1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 25.09.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр. д. № 574 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 966 от 14.07.2017 г. по в. гр. д. № 1696/2016 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 15 от 23.02.2015г. по гр. д. № 339/2013 г. на Първомайския районен съд, с което е признато за установено на основание чл.53, ал.2 ЗКИР (редакция до изменението с ДВ бр.49/2014 г. ) по отношение на В. Д. С., държавата и Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“, че ищците Я. Н. Г., А. Д. К., Н. Д. К. и К. Д. К. са собственици на поземлен имот № 1646 с площ от 370 кв.м., попадащ в УПИ II-Д. по плана от 1994 г. на [населено място], обозначен на скица № 7 от заключението на стр. 77 между точки 1, 11, 10, 9, 8 и 1, който имот не е нанесен в кадастралния и регулационен план на [населено място].
Въззивното решение е постановено в производство по чл.294 ГПК, след отменително решение № 85 от 06.07.2016 г. по гр. д. № 796/2016 г. на ВКС, II-ро г.о. При новото разглеждане на делото въззивният съд е съобразил указанията на ВКС, че спорът за собственост по чл.53, ал.2 ЗКИР (стара редакция) следва да бъде разрешен към настоящия момент, предвид задължителните указания на ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, както и да бъде съобразена силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение между някои от страните по този спор и да се разгледа възражението по чл.75, ал.1 ЗН за нищожност на предходната делба от 2004 г.
На първо място въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.53, ал.2 ЗКИР (стара редакция) е процесуално допустим спрямо ответника В. Д. С., независимо от това, че с влязло в сила решение № 517/31.03.2008 г. по в. гр. д. № 59/2008 г. на ОС Пловдив е формирана сила на пресъдено нещо между него и настоящите ищци, като предявеният срещу В. С. иск по чл.108 ЗС за същия имот е бил уважен. Приет е за неоснователен направеният отвод за формирана сила на пресъдено нещо. Изложени са съображения, че са налице новонастъпили факти – направеното в настоящия процес възражение от ответника В. С. за изтекла в негова полза придобивна давност върху същия имот след приключване на предходното дело. Прието е, че влязлото в сила решение по спора за собственост обвързва съда да приеме спрямо ответника С., че към момента на приключване на предходното дело във въззивната инстанция спорният имот е бил собственост на ищците. Прието е за неоснователно възражението на С. за изтекла в негова полза придобивна давност, тъй като след устните състезания във въззивното производство по предходното дело и до предявяване на иска за собственост по настоящото дело не е изтекъл предвиденият в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок. Съдът е изложил съображения, че след като спорното право е било съдебно потвърдено, новият давностен срок за придобиване на собствеността от насрещната страна винаги е десетгодишен. Изложени са и подробни съображения, поради което съдът признава правото на собственост на ищците върху спорния имот и спрямо другите ответници – държавата и Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника В. Д. С..
Жалбоподателят счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо поради произнасяне на съда по непредявен иск, доколкото ищците са поискали установяване на собствеността им към минал момент – 2010 г., когато е изменен действащият кадастрален и регулационен план на [населено място], а съдът признал собствеността към настоящия момент на постановяване на въззивното решение. Решението било и неправилно, тъй като съдът не взел предвид всички факти, които са от значение за спорното право. Игнорирано било влязлото в сила решение от 22.03.1999 г. по гр. д. № 243/1998 г. на РС Първомай, с което е признато по отношение на [община] правото на собственост на наследодателката на жалбоподателя върху няколко имота, включително и върху спорния имот по настоящото дело. Не е отчетено и бездействието на ищците, които не са привели в изпълнение осъдителното решение по чл.108 ЗС. След влизане в сила на решението по ревандикационния иск жалбоподателят упражнявал добросъвестно владение върху процесния имот и го придобил с кратката 5 годишна давност преди завеждането на настоящото дело.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:
1. Допустимо ли е съдът по формулирано искане за признаване право на собственост към определен минал момент да признава това право към настоящия момент, без да има такова искане от ищеца;
2. Ако предявеният иск е идентичен с предмета на предходно влязло в сила решение за същия предмет между ищеца и един от настоящите ответници, следва ли производството да се прекрати по отношение на този ответник и да продължи по отношение на новите ответници;
3. В духа на разясненията, дадени с ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, допустимо ли е искът по чл.54, ал.2 ЗКИР (стар чл.53, ал.2 ЗКИР) да се разглежда като установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК към настоящия момент. Искът по чл.54, ал.2 ЗКИР идентичен ли е с установителен иск за собственост към настоящия момент (чл.124, ал.1 ГПК) или се явява специален по отношение на него;
4. От влизане в сила на съдебното решение, с което е признато правото на собственост, започналата нова давност би ли могла да е 5 годишна, в случай, че установеното владение е добросъвестно. Ответниците Я. Н. Г., А. Д. К., Н. Д. К. и К. Д. К. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.
Останалите ответници не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск за собственост, за което не е въведено ограничение за касационно обжалване с оглед цената на иска.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В мотивите на т.4 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за разлика от иска по чл. 32, ал. 1, т. 2 З. (отм.), при който правото на собственост върху спорния имот, свързан с непълнота или грешка в кадастралния план, се установяваше към минал момент – момента на одобряване на плана, то при иска по чл.53, ал.2, изр. 2 ЗКИР, сега чл.54, ал.2 ЗКИР, правото на собственост се установява към момента на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Само по изключение правото на собственост се установява към минал момент, например в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ – предвид прякото отчуждително действие на заповедта за одобряване на първия подробен устройствен план и с оглед правилното имотно обезщетяване на бившия собственик.
В настоящия случай въззивният съд е съобразил разясненията на посоченото тълкувателно решение, както и указанията на ВКС в отменителното решение, които са в същия смисъл. Установяването на правото на собственост при иска по чл.54, ал.2 ЗКИР към момента на приключване на делото във въззивната инстанция е резултат от точното прилагане на материалноправната норма. В този случай не може да се приеме, че съдът се произнася по непредявен иск. Спорът за собственост е по чл.54, ал.2 ЗКИР, тъй като е свързан с твърдения за непълнота на действащия кадастрален план. При такъв спор съдът дължи постановяване на диспозитив в съответствие със закона и тълкувателната практика на ВКС, а не според непрецизно формулираното искане на ищеца. Съдът дава правна квалификация на иска, като изхожда от твърденията в исковата молба и отправеното искане, като прилага и закона в точния му смисъл. Ето защо поставеният от жалбоподателя първи въпрос, свързан с проблемите на произнасянето по непредявен иск, не е относим към настоящото дело и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос също е свързан с допустимостта на въззивното решение, но по него отново не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Когато е преценявал отвода за пресъдено нещо, въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВКС, според която новото дело между същите страни и за същото спорно право, за което има влязло в сила решение, е допустимо при наличие на твърдения за нови факти, настъпили след момента на формиране на силата на пресъдено нещо. В този смисъл е решение №299 от 13.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1924/2013 г., I г. о., което разкрива разлика с настоящия случай само в това, че новите факти са изтъкнати от ищеца, докато по настоящото дело на новия факт (придобивна давност) се позовава ответникът.
Третият въпрос смесва исковете по чл. 54, ал.2 ЗКИР и чл.124, ал.1 ГПК, затова също е неотносим към настоящото дело и не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В настоящия случай спорът за собственост е свързан с твърдения за непълнота в кадастралния план, което определя правната квалификация по чл.54, ал.2 ЗКИР и тя е правилно посочена от въззивния съд.
По четвъртия въпрос въззивният съд е действал в съответствие с практиката на ВС, според която ответникът по уважен ревандикационен иск, който не е изваден от имота, може да го придобие по давност при условията на чл. 79, ал. 1 – след изтичане на десетгодишен давностен срок. В този смисъл е решение № 2704 от 31.Х..1966 г. по гр. д. № 1962/66 г., ВС, I г. о., като тази практика не е променена. В този смисъл е и приетото в решение № 6 от 6.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2017 г., I г. о.
Посочените от жалбоподателя решения на ВКС не разкриват противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 377/17.11.2011 г. по гр. д. № 1142/2011 г. на ВКС, III-то г. о. е постановено в производство по чл.303 ГПК и не се включва в практиката по т.3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, която може да обуслови допускане на касационно обжалване. Решение № 55 от 14.04.2014 г. по гр. д. № 12/2013 г. на II ГО на ВКС разглежда въпроса дали е допустимо производство по отрицателен установителен иск, когато ищецът може да предяви положителен установителен иск – този въпрос изобщо не се поставя по настоящото дело. Решение № 347 от 24.11.2015 г. по гр. д. № 1530/2015 г. потвърждава правилото, че съдът дава правна квалификация на предявения иск, като изхожда от твърденията в исковата молба за спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. В настоящия случай въззивният съд е действал в съответствие с това решение на ВКС.
При този изход на делото на ответниците Я. Н. Г., А. Д. К., Н. Д. К. и К. Д. К. следва да бъдат присъдени сторените разноски в размер на 600 лв. по договор за правна защита и съдействие от 04.09.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 966 от 14.07.2017 г. по в. гр. д. № 1696/2016 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Д. С. от [населено място], [улица] да заплати на Я. Н. Г. от [населено място], [улица]; А. Д. К., Н. Д. К. и К. Д. К., тримата от [населено място], [улица], сумата от 600 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: