8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№431
гр.София 03.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №4071 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Б. Т. М. и М. Т. М., чрез процесуалния им представител адв.М., срещу решение от 14.06.2018г., постановено по в.гр.д.№6015/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 28.08.2017г. по гр.д.№9612/2013г. на Софийски градски съд за уважаване искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /сега Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество/, по чл.28, ал.1 ЗОПДИППД/отм./ за отнемане в полза на Държавата на притежавано и придобито вследствие на престъпна дейност имущество от Б. Т. М. и М. Т. М. на обща стройност 206 181,79 лв., включващо недвижими имоти, движими вещи и парични суми.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Постъпил е писмен отговор от ответника по касационната жалба Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез процесуален представител гл.инспектор юрист П., в който е изразено становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
Подадената касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване искането на Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /сега Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество/, по чл.28, ал.1 ЗОПДИППД/отм./ за отнемане в полза на държавата, на основание чл.4, ал.1 и чл.4, ал.2, вр.чл.10 и чл.9 ЗОПДИППД /отм./ от ответниците Б. Т. М. и М. Т. М. притежавано от тези лица и придобито вследствие на престъпна дейност имущество на обща стройност 206 181.79 лева, включващо недвижими имоти, движими вещи и парични суми.
Касаторите сочат, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите: 1“необходимо ли е съгласно чл.3, ал.3 ЗОПДИППД /отм./ признаване по реда на чл.463 и сл. ГПК на постановена в страна-членка на ЕС присъда срещу проверяваното лице-Български гражданин, ответник по гражданско производство по чл.28 ЗОПДИППД /отм./ за извършено от него престъпление в чужбина, когато наложеното наказание е изтърпяно в чужбина и осъждането е условно“; 2“може ли да бъде отнето по реда на чл.28, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ придобито имущество, когато по делото е установен законен източник за придобиване на имуществото“; 3“длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички факти и обстоятелства, които са от съществено значение за спора, да обсъди всички доводи на страните и да изложи мотиви за тях, както и да направи задълбочен анализ на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност“.
Въззивният съд е приел, за неоснователни наведените доводи по въззивната жалба, че са нарушени разпоредбите на чл.457 и чл.463 НПК. Посочил е, че срещу ответниците М. са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 28, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ във вр. с чл.10 ЗОПДИППД /отм./, т.е. отнема се имущество което е съпружеска имуществена общност и следователно в конкретния случай е без значение дали присъдата по отношение на ответницата е призната или не по реда на чл.463 и сл. НПК, както и дали е приета или не за изпълнение от българския съд по реда на чл.457 от НПК, след като по отношение на ответника Б. М. няма спор, че присъдата е приета за изпълнение. Съгласно българското законодателство признаването на чуждестранна присъда може да бъде извършено само в рамките на изрично предвидени в закона процедури – трансфер на осъдени лица по реда на чл. 453 и сл. НПК, признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд по реда на чл. 463 и сл. НПК, производство по чл. 44, ал. 11 от ЗЕЕЗА и чл. 44, ал. 13 от ЗЕЕЗА. Съгласно чл. 5 от Европейската конвенция за международно признаване на присъди на Съвета на Европа, единствено осъдилата държава /в случая Австрия/ има право да поиска признаване и изпълнение на присъдите, постановени спрямо българските граждани. Посочено е, че в случая това е направено по отношение на Б. М., тъй като той единствено е осъден ефективно и изтърпява наказанието си в България. По отношение на останалите осъдени, между които Милотина М., присъдата не е преминала през процедура по признаването й, тъй като в случая не са били налице основанията на трансфер на осъдени лица по реда на чл. 453 и сл. НПК, на признаване и изпълнение на присъда на чуждестранен съд по реда на чл.463 и сл. от НПК, както и по чл. 44, ал. 13 ЗЕЕЗА. ЗОПДИППД /отм./ е специален закон и в него няма предвидена процедура за признаване на присъда на чуждестранен съд. Приел е, че приложение намира разпоредбата на чл. 8, ал. 2 НК, съгласно която влезли в сила присъди, постановени в друга държава – членка на ЕС за деяние, което съставлява престъпление по българския НК, се взема предвид в Р България.
По първия от поставените касаторите сочат, че въззивното решение е в противоречие с решение №276 от 18.01.2017г. по гр.д.№2138/2016г. на ВКС, ІVг.о., с което е прието, че: „При прилагане на разпоредбата на чл.3, ал.3 ЗОПДИППД/отм./, в производство по чл.28 ЗОПДИППД/отм./, е необходимо признаване по реда на чл.463 и сл. ГПК на постановената в друга държава присъда срещу проверяваното лице – български гражданин, за извършено от него престъпление в чужбина. По естеството си въпросът е относим към тълкуването на правната норма на чл.3, ал.3 ЗОПДИППД/отм./, съгласно която „Производството по ал.1 се провежда и в случаите, когато е установено имущество със значителна стойност, придобито от престъпна дейност, извършена в чужбина, която не попада под наказателната юрисдикция на Република България.“. Цитираната норма не урежда изрично процедура, по която да бъде проведено производството по ЗОПДИППД/отм./ в хипотезите на ал.3. В ЗОПДИППД/отм./ единствено са уредени случаите, визирани в разпоредбите на чл.3, ал.ал.1 и 2 ЗОПДИППД/отм./, за които е налице разяснение в ТР №7/30.6.2014 г. по тълк.д.№7/2013 г. на ВКС ОСГК. Следователно тълкуването на правната норма на чл.3, ал.3 ЗОПДИППД/отм./, следва да се съобрази с установените от наказателния процесуален закон/НПК/ и Европейската конвенция за международно признаване на присъди, в сила от 01.7.2004 г. процедури. Съгласно посочените актове не се предвижда пряко прилагане на постановената от чуждестранен съд присъда, за извършено престъпление в чужбина, без да се спазят изискванията на глава XXXVI, раздели първи и втори НПК.“ и че „Редът за признаване на чуждестранна присъда в Република България, за лице, което вече е изтърпяло наложеното с нея наказание, следва да се извърши по указания по-горе ред, за да може тя да представлява годно доказателство при предявяване на искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност.“. Според касаторите по този въпрос е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият касационен състав намира, че първият от поставените от касатора въпроси не е относим към решителните мотиви на въззивното решение, именно, че са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 28, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ във вр. с чл.10 ЗОПДИППД /отм./, т.е. отнема се имущество което е съпружеска имуществена общност и следователно в конкретния случай е без значение дали присъдата по отношение на ответницата е призната или не по реда на чл.463 и сл. НПК, както и дали е приета или не за изпълнение от българския съд по реда на чл.457 от НПК, след като по отношение на ответника Б. М. няма спор, че присъдата е приета за изпълнение. Поради това, че поставеният първи въпрос не е относим към решителните мотиви на въззивното решение, а към допълнителни мотиви, поставеният от касаторите въпрос не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Решителните мотиви на съдебното решение са съобразени с практиката на ВКС /напр. решение № 66 от 26.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 863/2010 г., решение № 226 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1445/2011 г. на ВКС, ІІІг.о./, според която разпоредбата на чл. 10 ЗОПДИППД/отм./ има предвид хипотеза на придобиване на имущество при режим на СИО, но със средства, придобити от единия съпруг чрез престъпна дейност; че за оборване на законовата презумпция по чл. 9 ЗОПДИППД/отм./ проверяваното лице следва да установи свой принос в придобиването на посоченото имущество, изразяващ се в предоставяне от него на средства от законен източник. Отделно от това, по делото е прието за установено въз основа на приетите като доказателства Присъда на CPC, НО, 11 състав по НОХД № 1656/2010 г. вкл. мотивите, както и Решение от 11.11.2011 г. по ВНОХД № 4135/2010 по описа на СГС, НО с което е потвърдена присъдата срещу М.М., а също и Присъда от 05.02.2007 г. на СРС по НОХД № 2997/2003 г. вкл. мотивите, срещу Б. М., че в периода на придобиване на процесното имущество ответниците са осъждани за подобна престъпна дейност, попадаща в обхвата на ЗОПДИППД /отм./, а именно – склоняване към проституция, която е извършвана на територията на Р България, а ответникът по иска М. има многобройни осъждания за кражби, попадащи в обхвата на ЗОПДИППД /отм./, извършвани през 1989 г., 1993г.,1994г., 2000 г..
Вторият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си по делото да е прието за установено придобиване на имуществото със средства от законен източник, каквито не са изводите във въззивното решение. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
По третият от поставените от касатора въпроси настоящият съдебен състав също не намира да е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният от касаторите въпрос предпоставя в себе си въззивният съд да не е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства, и събраните по делото доказателства, както и доводи на страните. Соченото основание не е налице. Въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на събраните писмени и гласни доказателства. Несъгласието на касатора с изводите във въззивното решение не могат да обосноват достъп до касационно обжалване. Само за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че относно доходите на ответниците въз основа на съдебно-икономическата експертиза, изготвена от вещото лице Йонов е прието за установено, че единствените законни доходи, които са реализирани от М. в рамките на проверявания период /30.06.1988 г. до 30.06.2013 г./ са от изплатени суми по чл. 57 и чл. 73 от ЗОДФЛ през 2008г. – в размер на 2 200 лв.; през 2011г. – в размер на 636, 22 лв. и през 2012г. – в размер на 25,61 лв. или общо 2861,83 лв. или 12,46 MP3.
Установено е, че М. са направили и разходи, както следва: за придобиване на движимо имущество /МПС/ в общ размер на 23 924 лева или 156 MP3; за придобиване на недвижими имоти в общ размер на 85 122,82 лева или 403,01 MP3; за издръжка общо в размер на 67 568,02 лева или 599,95 MP3; за внесени суми по банкови сметки в размер на общо 94 791,78 лева или 551,83 лв.; за пътувания в чужбина 82 858,74 лева или 346,37 MP3; други разходи /съдебни и нотариални такси/ в общ размер на 167,25 лева или 0,72 MP3 или общо 354432,61 лева или 2057,61 MP3.
Въззивният съд е приел, че е налице несъответствие между доходите на лицата и извършените от тях разходи за придобиване на движимото и недвижимо имущество, тъй като получените от М. доходи през проверявания период в съотношение към MP3 за страната са 12,46 MP3, а направените разходи също в съотношение към MP3 за страната са 2057,61 MP3. Твърденията на касаторите, че във въззивното решение не е обсъдено допълнителното заключение на вещото лице Йонов, не кореспондира с оплакване в тази насока във въззивната им жалба, в която са релевирали единствено оплаквания във връзка с кредитирането от първоинстанционния съд основно заключение на съдебно-икономическата експертиза, изготвено от вещото лица Йонов. По отношение на доводите на касаторите за необсъдени писмени и гласни доказателства от въззивния съд, следва да се посочи, че същите не кореспондират с мотивите на въззивното решение, че също като първоинстанционния съд е достигнал до извод, че ангажираните от ответниците доказателства, свързани с възможни законни източници на доходи са крайно неубедителни и нито едно от ангажираните от ответниците М. доказателствени средства не може да бъде кредитирано без сериозно съмнение в неговата достоверност. Относно представения договор за паричен заем от 25.01.2005 год. въззивният съд е приел, че няма достоверна дата. Изложени са съображенията на съда, че договорът за заем е реален договор и като такъв поражда действие от момента на фактическото предаване на заетата сума, а не от момента на постигане на съгласие между страните. В представения договор сумата е договорено, че ще бъде предадена в бъдеще време, поради което въззивният съд е приел, че не е предадена и реалния договор не е породил целените от страните правни последици. Възизвният съд е изложил и съображения, че не кредитира показанията на разпитаните пред първоинстанционният съд свидетели, тъй като техните показания са неправдоподобни и житейски неоправдани. Посочено е, че свидетелката П. М. дава показания, че в миналото и сега тя придобива регулярно такива приходи, които да й позволят оказване на финансова помощ на двамата ответници, като при това самата свидетелка твърди лично да е получавала приблизително по същото време финансова помощ на значителна стойност от други свои родственици /дъщеря в Испания/, за лечение на счупения й крак, което обяснявало минимизиране на собствените й разходи за живот. От показанията на свидетелката Л. М. пък се установява, че приемала често родителите си в жилището си в Австрия, където работела като чистачка „в една фирма“ и предоставяла на родителите си парични средства за издръжка, но не и за храна, с каквато родителите и били принудени да се снабдяват при посещения на обществени благотворителни кухни. Приети са от съда за напълно неправдоподобни показанията на свидетеля С. Т., относно размера на доходите, които свидетелят твърди да е „изкарвал“ заедно с ответницата по иска М. от работа „по светофарите“. Изложени са съображенията на въззивния съд, че елементарната житейска логика обосновава извода, че дребните суми, които биха могли да бъдат получени от подобна нерегламентирана и незаконосъобразна дейност, не биха могли да достигнат обективно до посочения от свидетеля Т. значителен дневен обем, най-малко поради факта, че в периода, посочен от свидетеля – жизнения стандарт в страната бе значително по – нисък от настоящия. Прието е от съда, че не следва да се обсъжда и цени приетото във въззивната инстанция заключение на в.л.Йонов, т.к. от него не се установяват релевантни за спора обстоятелства. Комплексният анализ на представените по делото доказателства според въззивния съд установява, че закупуването на недвижимите имоти, движимите вещи и внесените суми по депозитни сметки е в периода на установената престъпна дейност. Прието е за ,установено, че липсата на парични средства с доказан законен произход при съпоставка с размера на извършените разходи води до извод, че имуществото е придобито от престъпната дейност на ответниците. Съпоставяйки внесените суми по личните депозитни сметки на ответниците/и то основно на ответницата/ съдът е приел за установено, че същите не са разполагали с налични парични средства от трудово възнаграждение или други доходи, за да се направи извод, че те имат законен източник.
По изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 14.06.2018г., постановено по в.гр.д.№6015/2017г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.