О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 431
София, 30.06.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1989 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение №357 от 25.11.13г. по в.гр.д.№566/13г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение №265 от 16.04.13г. по гр.д.№7619/11г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от [община] срещу [фирма] иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване правото на собственост върху трафопост „Б. К.”, находящ се в [населено място],[жк], [улица]и представляващ съвкупност от сграда с идентификатор 55871.509.345.4 и енергийно съоръжение, изградени върху поземлен имот с идентификатор 55871.509.345 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-91 от 13.10.2008 г.
Въззивният съд е приел, че процесният трафопост е строен и включен в експлоатация през 1968г. През 1973г. за него е съставен акт за държавна собственост на основание писмо на предприятие „Електроснабдяване”, район П., а през 2002г. е съставен и акт за частна общинска собственост. Прието е, че държавното предприятие „Електроснабдяване” П. е включено в състава на образуваната през 1991г. [фирма], от която през 2000г. чрез отделяне е образувано [фирма], което пък през 2007г. се е вляло в [фирма], преименувано впоследствие на [фирма]. Процесният трафопост е действащ, обслужва 167 броя потребители на територията на [община] и фигурира като сграда в инвентарните книги на ответното дружество, съставени през периода 1948 – 2000г.
От правна страна е прието, че не е налице твърдяното от [община] придобивно основание – §7, ал.1, т.7, ал.2 от ПЗР на ЗМСМА. Процесният трафопост е част от енергийната система на цялата страна, а не само на [община], затова не е налице първата предпоставка на §7, ал.1, т.7. Освен това – към момента на влизане в сила на ЗМСМА процесният трафопост е бил включен в актива на държавното предприятие „Електроснабдяване” П. и това изключва възможността той да премине в собственост на общината, по аргумент на §7, ал.2, вр. ал.1 от ПЗР на ЗМСМА. За да достигне до този извод въззивният съд е приел, че по силата на закона – чл.2, ал.1, вр. чл.12 от Закона за електростопанството /отм./, без да е нужен нарочен акт за това, обектите на енергийната система са били предоставени за стопанисване на държавните предприятия, осъществяващи дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване. Независимо от това е добавено, че в случая трафопостът фигурира като актив /сграда/ в инвентарните книги на ДП „Електроснабдяване” П.; Н. ЕАД и [фирма] София. Прието е, че §7, ал.2 ЗМСМА има обратно действие и следва да се прилага от момента на влизане в сила на ЗМСМА.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община]. Жалбоподателят счита за погрешен извода на въззивния съд, че предоставянето на трафопоста на ДП „Електроснабдяване” П. е станало по силата на закона и че е без значение дали има нарочен акт за това. Съдът не обсъдил данните по делото, сочещи на обстоятелството, че трафопостът не е бил включен в баланса на държавното енергийно предприятие към момента на влизане в сила на ЗМСМА, а освен това неправилно се позовал на нередовни счетоводни записвания. Нарушена била доказателствената тежест относно предпоставката на §7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА, тъй като ответникът следвало да докаже, че спорният обект е бил включен в баланса на ДП „Електроснабдяване” П. към датата на влизане в сила на ЗМСМА -17.09.1991г. В случая било установено, че има записване на трафопоста активите на Н. ЕАД, но това е станало едва към 30.09.2004г., въз основа на документ, озаглавен „Вещноправен режим към 2004г.” който няма характеристиката на първичен счетоводен документ и е оспорен от жалбоподателя. Неправилен бил и изводът, че процесният трафопост не е част от енергийната система на общината.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси:
1. При наличието на положителните и съответно липсата на отрицателните предпоставки, визирани в нормите на § 7, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗМСМА, обектът на спора- трафопост преминал ли е в общинска собственост към момента на влизане в сила на този закон- 17.09.1991 г.
2. Ако енергийният обект /трафопост/ обслужва само обекти на територията на една община, представлява ли той част от общинската инфраструктура по смисъла на § 7, ал.1 от ПЗР на ЗМСМА, дори и да е част от националната електроразпределителна мрежа.
3. Допустимо ли е съдът, при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към 17.09.1991 г., да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция, че това става по силата на Закона за енергетиката /отм./.
4.След преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма] преминали ли са и трафопостовете в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на ЗМСМА, респ. ако липсва каквато и да е документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса – оборотна ведомост, от която се установяват конкретните Д., които са включени в баланса към този момент, извлечения от сметки, актове за предаване-приемане на дълготрайни материални активи, решения и заповеди или др.документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост. 5. Каква е доказателствената стойност на счетоводните вписвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени. 6. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводни записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
7. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материалноправна норма и в частност на тази по ал.2 от § 7 от ПЗР на ЗМСМА, след като законодателят в императивната правна норма на чл.14, ал.1 от ЗНА не й е придал такова действие.
Жалбоподателят счита, че по изброените въпроси въззивното решение противоречи на посочената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС -решение №1337 от 06.01.2009г. по гр.д.№4382 от 2007г. на ВКС, ІV ГО, решение №921 от 30.12.2009г. по гр.д.№ 2704 от 2008г. на ВКС, І ГО, решение №64 от 10.02.2010г. по гр.д.№2612 от 2008г. на ВКС, ІІІ ГО, решение №987 от 06.01.2010г. по гр.д.№ 373 от 2008г. на ВКС, І ГО, решение № 155 от 13.03.2007г. по т.д.№917 от 2006г. на ВКС, ТК, решение №244/25.02.10г. по гр.д.№99/2009г. на І ГО и решение №1253 от 30.12.08г. по гр.д.№3541 от 2007 г. на ВКС, ІІІ ГО.
Ответникът в производството [фирма] оспорва жалбата. Счита, че тя не следва да бъде допусната до разглеждане по същество. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос – дали процесният трафопост е преминал в собственост на общината по силата на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, не е абстрактен правен въпрос, какъвто има предвид чл.280, ал.1 ГПК, а въпрос по предмета на делото, на който съдът може да отговори само при разглеждане на спора по същество. Въпросът съдържа в себе си условие /да са налице всички предпоставки на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА/, което подлежи на доказване в процеса и което в случая е отречено от въззивния съд. Ето защо това не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който може да бъде поставен в определението по чл.288 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос е включен в предмета на делото и по него въззивният съд е взел отношение. Решаващите изводи на съда обаче са други и те са свързани с липсата на отрицателната предпоставка на §7, ал.2, вр.ал.1 ПЗР на ЗМСМА. Затова по втория въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. Липсва и противоречие между обжалваното въззивно решение и посоченото от жалбоподателя решение №1337 от 06.01.09г. по гр.д.№4382/07г. на ВКС, ІV ГО, което е постановено при друга фактическа обстановка и за друг по вид обект на правото на собственост, различен от процесния /котелно помещение и хидрофор/, за който изобщо не може да става въпрос да е част от общинска или национална енергийна мрежа. Другото решение – №921 от 30.12.09г. по гр.д.№2704/08г. на ВКС, І ГО също се отнася за напълно различен спор за собственост на дворно място, отредено с плана за трафопост и по него не възникват въпросите, които са решаващи за настоящото дело.
Третият въпрос се свежда до това дали предоставянето на енергийните обекти за стопанисване и управление на държавните енергийни предприятия произтича от закона или следва от включването им в баланса на предприятието. Въпросът е определящ за изхода на делото, въззивният съд се е произнесъл по него и е приел, че от първостепенно значение е нормативната уредба – чл.2, ал.1 и чл.12, ал.1 от Закон за електростопанството от 1975г. /отм./, от която се извлича фактът на предоставянето, но в случая са налице и конкретни данни за това предоставяне, каквито са А. от 1973г., съставен по искане на „Електроснабдяване” район П., както и включването на трафопоста в инвентарните книги като сграда, машини и оборудване, с дата на придобиване 1968г. Тези мотиви са в пълно съответствие с решение №1064 от 09.12.08г. по гр.д.№3969/07г. на ВКС, ІІ ГО, постановено при идентичен казус. Не е налице такова противоречие между въззивното решение и посоченото от жалбоподателя решение №64 от 10.02.2010г. по гр.д.№2612 от 2008г. на ВКС, ІІІ ГО, което да обуслови основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. От една страна този състав на ВКС не е обсъждал нормативната уредба по Закона за електростопанството /отм./ и Наредба за държавните имоти /отм./, не е изразявал становище, че от тях не следва фактът на предоставянето на трафопоста за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие, а от друга страна в разглеждания от него случай не е имало данни трафопостът да е бил включен в инвентарните книги на предприятието, за разлика от настоящия случай. Липсва противоречие на обжалваното решение и решение №987 от 06.01.2010г. по гр.д.№373 от 2008г. на ВКС, І ГО, основният извод от което е, че вписването на един имот като актив в баланса търговско дружество не е доказателство за придобиване на правото на собственост върху този имот, освен ако се касае за преобразуване на държавни предприятия в еднолични търговски дружества и последващата им приватизация, при което се прилага чл.17а ЗППДОбП /отм./, вр. чл.1, ал.1 ПМС №201/1993г. Това решение не касае приложимата в настоящия случай разпоредба на §7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА, както и правото на собственост върху енергиен обект, за който има специална нормативна уредба.
Четвъртият въпрос повтаря посредством различна формулировка третия, като акцент се поставя на счетоводната документация, с която става записването на дълготрайния материален актив в документацията на предприятието. Затова всичко, казано по-горе, се отнася и за този въпрос. Решаваща за факта на предоставянето на енергийния обект за стопанисване и управление на държавното енергийно предприятие е нормативната уредба – чл.2, ал.1 от Закона за електростопанството /отм./, според който електрическите уредби и мрежи за пренос и разпределение на електрическа енергия са държавна собственост; чл.8, ал.1 – че те се изграждат и поддържат от Асоциация „Енергетика”; чл.12, ал.1 – че дейността по производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия за общо ползване се извършва от организациите към Асоциация „Енергетика”; чл.7 от Закона за собствеността, в редакцията му преди измененията от 1990 и 1996г., според който предоставянето на държавните имоти за стопанисване и управление на държавни учреждения и предприятия се определя от предназначението им. Предназначението на трафопостовете да обслужват дейността по чл.12, ал.1 ЗЕ /отм./; фактът, че по правило тяхното строителство и поддръжка е възложено от закона на държавните електроенергийни предприятия води до извод, че те по силата на закона се предоставят за стопанисване и управление на тези предприятия, а ако е налице изключението на чл.2, ал.2 или 21 от този закон, страната, която се позовава на това изключение, следва да го докаже. Включването на енергийните обекти в баланса на тези предприятия е фактическо действие, предопределено от нормативната уредба, затова доказването му има второстепенно значение при преценката по §7, ал.2, вр.§7, ал.1, т.7 ПЗР на ЗМСМА. Освен това – в случая за процесния трафопост има съставен А. от 1973г., въз основа на искане на държавното енергийно предприятие, което изрично сочи, трафопостът е бил предоставен за стопанисване и управление на това предприятие.
Петият и шестият въпрос са за доказателствената стойност на счетоводните записвания. Предвид изложеното по-горе, въпросите не са решаващи за изхода на делото. Неотносимо към спора по настоящото дело е и посоченото от жалбоподателя решение №155 от 13.03.07г. по т.д.№917 от 06г. на ВКС, ТК, което е постановено по търговски спор за вземане, а не за право на собственост върху недвижим имот.
По седмия въпрос – дали разпоредбата на §7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА има обратно действие, има утвърдена задължителна практика по чл.290 ГПК – решение №96 от 11.02.10 г. по гр.д.№ 3122/08г. на ВКС, І ГО; решение №244 от 25.02.10 г. по гр.д.№99/09 г. на ВКС, І ГО, решение №200 от 29.06.10 г. по гр.д.№ 5293/08 г. на ВКС, ІІ ГО. Въззивното решение е съобразено с тази практика, затова не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускането му до разглеждане по същество. Посоченото от жалбоподателя решение №1253 от 30.12.2008г. по гр.д.№ 3541 от 2007 г. на ВКС, ІІІ ГО е постановено при действието на ГПК /отм./ и няма задължителен характер, затова, при наличието на задължителна практика в обратния смисъл, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. По въпроса няма противоречива практика по чл.290 ГПК, затова не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване и сезиране на ОСГК за произнасяне с тълкувателно решение.
В обобщение – не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските по настоящото дело – 240 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно приложения списък по чл.80 ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №357 от 25.11.13г. по в.гр.д.№566/13г. на Пернишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА [община] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], р-н „И.”, [улица] сумата от 240 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: