О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 22.12.2014 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова ч. гр. дело № 4288 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба с вх.№ 142313 от 12.12.2013 г., подадена от Д. Т. И. от [населено място], срещу определение № 20958 от 11.11.2013 г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, постановено по в.ч.гр.д.№ 3983/2013 г., с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение на Софийски районен съд от 07.12.2012 г., постановено по гр.д.№ 4036/2004 г.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не са постъпили отговори от насрещните страни – Т. С. Л., Д. С. Г., Й. Г. К., Г. Д. С., К. Д. Г., Б. Т. Ч., Г. С. Ч., И. Г. К. и С. Г. Ч..
Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото и обсъди наведените доводи, приема следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт (съобразно разясненията, съдържащи се в мотивите по т.5 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК), поради което е допустима.
Преди да пристъпи към разглеждане на частната жалба по същество, ВКС следва да прецени дали са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за селектирането й.
Данните по делото сочат, че Д. Т. И. е страна (ответник) гр.д.№ 4036/2004 г. по описа на СРС, 71 състав. Предмет на производството е извършването на съдебна делба, като районният съд е постановил решение във втората фаза за изнасяне на делбения имот на публична продан. Срещу това решение Д. Т. И. е подал въззивна жалба вх.№ 1044842 от 27.10.2011 г., оставена без движение с указания за внасянето на държавна такса в размер на 1 963,08 лв. Съобщение за указанията е изпратено на Д. Т. И. на 31.10.2011 г., което е върнато с оформление, че е връчено на 19.12.2011 г. на пълномощника на адресата – адвокат А. (пълномощно – на л.16 от делото на СРС). Поради неизпълнение на указанията СРС е върнал въззивната жалба, разпореждането за което е връчено на 21.02.2012 г. В срока за обжалване на това разпореждане Д. Т. И. е поискал възстановяване на срока за внасяне на държавната такса (обективирано в частна жалба от 01.03.2012 г.), като е посочил, че поради отсъствието му във връзка със заболяване и лечение не е уведомен по надлежния ред за задължението му да представи документ за внесена държавна такса по въззивната жалба и по независещи от него причини не е могъл да изпълни това задължение. Не е заявил искания за събиране на доказателства.
В проведеното на 29.11.2012 г. по реда на чл.39, ал.1 ГПК открито с.з. Д. Т. И. не се е явил, не е изпратил представител и не е заявил искания за събиране на доказателства. С определение от 07.12.2012 г. СРС е оставил без уважение искането за възстановяване на срока за внасяне на държавната такса. Прието е, че молителят не е доказал да са били налице „особени непредвидени обстоятелства” по смисъла на чл.37, ал.1 ГПК (отм.), като неуведомяването на страната от нейния пълномощник съставлява субективен пропуск, а не обективна пречка за изпълнение на дадените указания. Този извод е споделен и от въззивния съд и е обусловил потвърждаването на първоинстанционното определение.
В изложението по чл.284, ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС и при наличието на противоречива практика на съдилищата: /1/ „По смисъла на чл.37, ал.1 ГПК (отм.) особени непредвидени обстоятелства, налагащи уважаване на молбата ми по посочената разпоредба на закона ли са моето тежко и продължително сърдечно заболяване, свързано с оперативно лечение, продължителен покой и откъснатост от света в болнично заведение, където дори пълномощникът ми не би могъл и не е могъл да влезе във връзка с мен, за да ме уведоми, че дължа в преклузивен срок внасяне на държавна такса от 1963,08 лв., по повод въззивното обжалване на решението по делото, както и обстоятелството, че моят адвокат, съветник и защитник в процеса, не е мой финансов пълномощник? /2/ Всичко гореизложено налага ли уважаване на молбата ми по чл.37, ал.1 ГПК (отм.) за възстановяване на срока ми за внасяне на държавна такса по въззивиа жалба с оглед разглеждането й по същество пред СГС или същата следва да се остави без уважение, както са сторили това СРС и СГС? и /3/ След като в конкретния случай размерът на дължимата такса за въззивно обжалване възлиза на 1 963,08 лв., или тя е 7,25 пъти по-голяма от размера на минималната работна заплата за страната към момента на вменяването й в мое задължение, следва ли, че този размер на държавната такса за въззивно обжалване която е трябвало ла бъде внесена (1 963,08 лв.) предполага предварително изискване на съгласието на доверителя /въззивник/, за изпълнение от страна на адвоката му на дадените указания за внасяне на така определената сума?, за който се поддържа, че е решен в противоречие с единствения приложен към изложението съдебен акт -постановеното по реда на чл.64, ал.2 ГПК определение № 557 от 22.12.2011 г. по гр.д.№ 878/2011 г., ВКС, ГК, ІV г.о. В изложението са изброени и други съдебни актове, преписи от които не са представени.
Настоящият състав на съда приема, че формулираните от частния жалбоподател въпроси нямат изискваното обуславящо значение по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби (съответно – касационни частни жалби) срещу въззивни актове, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В настоящия случай първите два въпроса на първо място са поставени некоректно, доколкото имплицитно включват предпоставката, че по делото е доказано, че в периода 20.12.2011 г. – 27.12.2011 г. жалбоподателят внезапно е заболял от „тежко и продължително сърдечно заболяване, свързано с оперативно лечение, продължителен покой и откъснатост от света в болнично заведение” и това му е попречило да внесе дължимата държавна такса. Такива обстоятелства, обаче, не са приети за установени поради процесуалното бездействие на молителя да ангажира доказателства в производството по чл.37 – чл.39 ГПК (отм.). Нещо повече – в самата молба по чл.37 ГПК (отм.) се съдържа общо и неконкретизирано твърдение за „отсъствие във връзка със заболяване и лечение” в релевантния период, като акцентът е поставен върху липсата на уведомяване от страна на пълномощника му, определено като обективна пречка за изпълнение на указанията. В светлината на това твърдение тези два въпроси се явяват и необуславящи. Третият въпрос – дали размерът на дължимата държавна такса предполага предварително съгласие от страна на упълномощителя за изпълнение от страна на адвоката на дадените от съда указания и съответно – дали необходимостта от получаването на такова съгласие следва да се третира като „особено непредвидено обстоятелства” по смисъла на чл.37, ал.1 ГПК (отм.), не е бил поставен на вниманието на районния съд. Той не е въведен и с частната жалба до въззивната инстанция, като при това и в тази насока липсват ангажирани доказателства, въз основа на които да е било възможно въззивният съд да формира изводи относно фактите, предпоставящи третирането на липсващото предварително съгласие от страна на упълномощителя в светлината на визираните с чл.37, ал.1 ГПК (отм.) „особени непредвидени обстоятелства”.
Изложеното означава, че отсъства общата предпоставка за допускане на касационното обжалване на атакуваното определение, което прави ненужно обсъждането дали са налице допълнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Във връзка с позоваването на разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва да се обърне внимание и на обстоятелството, че частната жалба не е придружена от преписи на изброените в тази връзка съдебни актове. Това е в противоречие с разяснението по т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г., ВКС, ОСГТК, съгласно което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК в случаите, когато касаторът не е представил доказателства за наличието на противоречива практика на съдилищата – влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпросите, имащи значение за възприетия краен резултат по спора в обжалвания съдебен акт на въззивния съд.
По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по частната жалба с вх.№ 142313 от 12.12.2013 г., подадена от Д. Т. И. от [населено място], срещу определение № 20958 от 11.11.2013 г. на СГС, ТО, VІ-8 състав, постановено по в.ч.гр.д.№ 3983/2013 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: