява провеждането на иск, ангажиращ личната гражданска отговорност на съдията за действията му при разглеждане на делата (чл. 13 ЕКПЧ). Твърди се, че с исковата молба се цели инцидентно установяване на престъпно обстоятелство, което съставлява предпоставка за уважаване на облигационната претенция за присъждане на предявеното обезщетение. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С обжалваното въззивно определение се приема, че въведените от С. в исковата молба фактически твърдения и искания имат за предмет обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по повод осъществени от прокурор А. П. при изпълнение на служебните й задължения действия в хода на образувано срещу ищеца наказателно производство. Посочено е, че тези действия на ответника представляват служебна дейност по осъществяване на съдебната власт, попадащи в обхвата на регламентирания в разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет, което обуславя недопустимост на предявения на това основание иск, като не е налице и предвиденото в конституционния текст изключение – наличие на влязла в сила присъда за процесното деяние, в която хипотеза искът би бил допустим. Предвид извода за недопустимост на предявения иск е счетено, че ищецът не разполага и с възможност да бъде освободен от заплащането на държавна такса по предявения иск и за назначаването на правна помощ, тъй като са налице условията на чл. 24, т. 1 Закона за правната помощ, според която разпоредба правна помощ, в това число и за процесуално представителство, не се предоставя, когато това не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, какъвто е и конкретният случай.
Поставените от частния жалбоподател въпроси: нормата на чл. 13 ЕКПЧ обосновава (допуска) или изключва правото на иск за обезщетение на увреденото лице срещу представителите на официалните власти, които са причинили вредите при упражняване на служебните си функции, и ЕКПЧ има ли предимство пред националното ни законодателство, в т.ч. пред разпоредбата на чл. 132 КРБ, съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ, не обосновават допускането на касационното обжалване.
Не съществува противоречие в съдебната практика, че предявените срещу магистрат граждански искове за обезвреда от последиците на техните действия или бездействия по служба са недопустими, доколкото за репарирането на тези вреди отговаря държавата. С действията си по служба, магистратите, в т.ч. и прокурорите, безспорно засягат правната сфера на други лица, но тези действия не са противоправни, а произтичат от закона и се извършват в рамките на техните правомощия и функционален имунитет. При предявен иск за обезщетение срещу прокурор, ищецът следва да установи, че са налице предпоставките за реализиране на неговата гражданска отговорност, т.е. по надлежния ред да е установено, че той е извършил умишлено престъпление от общ характер. Това изключение от общите правила за търсене на обезщетение срещу магистратите е записано изрично в чл. 132, ал. 1 на Конституцията на Република България – „освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер”, което е от значение за правния интерес на ищеца. Именно с оглед тези положения, както и първоинстанционният, така и въззивният съд не са отрекли правото на страната да търси реализирането на гражданска отговорност у ответния прокурор в случай, че същият е извършил престъпление, но са указали в мотивите си, че за установяването на престъплението съществува отделен съдопроизводствен ред, а именно този по Наказателно-процесуалния кодекс. От тези мотиви на съда не може да се направи извод, че е дадено предимство на вътрешното национално право пред Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както се поддържа с поставените въпроси. Разпоредбата на чл. 13 от Конвенцията съдържа правило, според което всеки, чиито права и свободи са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняването на служебни функции. Такова ефикасно средство е предвидено в Закона за отговорността на държавата за вреди и се прилага от националните юрисдикции, а по отношение на произтичащите от извършено престъпление вреди съществува възможност за предявяване на граждански иск в наказателния процес. Уреденото в чл. 124, ал. 5 ГПК право на иск за установяване на престъпно обстоятелство е приложимо при наличие на посочените в тази разпоредба предпоставки – когато наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 – 5 НПК или е спряно на някое от основанията по чл. 25, т. 2 или чл. 26 НПК, за които жалбоподателят не сочи доводи (а и данни). При тези съображения, както първият, така и вторият от поставените в изложението въпроси, не обуславят изхода на делото, тъй като въззивният съд не е застъпил становище в обжалваното определение, което да засяга приложението на сочения международноправен нормативен акт. Освен това, поддържаното в изложението допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се обосновава с доводи, които да обуславят необходимост от изясняване на неточна или неясна правна уредба с цел постигането на точно и еднакво правоприлагане по поставения въпрос. Не се сочи и съдебна практика, постановена при неправилно и неточно тълкуване на закона, която трябва да бъде осъвременена с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Ето защо касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2020 от 19 юни 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 2619 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: